следродилна депресия

Имах тежки моменти, в които плачех и ми идеше да се гръмна от умора, но това не беше депресия, просто преумора. Виж сега година и половина по-късно изпадам в доста тежки състояния, които ми се струва имат характеристиките на депресия 

И при мен беше така. Изкарах я докато бях в болницата. Чувствах се ужасно безпомощна и самотна като бебо плачеше и аз само ревях. После вкъщи обаче бързо се възстанових. 

и аз още не съм я прихванала.Дано не е заразно!!!!!!!!!

Аааааа не ме подмина като компенсация на спокойната бременност понеже разбрах че това било след родилната депресия споделих с една приятелка когато вече излизахме навьн питах я кога ще ме пусне тая гад и тя ми каза нещо което никога няма да забравя че: "един ден ще се сьбудя и ще осьзная че обичам дьщеря си повече от живота си " .То това е ясно ще кажете вие  но е друго наистина да го осьзнаеш.На мен ми се случи точно след една поредна безсьнна нощ и вече нищо друго нямаше значение.

Не съм плакала,само първите няколко дни бях леко нервна и се паникьосвах.Незнам това дали е следродилна депресия. 

По много подобни теми съм писала.Ще го направя и сега,защото смятам че за следродилната депресия трябва да се знае.
Аз не занех нищо.Никой не ме беше подготвил за това което ще ми се случи.....
Два месеца след като родих Калина с мен се случи нещо.Един ден,както си стоях сама у дома с нея,сякаш мозъка ми спря да функционира.Сякаш вече не бях аз,бях някакво тяло без душа.не занех коя съм и какво се случва.Изведнъж станах много тъжна,нищо нямаше смисъл за мен.Изпитах огромна паника без да знам от какво.И една фикс идея се загнезди в глават ми - да убия детето си. Така,незнайно как се озовах надвесена над терасата с двумесечното си бебе в ръце.
Не знам какво ме спря.Изведнъж се осъзнах,изплаших се много,започнах да плача и се прибрах вътре като гледах да стоя възможно най-далече от детето.Споделих с мъжа си,казах "Нещо страшно става с мен,не знам дори коя съм,помогни ми !" Той се уплаши,но честно казано не направи нищо....Всъщност всичките ми близки се уплашиха ,но решиха че едва ли не се лигавя....Само че не беше така.Състоянието ми се влошаваше.Започнах непрекъснато да мисля как да нараня детето си.В редките моменти когато бях "със всичкия си" плачех и умирах от страх.Страх от бъдещето,от себе си,от това да не сторя нещо на детето си.Улавях се да разглеждам ножовете и да си мисля разни страшни неща......Не можех да се контролирам.Ето защо много ме е яд като ми каже някой - не се ли справиш сама няма кой да ти помогне ! САМ НЕ МОЖЕШ ДА СЕ СПРАВИШ !Това е правило номер едно при тежката депресия.Не можеш да се справиш при положение че мозъка ти просто отказва.
Чуствах се зле и физически - отпадналост,силно главоболие,световъртеж,високо кръвно.След като двама психиатри ми поставиха диагноза - "Тежка следродилна депресия" започнах да пия антидепресанти.От тях съвсем загубих самоличноста си и още повече се влоших.В един момент бях толкова зле,че помолих родителите си да осиновят детето ми,а мен да пратят в лудница където бавно да умра......Кошмарът беше невероятен.
Реших да се боря.Точно когато бях най-зле аз реших да се боря.Спрях антидепресантите.Разрових се във форума и открих доста за лечението с хомеопатия.Отидох при психотерапевт-хомеопат.Бях наистина много зле.Тази жена ми върна живота.
Днес,повече от две години след първата си криза съм добре.ОТново се върнах в този свят,отново живея нормално.Преживяното ме направи по-силна.Кошмарът ми помогна да осъзная колко сме крехки.Да осъзная,че по-лошо от това да е болна душата ти няма.
И обичам дъщеря си повече от живота си.Тя е моят смисъл да се боря.Сега ми е смешно като си спомня какви неща съм си мислела,но тогава никак не беше.....
Пиша това,с една цел.Бъдещите майки трябва да са наясно че този проблем съществува.И ако нещо подобно им се случи ,да се борят ! Да не се срамуват от това което им се случва а да потърсят веднага помощ.За съжаление процента на жени със следродилна депресия е доста голям,но рядко жените споделят и говорят за това.Ето защо се знае малко.Поне така смятам.На мен до сега са ми писали поне сто жени от този форум (а и от дир.бг) с подобен проблем.
На всички искам от сърце да пожелая едно - дано никога,никога не ви се случи подобно нещо ! Бъдете живи и здрави,и ако около вас има жена с подобен проблем , помагайте и с обич и кураж !
 


П.С.При мен беше тежката форма.Леката минава бързо и не е толкова страшна.

Не съм имала следродилна депресия!!!  От деня в който станах майка, усещам само някакво велико и радостно чувство! Изцяло съм с ведро настроение и като че ли умора, и тъга до момента не са ме хващали!

Не съм имала следродилна депресия за което много се радвам От първия ден си знаех,че мога да се справя с детето и всичко си правех почти сама,затова май че ме подмина депресията

Да, имах следродилна депресия. Според мен почти всеки я кара дали независимо дали за кратко или за по-дълго, независимо дали само с повечко рев или с по-сериозни усещания

Имах за кратко, може би две седмици след като родих, плачех непрекъснато за щяло и нещяло. Нямах никой покрай себе си освен бебето и се побърквах от непрекъснатия му плач. Идвали са ми и лоши мисли в главата. Но мина бързо слава богу
Тук навсякъде говорят за това преди раждането на курсовете за бъдещи родители и дори в болницата след като родих, че жената трябва да се наблюдава от близките и най-вече от съпругът, защото депресията може да прерастне в по-сериозно състояние на психоза.

Имах следродилна депресия и като че ли не беше в най-леката форма.Един ден преминаха през главата ми доста страшни и черни мисли и доста се поуплаших.За съжаление близките ми не ме разбираха и даже ме обвиниха че "все нещо и някой ми пречил".Фактора чужда къща и свекърва съвсем ме разби ,но нали съм инат успях да се мобилизирам и да изляза от дупката.

Не съм сигурна в това, че е било следродилна, защотото ме отпусна моментално след като си тръгна свекърва ми

След като се прибрах от болницата и на мен ми се плачеше. Гледах малкото човече и сълзите тръгваха сами. Но тя беше много ревливо бебе и за една седмица всичко мина.

Аз не мисля че при мен може да се каже депресия чак, но и аз поплаквам понякога (е рядко и все има причина - то за всеки е така де). Но мисля че е лекичка форма. Смятам че за това обаче голяма заслуга имат и близките ми - майка ми е при мен откакто се е родил бебо и много ми помага - всеки ден имам манджичка, изчистено и подредено ми е, аз само си се занимавам с бебо, а и с него ми помага. Мъжът ми също ми е подкрепа, доста търпеливо изслушва обвиненията които му отправям, както и многото мърморене понякога... Свекърва ми е готина, както и сестрата и бабата на мъжа ми, като идват ми е приятно много. Общо взето подкрепата и помощта от страна на близките е много важна. Аз определено смятах че "сама ще се оправям с всичко", но искрено се радвам че се вразумих и приех помощ от майка ми. Иначе наистина би ми било адски напрегнато, защото се притеснявам как ще се справя, дали се грижа правилно за бебо. Единствено ме обзема депресивно настроение поради факта че почти нямам кърма, стига само за предястие на бебчо, но.... това е какво да се прави.

Ей, че познато МНого беше гадно като му ревнах ей така от нищото 3ия ден в болницата - Бебката до мен, аз вече доста добре и изведнъж всемирна скръб, някакви идиотски мисли, чувство за вина, че вместо да съм само щастлива, аз рева - и от това още повече рев Най-кофти беше, че знаех, че е нормално, хормонално и т.н., но пак си ми беше зле. После лека полека отмина - 2-3 седмици поревавах без особена причина, след това ме подеха грижите по бебка и изветря постепенно  Сега от време на време имам разни дълбоко екзистенциални мисли, но в никакъв случай не толкова депресивни - по-скоро още се напасвам към новия начин на живот и роля