следродилна депресия

Еми при мен малко повече ми се ревеше от нормалното!Ако това може да се нарече родилна депресия.Бях по чувсвтителна и от всичко плачех.Даже без причина.

Започнах да пиша, че такова чудо при мен нямаше, но като прочетох за реването на Shadows и си спомних  . Имах си и аз такъв период, но беше много кратък (щом дори бях забравила). Може би 1-2 седмици докато вляза в ритъм.

Аз плачех често, дори това чувство на депресия още не ме напуснало. Всичко е работа на хормоните.

Моята депресия ме хвана след 9 мес. Това не зная дали се брои Иначе за плакането и аз съм така все още. Но не плача толкова за моите проблеми, колкото за всичко друго- като гледам филми, слушам новини и най- големите простотии.

След деветия месец ми се струва странно да е "следродилна депресия". Каквато и да е, пожелавам ти бързо да те "пусне" 

Все си мислех, че мен ме е подминала следродилната депресия, но напоследък взех доста да се замислям дали прекалената ми докачливост и мнителност през първите месеци след раждането не е било именно израз на някакво депресивно състояние

И аз бях така. Даже и сега понякога имам такива моменти. 

При мен започна в Родилното-от 3тия ден рев с повод или по-често без/намирах си разни идиотски причини,болки в гърдите,безпомощност.../ и продължи около месец.Спрях да рева още на 4тия ден,но пък започнах да се усмихвам както преди чак след 40тия  Сега като се сетя ми е смешно.Тогава не си давах сметка,че бях в "депресия",тъй като нямах мн време да мисля как се чувствам/бях сама по цял ден,мъжа ми се прибираше вечер,а Симеон ревеше денонощно!!!/

6 дена рев в болницата  после ме изписаха и ми мина веднага

Имах разбира се и аз като повечето родили наскоро, започна в болницата още, но не помня до кога. Хормони, какво да ги правиш.

Така написан постът изглежда като заяждане - щом аз не съм я имала, значи е мит и който се оплаква от нея, просто се оправдава. Има я - да, понякога и доста тежка. Аз я преживях на два пъти и на никого не пожелавам да премине през това изпитание. Ако те интересуват повече подробности  - на лични.

Аз по време на бременост бях по депресирана. Като родих си бях добре 6 дни в болницата- спокойствие. Но първия ден в нас ме изкара извън равновесие . Незнам какво ми стана реших, че може да не спя, да ям и др. През ноща седях и гледах как бебо спи в коша ревах ревах към сутринта в 6 часа се строполих на спалнята и в 7 дойдох на себе си. Тъкмо бебо мрънкаше за ядене. И това беше с мойта депресия. Мобилизирах се. Друго не си спомням

И трите пъти изпадах в страхотна депресия. Плачех без причини,или ми се плачеше- и си измислях такива.Хормони,какво да правиш...

О има -и аз я изпитах-кофти си беше. Когато посред нощ стоиш 3-4 часа буден и приспиваш бебето, а то не ще и не ще. Накрая то реве и аз рева и така.
Минава, но не се забравя 

Има си такава депресия - а тя се отключва от всякакви отрицателни емоции...било то и като видиш че дрехите от предното лято въобще ама изобщо не ти стават и такива разни неща+бебешки рев и мрънкане. Може доста да се поговори по темата.

Аз явно съм била от щастливките дето ги е пропуснала! 

И аз минах през следродилната депресия.При мен нещата  бяха малко по засилени, заради присъствието на свеки в къщи през първия месец след като се роди бебето.
Следродилната депресия е често срещано явление, но не всички минават през нея. 

И аз.

И мен ме е пропуснала. Спомням си, че моята приятелка плашеше мъжа ми със следродилната депресия, явно при нея е била доста силна.

Отървах се от нея,едва,като тръгнах на работа.

Плачех и не успявах да осъзная какво се случва с мен. Изпадах в паника, че няма да съм добра майка. Страхувах се дали се грижа добре за бебчо...Добре, че трая само около месец.

същата хубост бях и аз

С първото дете сякаш имах някакви "сътресения" ,но с второто-не Въпрос на тренинг /майтап/

Не съм усетила да имам, даже незнам как се проявява. Може би покрай занимаването с двамата нямах време за депресии .

Аз постоянно плачех...почти 2 месеца след раждането

Има нещо вярно  Моя приятелка каза, че е имала лека депресия след раждането на първото си дете. По-късно роди близнаци и тогава нямаше време за депресии и самосъжаление - трябваше да оправя две бебета плюс  малко по-голямото.

И при мен така, само че бяха десет дните в болницата. 

Мен за сега ме пропуска, но имах предродилна в 7 месец, заради намалените социални контакти.

Имах тежки моменти, в които плачех и ми идеше да се гръмна от умора, но това не беше депресия, просто преумора. Виж сега година и половина по-късно изпадам в доста тежки състояния, които ми се струва имат характеристиките на депресия 

И при мен беше така. Изкарах я докато бях в болницата. Чувствах се ужасно безпомощна и самотна като бебо плачеше и аз само ревях. После вкъщи обаче бързо се възстанових. 

и аз още не съм я прихванала.Дано не е заразно!!!!!!!!!

Аааааа не ме подмина като компенсация на спокойната бременност понеже разбрах че това било след родилната депресия споделих с една приятелка когато вече излизахме навьн питах я кога ще ме пусне тая гад и тя ми каза нещо което никога няма да забравя че: "един ден ще се сьбудя и ще осьзная че обичам дьщеря си повече от живота си " .То това е ясно ще кажете вие  но е друго наистина да го осьзнаеш.На мен ми се случи точно след една поредна безсьнна нощ и вече нищо друго нямаше значение.

Не съм плакала,само първите няколко дни бях леко нервна и се паникьосвах.Незнам това дали е следродилна депресия. 

По много подобни теми съм писала.Ще го направя и сега,защото смятам че за следродилната депресия трябва да се знае.
Аз не занех нищо.Никой не ме беше подготвил за това което ще ми се случи.....
Два месеца след като родих Калина с мен се случи нещо.Един ден,както си стоях сама у дома с нея,сякаш мозъка ми спря да функционира.Сякаш вече не бях аз,бях някакво тяло без душа.не занех коя съм и какво се случва.Изведнъж станах много тъжна,нищо нямаше смисъл за мен.Изпитах огромна паника без да знам от какво.И една фикс идея се загнезди в глават ми - да убия детето си. Така,незнайно как се озовах надвесена над терасата с двумесечното си бебе в ръце.
Не знам какво ме спря.Изведнъж се осъзнах,изплаших се много,започнах да плача и се прибрах вътре като гледах да стоя възможно най-далече от детето.Споделих с мъжа си,казах "Нещо страшно става с мен,не знам дори коя съм,помогни ми !" Той се уплаши,но честно казано не направи нищо....Всъщност всичките ми близки се уплашиха ,но решиха че едва ли не се лигавя....Само че не беше така.Състоянието ми се влошаваше.Започнах непрекъснато да мисля как да нараня детето си.В редките моменти когато бях "със всичкия си" плачех и умирах от страх.Страх от бъдещето,от себе си,от това да не сторя нещо на детето си.Улавях се да разглеждам ножовете и да си мисля разни страшни неща......Не можех да се контролирам.Ето защо много ме е яд като ми каже някой - не се ли справиш сама няма кой да ти помогне ! САМ НЕ МОЖЕШ ДА СЕ СПРАВИШ !Това е правило номер едно при тежката депресия.Не можеш да се справиш при положение че мозъка ти просто отказва.
Чуствах се зле и физически - отпадналост,силно главоболие,световъртеж,високо кръвно.След като двама психиатри ми поставиха диагноза - "Тежка следродилна депресия" започнах да пия антидепресанти.От тях съвсем загубих самоличноста си и още повече се влоших.В един момент бях толкова зле,че помолих родителите си да осиновят детето ми,а мен да пратят в лудница където бавно да умра......Кошмарът беше невероятен.
Реших да се боря.Точно когато бях най-зле аз реших да се боря.Спрях антидепресантите.Разрових се във форума и открих доста за лечението с хомеопатия.Отидох при психотерапевт-хомеопат.Бях наистина много зле.Тази жена ми върна живота.
Днес,повече от две години след първата си криза съм добре.ОТново се върнах в този свят,отново живея нормално.Преживяното ме направи по-силна.Кошмарът ми помогна да осъзная колко сме крехки.Да осъзная,че по-лошо от това да е болна душата ти няма.
И обичам дъщеря си повече от живота си.Тя е моят смисъл да се боря.Сега ми е смешно като си спомня какви неща съм си мислела,но тогава никак не беше.....
Пиша това,с една цел.Бъдещите майки трябва да са наясно че този проблем съществува.И ако нещо подобно им се случи ,да се борят ! Да не се срамуват от това което им се случва а да потърсят веднага помощ.За съжаление процента на жени със следродилна депресия е доста голям,но рядко жените споделят и говорят за това.Ето защо се знае малко.Поне така смятам.На мен до сега са ми писали поне сто жени от този форум (а и от дир.бг) с подобен проблем.
На всички искам от сърце да пожелая едно - дано никога,никога не ви се случи подобно нещо ! Бъдете живи и здрави,и ако около вас има жена с подобен проблем , помагайте и с обич и кураж !
 


П.С.При мен беше тежката форма.Леката минава бързо и не е толкова страшна.

Не съм имала следродилна депресия!!!  От деня в който станах майка, усещам само някакво велико и радостно чувство! Изцяло съм с ведро настроение и като че ли умора, и тъга до момента не са ме хващали!

Не съм имала следродилна депресия за което много се радвам От първия ден си знаех,че мога да се справя с детето и всичко си правех почти сама,затова май че ме подмина депресията

Да, имах следродилна депресия. Според мен почти всеки я кара дали независимо дали за кратко или за по-дълго, независимо дали само с повечко рев или с по-сериозни усещания

Имах за кратко, може би две седмици след като родих, плачех непрекъснато за щяло и нещяло. Нямах никой покрай себе си освен бебето и се побърквах от непрекъснатия му плач. Идвали са ми и лоши мисли в главата. Но мина бързо слава богу
Тук навсякъде говорят за това преди раждането на курсовете за бъдещи родители и дори в болницата след като родих, че жената трябва да се наблюдава от близките и най-вече от съпругът, защото депресията може да прерастне в по-сериозно състояние на психоза.

Имах следродилна депресия и като че ли не беше в най-леката форма.Един ден преминаха през главата ми доста страшни и черни мисли и доста се поуплаших.За съжаление близките ми не ме разбираха и даже ме обвиниха че "все нещо и някой ми пречил".Фактора чужда къща и свекърва съвсем ме разби ,но нали съм инат успях да се мобилизирам и да изляза от дупката.

Не съм сигурна в това, че е било следродилна, защотото ме отпусна моментално след като си тръгна свекърва ми

След като се прибрах от болницата и на мен ми се плачеше. Гледах малкото човече и сълзите тръгваха сами. Но тя беше много ревливо бебе и за една седмица всичко мина.

Аз не мисля че при мен може да се каже депресия чак, но и аз поплаквам понякога (е рядко и все има причина - то за всеки е така де). Но мисля че е лекичка форма. Смятам че за това обаче голяма заслуга имат и близките ми - майка ми е при мен откакто се е родил бебо и много ми помага - всеки ден имам манджичка, изчистено и подредено ми е, аз само си се занимавам с бебо, а и с него ми помага. Мъжът ми също ми е подкрепа, доста търпеливо изслушва обвиненията които му отправям, както и многото мърморене понякога... Свекърва ми е готина, както и сестрата и бабата на мъжа ми, като идват ми е приятно много. Общо взето подкрепата и помощта от страна на близките е много важна. Аз определено смятах че "сама ще се оправям с всичко", но искрено се радвам че се вразумих и приех помощ от майка ми. Иначе наистина би ми било адски напрегнато, защото се притеснявам как ще се справя, дали се грижа правилно за бебо. Единствено ме обзема депресивно настроение поради факта че почти нямам кърма, стига само за предястие на бебчо, но.... това е какво да се прави.

Ей, че познато МНого беше гадно като му ревнах ей така от нищото 3ия ден в болницата - Бебката до мен, аз вече доста добре и изведнъж всемирна скръб, някакви идиотски мисли, чувство за вина, че вместо да съм само щастлива, аз рева - и от това още повече рев Най-кофти беше, че знаех, че е нормално, хормонално и т.н., но пак си ми беше зле. После лека полека отмина - 2-3 седмици поревавах без особена причина, след това ме подеха грижите по бебка и изветря постепенно  Сега от време на време имам разни дълбоко екзистенциални мисли, но в никакъв случай не толкова депресивни - по-скоро още се напасвам към новия начин на живот и роля

Нямах време за следродилна депресия,защото сама се грижех за бебето и постоянно бях заета.

Не съм усетила депресия.Точно след раждането се мобилизрах много,а и бях много щастлива от появата на бебо,не са ме връхлитали тъжни мисли

Като се замисля май изобщо не съм имала такова нещо. На мен ми беше толкова интересно и любопитно да се занимавам с малкия, докато спи да чета в нтета всичко за бебетата, да се рова в книгите и всякакви такива работи, че май не ми остана време за депресия.
Но имам една позната, която стигна почти до развод докато беше в такава депресия. Всяка вечер изпадаше в истерии, режеше дрехите на мъжа си, чупеше сервизи и всякакви други глупости  . От нея се бях наплашила много

Като изключим че ми се плачеше за щяло и нещало,всичко друго беше ок 

Аз и двата пъти имах. Постоянно ми се плачеше! Плачех за щяло и не щяло (включително на стихотворения на Иван Вазов  ) На моменти и чувство на безпомощност. Но 40-тия ден преминаваше напълно.

хвана ме като се прибрах от родилното.
Първо почувствах страх че няма да се справя,че нямам идея от бебета и т.н.
После почнах да си рева за щяло и нещяло,много пъти ей така,без каквато и да е причина.
Плача,и се чудя защо плача,но и нищо не можеше да ме спре.За една седмица беше

 И при двете деца имах следродилна депресия и ревах, само, че за различни неща. Първият път започнах да рева още в родилния дом, че съм неспособна да се грижа за детето и от страх да не му направя нещо лошо. Вторият път (което беше след 6 години) започнах да рева като се прибрах, за  това че трябваше да седя затворена в къщи при бебето, вместо да се разхождам навън и да си гледам живота.
Хубавото е, че минава бързо - за 2-3 седмици.

Така и не я усетих тази депресия .Може би защото се грижех сама за малката и не ми оставаше време да се депресирам

Слава Богу, подминала ме е

Плачех си вечер, ставаше ми тъжно без причина, около 1 месец след раждането, но не беше депресия.

Аз все още си я имам, няма такъв филм че като си много заета нямаш време за депресия, като те тресне няма никакво значние колко си заета - криво ти е чак ти се вие. Липсва ми стария живот, свободата, личното време, възможноста да отида на работа с пола, тънък чоропогащик и токчета и цял ден да рисувам илюстрации и да говоря с колегите без непрекъснато някой да ми реве на главата. Опитвам се да свикна и да бъда добря майка, надявам се някой ден ще се почувствам отново щастлива.

Изпадах в такава, при положение че нямах време цял ден глава да вдигна-само цедях,хранех,дондурках(заради жестоките колики),миех и стерилизирах шишета и докато се изцедя и измия и пак дошло същото-няма такава игра като си по-свободен тогава те хваща.

След раждането на дъщеря ми бях толкова уверена в себе си, никаква депресия не ме е хващала все едно цял живот съм гледала деца. За сметка на това мъж ми го хвана депресията ама това е друг въпрос  . След раждането на сина ми обаче ме хвана. Би следвало да съм спокойна все пак не ми беше за пръв път, но напровтив. Див рев, не два ами незнам колко реда сълзи доктора и акушерките пощуряха покрай мен да се чудят как да ми угодят, а аз само при една усмивка и поздрав прихвах да рева  . Отмина за няколко дни и всичко беше наред после. Всъщност аз съм чувала обяснение за тази депресия. След раждането на детето спира да се произвежда хормона поддържащ бременноста мисля че прогестерон беше нали така. Някой го наричат хормона на щастието. Та липсата на тоя хормон бил виновен ... няма хормон няма щастие  . Колко е вярно незнам ама мен така ме успокоиха като изпаднах в тая прословута депресия поне не се почувствах полудяла след като ей тъй без причина все ревях. 

Искам да похваля всички мамита, които така геройски се справят със следродилната депресия без намеса на на лекарствени препарати. Не говоря конкретно за кратката следродилна депресия която е почти невъзможно да ви подмине. Реването и емоционалната чувствителност са характерни за първите 2-3 седмици. Говоря за дълготрайната следродилна депресия, която аз самата мислех че ще ме подмине, но уви.... Започна когато малката беше на 4 месеца. Има много причини, които водят до състояние на депресия, но най- вече при мен бе стрес и наднормено тегло... Смешно звучи, но всичко ми се струпа изведнъж и наведнъж. Бебето, съпруга без работа, времето за отпуска на майка ми и свекърва ми изтече, сметки, тревоги, чувство за вина, че не работя, абе....сумати неща. Всъщност следродилната депресия има различни симптоми, при мен бяха предимно смяна в настроението, моментна превъзбуда последвана от омраза и яд, раздразнителност. Слава Богу, че не беше изразена към детенцето ми. Самичка си отидох при доктора и като му ревнах, човека се видя в чудо с мен. Предписа ми терапия с лекарства, анти депресанти. Молко консервативно гледам на подобни лечения, но в моя случай, бях категорична да пробвам каквото доктора  ме посъветва. Писна ми да се карам със съпруга ми и непрекъснато да се чувствам раздразнена.Отне около 10 тина дни на лекарството да подейства. Чувствах се чудесно, пълна с енергия, успях да сваля 2/3 от излишните килограми, които качих по време на бременността. В момента преустанових терапията с лекарсва тъй като съм 7 седмици бременна. Трудничко ми е, но мога да кажа че по скоро хормоналния дисбаланс ефектира емоциите и настроенията ми отколкото депресията.
Успех на всички бъдещи и настоящи мамита.

2 -3 дни траеше при мен. Някакво състояние на свръх-тревожност, притеснение и отчаяние, че няма да свикна и да се справя с новия човек и положение. Като се прибрахме осъзнах, че животът ми е тотално променен, че аз никога няма да бъда същата и да водя същия живот. Откачах от нерви, ревях, ужас някакъв. А бебчо си ядеше и спеше.
Помогна ми много фактът, че близките деликатно ми дадоха време да свикна и не се месеха в грижите - физически, или пък със съвети. Точно грижите ми помогнаха да свикна с новия Човек много бързо и да осъзная, че мога да се справя и няма страшно.
Всичко с времето си.