Не презадоволяме ли децата си?

Ами, да! Абсолютно си права.

Не мисля, че децата трябва да се възпитават чрез лишения! Аз лично не смятам, че щом детето има всякакви играчки и похапва вафлички всеки ден е глезено! Децата трябва да се учат в дух да държат и ценят други стойности, не материалните, така че лишаването от дребни неща най-много да ги натъжи и огорчи

Труден въпрос, с труден отговор. Мисля, че по-скоро въпросът е "Къде е границата?". Кога трябва да се купи, кога да се откаже? Де да можехме лесно да балансираме.

Въпросът не е във вещите, а в отношението.

Ами, като прочетох това цялото, си мисля, че ти самата трябва да се замислиш върху риторичният си въпрос в темата...

Аз лично, не задовлоявам прищевки и желания, които надвишават разумната граница.
Децата, така или иначе не знаят цената на парите, това е дълъг процес. Учим се още и ние на някои неща.
Но, определено съм върл враг на изхвърлянията. Нищо възпитателно няма в тях. Напротив създава се погрешни очаквания в децата.
Изпитала съм го...

Подкрепям Янита.Аз също се старая да не лишавам децата си отмного неща,но и ни задоволявам всичките им прищевки.Не им купувам скъпи неща,защото мисля ,че им е раничко още.Старая се да им обесня,че не всичко което виждат по витрините на магазините им е нужно и не всичко могат да го имат.Като погледнеш ,навсякъде реклами,от хубави-по-хубави стоки,но всичко ли можеш да го имаш.Стярая се да им обесня а и заедно да преценим,кое ни е нужно на дадения етап,и срещам разбиране от тяхна страна.Искам да ги науча да ценят парите и усилията ни,с които сме ги заработили.Не смятам,че трябва да им "угаждаме".

Много е индивидуално. Всеки сам поставя собствените си граници, тъй като за различните хора различни неща се считат за абсолютна необходимост, за абсолютно вредни или ненужни и за такива, без които можем, но които е добре да имаме. Границата на "нормалното" и "ненормалното" е толкова относителна, а освен това и променлива дори само за конкретния човек, зависи от толкова обективни и субективни фактори, че не виждам как хора, живеещи в напълно различни светове /социални, духовни, физически/ ще имат аналогични граници на "необходимост" и "прищявка".
Всеки за себе си би казал, че не изпада в крайности, т.е. не купува излишни неща и не лишава децата си, което за мен специално е необективно. Затова не го твърдя по отношение на самата себе си. Оценката за мен самата винаги ще бъде необективна и невярна. Затова не я правя.
Друго ме стряска- много хора служат на вещите, вместо да е обратното. Прекалената привързаност на хората /не само на децата/ към вещите, фетишизирането им и разглеждането на същите не като прост предмет за извършване на определени функции, а като символ на други неща /благополучие, популярност, принадлежност към формална или неформална група и т.н./ е нещото, което мен специално би ме притеснило повече.

Моето не мисля, че е презадоволено, но и тя е още малка, ще видим като порасне 

Конкретно за телефона - като дете много си пазех нещата. И точно, когато най-много се стараех, или чупех нещото, или го губех. Така, че не мисля, че некупуването на телефона нямаше да постигне ефектът, който искаш.

Да, мисля, че презадоволяваме сина ни. Постоянно споря с мъжа си за това. Жалко е, но е факт. И дори не знам, докъде ще доведе това.

За нашето семейство мога да кажа, че не ги презадоволяваме. Децата знаят, че ще им купим необходимите неща и не се случва да се тръшкат или да проявяват някакви капризи за едно или друго. Учим ги за цената на парите. Когато пазаруваме за тях не роптаят, ако им кажа, че едно нещо е прекалено скъпо или че точно в момента нямат нужда от него. Не са капризни, дори не обичат да харчат.
Имат какво да облекат, имат какво да ядат, за училище имат каквото е нужно, не прекаляват с исканията и затова в повечето случаи получават каквото са си поискали. И не става въпрос за това, че не можем да си позволим някакви неща, а дали си заслужава да ги купуваме.
Пазят си нещата, случвало се е някой да плаче за някаква дребна играчка, защото му е любима. Това си е нормално явление и за децата, че понякога и за възрастните.
Да са живи и здрави, в това отношение всичко е наред. Като гледам част от съучениците им, те са по-скоро презадоволени или поне не им стига това, което имат. Но във всяко семейство нещата са различни. Може моите отстрани да изглеждат като будали, защото не предявяват претенции да искат постоянно.

И аз съм мислила по този въпрос. Това зависи от родителите, но не изцяло. Смятам, че има значителна опасност да ги презадоволяваме  и това да доведе до нездрав поглед върху живота. Лесно се свиква, че нищо не е фатално, щом счупеното може веднага да се замени с ново или с подобно. Научават, че това, което искат, го има в един или друг магазин и не е нужно усилие и време за придобиването му. Така ценените неща в живота намаляват и отношението се пренася върху всичко останало. И аз попаднах в капана на китайските магазини, магазините на старо, хипермаркетите. Нали е евтино или пък всичко има- купувах, за да познава детето ми повече интересни неща и да развива сетивата си (е, с 80-100 лв майчинство тогава не съм купила кой знае колко). Счупеното не ме натъжаваше, защото лесно можеше да се замени. Да, ама синчето и то се научи така. Добре, че се усетих горе-долу рано и вече внимавам. Щом аз се подлъгах и подмамих от изобилието, представям си какво е в главата на сина ми, който не е познавал друг живот преди това. Сега гледам сами да си поправяме счупеното, така както са правили и правят родителите ми например. Но синът още се учи как да не прекалява с исканията си.
Изобилието на стоки и достъпността им е основата да се роди консуматорско и чакащо наготово поколение, така както стана в Япония. Но все пак там има и такива млади, които са научени от родителите си да ценят и най-малкото. Говоря от личен опит.
От японското възпитание се впечатлих най-много от факта, че в първите години от живота на детето му се угажда, а строгото възпитание почва към предучилищна възраст. Понеже и при моя син се получава горе-долу така, надявам се да има повече резултат Все пак сега разбира какво му обяснявам, при това знае и двете страни на монетата и се надявам поне да не изглежда будала, който не смее да си поиска 

За мен са важни две неща:
- детето ми да не е вещоман;
- и да не е егоист.
В този смисъл не се терзая точно колко играчки има, колко е счупила и колко шоколади е изяла тази седмица. Радвам се, че не измерва любовта ни чрез подаръците, и че с охота разделя нещата си с другите деца. Мрънка като всяко дете за различни щуротии, но и много добре знае кога трябва да спре и да изчака подходящия момент, за да ги получи.
Така, че съм напълно съгласна с мнението, че не е важно какво и колко купуваме, а как го поднасяме на децата. Изтръпвам като чуя малко детенце да прави изявления за себестойността на някоя играчка. Ясно е, че всички изпитваме малко или много финансови затруднения, но да караме децата от малки да пресмятат колко дъвки могат да получат за този шоколад, примерно е пресилено... Има и други начини да научим децата на умереност. Не е задължително да им натякваме колко сме се охарчили за тях. Това, предизвиква обратен ефект в повечето случаи.

Моите са научени от малки, че на ден получават по не повече две покупки. Не им правя сметка на стойността, оставям им правото на избор - дали да е поредното шоколадово яйце, което дори не ядат, или да получат книжка, комплект моливи или просто фибичка. Изобщо не отварям дума за цената на яйцето или фибичката. Въпросът е да бъдат умерени в това, което искат. И да степенуват желанията си по важност. Критериите, по които преценяват важността, са си техни.

  Ами не смятам ,че са презадоволени,но пък не са и лишени.Уговорката е,че купуваме по едно нещо на ден.Играчки без повод купувам рядко.Когато кажа,че нещо е скъпо и точно в момента не мога да го купя,но ще го вземем при първа възможност ме разбират. Повече ме дразни факта,че при стая пълна с играчки,книжки,бои,пастели и не знам си още какво каката идва и ме пита "Сега какво да правя,няма с какво да си играя".Е това ме подлудява.

На мен ми се вижда много всеки ден да има някаква покупка. Така разходката се превръща в пазаруване за детето. У него се развива очакването, че всеки ден ще получи по нещо. По-интересно им е, когато бъдат изненадани с някакъв дребен подарък.

 Под покупка не разбирай играчки.Купуваме вафла,или бонбони,или бисквитки,или сокче...,неща от този род.

Да, презадоволени са в което няма нищо лошо.

Подкрепям

Ха сега си представи аналогичната ситуация - отваряш гардероба и казваш - ми няма какво да облека 

По темата - не желая децата ми да са лишавани, но се опитвам да балансирам. На моменти при поискване да се купи нещо, се опитвам да разбера каква е причината, защо иска да му го купя /малкия за сега още не иска/. Често започнах да ползвам изречението - нямаме нужда от това в момента.
До скоро баткото беше във фазата "купи ми НЕЩО", та покрай нея почнахме да говорим и за стойността на парите, за какво се ползват, как се изкарват. На него му хареса повече да му обяснявам, отколкото да мрънка че искааааааааа

Не намирам нищо лошо в това,че децата ми са презадоволени.Така е редно да бъде,всяко поколение трябва да има повече от предишното.В темата за мобилните телефони съм се смяла с глас над тесногръдието на някои хора,които едва ли не анатемосват тази толкова забавна играчка.Да,дъщеря ми,която е почти на 14 има мобилен телефон от няколко години.Да,сменила е няколко апарата,все по-скъпи и с все повече екстри.Дори малката ми дъщеря,която е почти на 5 има мобилен телефон.Много играчки,маркови дрешки.Да,всичко е по много.Аз така ги разбирам нещата.Аз така искам да бъде.Но трагедията не се състои във това.Въпросът е как се справяме с дефицита на внимание,на любов към децата си?

Много родители се справят с дефицита на внимание с купуване на разни неща. Откупват се.
По-лесно и по-престижно, съвестоуспокояващо е да се купи нещо скъпо, отколкото да се стои с лепило в ръка и да се поправи старата, любима играчка. Или да се зажие роклята накуклата.
Нищо лично, не нападам никого.

Едното не изключва другото.

Детето ми няма още мобилен телефон-играе си с моя и още два пластмасови с мелодии.
Не мисля,че наличието на мобилен телефон е толкова съществено.
Нито пък пълния с маркови дрехи гардероб.Не искам детето ми да има комплекси толкова,колкото и не искам да е капризно.
Има каквото му е необходимо-моето И НА БАЩА СИ внимание.Уважение,споделено време,обич,боричкане,игри,четене на книжки заедно.Всеки ден.
Всичко останало са покупки,чиято цел е да замаскира родителската липса.

Вярно, за децата е важно да им обръщаме внимание. Понякога си мисля, че ми правят номерца, за да им се скарам. Малки хищници - на моменти ми приличат на тасманийски дяволчета.

Детето може да бъде задоволено както с предмети,така и с любов.Само в приказките богатите са нещастни,а бедните щастливи.Това означава,че последният модел на нокия не винаги е подаряван като компенсация за липсващо внимание.

разбира се.

Въпросът е самото дете от тук - нататък как ще проявява любовта и вниманието си?
За тази, която получава - ок. Но когато дава? Под каква форма ще е?

Ти знаеш ли със сигурност твоето дете дали ще ти дава любов и под каква форма ще е?

Не, и затова се терзая по подобни теми и разсъждавам на глас.

Но и правя паралел със себе си - аз бях презадоволено дете във всеки смисъл на думата... Дълги години можех да демонстрирам чувствата си само в материална форма. Без да си давам сметка колко съм обиждала хората около себе си по този начин...
Не смятам, че съм го изкоренила напълно и затова съм с повишено внимание по темата. Особено, що се касае за дъщеря ми.

Аз не мога да говоря за всички деца.Голямата ми дъщеря,която вече се е оформила като личност в някаква степен ни отвръща с внимание,с благодарност и с добри постижения.За нас това е абсолютно достатъчно.но аз никога досега не съм си задавала въпроса под каква форма искам да ми се връща любовта.Аз съм майка,тънки сметки не правя.

Дъщеря ми е презадоволена. Да. Обаче с внимание и грижи. Мисля, че това също не е добре - както за нея, така и за мен.

Материално дали е презадоволена - не знам. За някой може би, за други не.
Това, че и купувам маркови дрехи, телефони или играчки не го смятам за презадоволяване. Просто си е нещо нормално. Не гледам на вещите като на нещо кой знае какво, че да се притеснявам от това, че съм ги купила. Не забелязвам и тя да се вторачва в марките и количеството на вещите си. Просто няма какво толкова да се обръща внимание.
Нямам лимит за купуване на ден. Има дни нищо не се купува, в други може да изкупя магазина  Купувам ако има нужда от покупката или аз от шопинг терапия(и аз съм човек де  ) 
Не купувам обаче в случаите, когато ми се мрънка за нещо и натяква и когато на въпрос  - "защо ти е това"? отговора е "ми просто така".

Chanel, не говорех в никакъв случай за връщане на любов обратно към родителите. А за излъчваната в смисъл "предай - нататък".

Ами аз също съм била глезено дете - с внимание, обич и отделно със задоволяване на прищевките ми. Не съм се научила да изразявам обичта си материално - радвам се когато мога да купя нещо хубаво и скъпо на любимите си хора и в некакъв случай не мисля, че замествам или компенсирам нещо. Когато обичаш - даваш, без да се замисляш дали и какво ще получиш. Така мисля аз.

Какво означава шопинг терапия? В смисъл, какво е съдържанието, което ти влагаш в това.

Всъщност,не материалното презадоволяване е страшно,а отношението,което имаме към вещите и всичко,което ни заобикаля.Например ние нищо не продаваме.Честен кръст,мога да се закълна.Всичко,което сме решили да махнем от употреба се подарява.И на децата така сме им обяснили.Ако имаш нещо повече и то не ти харесва,подари го.Преди няколко дни разбрах,че дъщеря ми е подарила миналогодишни учебници по английски.Те бяха съвсем нови,на половин цена да ги беше продала,добре щеше да е за нея.Но тя ги е подарила.Гордея се с нея.

Хич не е лесна нашата...
Често пъти ми става гадно, като знам какво чудо планини играчки, дрехи, глезотии е вкъщи за малкия.
Всяко нещо прието за даденост и задължително нашо.
Лошото е че като видим, че някой друг има нещо и го харесаме, задължително трябва да го имаме.
Купуват се неща под път и над път, като се реши, че иска нещо се реве с часове докато не се купи. И аз преди си мислех, че няма нищо лошо  в това да радваш детето си по този начин. Но нещата се обръщат на диктатура. Искам го, сега, веднага и всички да ми козируват...
А, не, няма да стане.
Сега искал филм за червени динозаври, които се пускат по пързалка. И всяка вечер се реве и мрънка за този филм.  Е откъде да му го взема? Вече от лиготия се чуди какво да поиска. Точно така си е. Искаше червени динозаври играчки, е, добре, има вече няколко вида червени динозаври - майка, малко и червено пиле динозавър. Сега искал филм за тях. Ами да взема да му го изиграя, снимам и режисирам. Аман.
Преди няколко седмици бяхме на тема лъвове. Ами сигурно имаме десет лъвчета вече всякакъв калибър, въртяхме Цар лъв, Ково и майката на Тимон до откат. Чак от Франция от Дисниленд му донесоха комплект на Цар Лъв.
Преди това на филма Количките.
И за всяко се има всичко - чашки, чинийки, героите, дрехи, играчки по много и от всички.
Ами вече съжалявам. Имам едно диктаторче, което не умее да цени, постоянно иска и се тръшка ако не получи. Сменяме тактиката и това е.

RadostinaHZ, има изследвания според които, пазаруването за жената създава същата емоция като от секса.
Наистина има случаи, когато пазара ме разтоварва. Макар и рядко, защото все пак предпочитам другия тип разтоварване 
Това е в кръга на шегата разбира се 

и на нас не ни се е случвало да продаваме вещи. Обикновено подаряваме, но най-често омаляли дрехи на децата ,които са обличали съвсем малко. Но книги, учебници и др. подобни си остават за нас, защото ни харесва да имаме книги. А за подарък купуваме.

Добре, че децата не са съвсем наясно колко пари даваме за извънкласните занимания. Важното е, че им харесва и се връщат усмихнати и сякаш по-благородни.

И при нас е същата работа като при Chanel. Независимо какви марки са нещата, колко пари са ни стрували всичко се подарява. Така си е било от край време и моята щерка така си е свикнала и няма нищо против. Дори сама като види, че нещо не и става или не го ползва решава да го подари.
Така, че колкото и да е задоволена от към вещи съм видяла, че има правилно отношение към тях и не се притеснявам.

Питам, защото за мен си е почти наказание да ходя по магазините. Ако можех и бях сигурна, че размерите си отговарят, бих пазарувала всичко по каталог или всякакви други виртуални методи.
Май предпочитам другото

А нашите деца знаят до стотинка какво ни струват техните извънучебни занимания.И двете са доста ангажирани със спорт,изучаване на езици.Тази година предстои и кандидатстване,сещате се,че става въпрос и за частни уроци.Изчислила съм й приблизително какво ще ни струват само уроците й по математика и български.Тя е голяма,има ясна представа вече за какво става въпрос.Аз много рядко казвам "не".Но ако го кажа за нещо,значи е окончателно.Мразя да давам съвети,но все пак бих си позволила да кажа,че според мен ако успее човек да изкорени от детето си естественото чувство за мрънкане -купи миии,дай миии.. и ако успее да му покаже чрез личен пример,че материалното е просто за собствено улеснение,не за парадиране пред хората- няма да има причини да се притеснява.

Ами - НЕ!Не си права според мен.Чак пък толкова презадоволени не са децата ни.И ние всичко ,което са поискали сме купили,че и повече. Грешката според мен е ,че ги правим материалисти и то маркови.Ама как се изразих   по-точно - ако телефона не е ....последен модел,маратонките - адидас и такива ми ти неща.Мисля,че не трябва да ги караме да робуват на вещите.Ами купи му по - обикновен телефон и му обясни,че върши същата работа,а не да пищи от ужас за една батерия и малко пластмаса.Много важно да е жив и здрав.Аз се опасявам да не станат като на една колежка сина и - вдигнал скандал,че прекарали една тобра цимент с колата му и цял ден лъскал и мил.Тя вика - на 20 години,а пищи като бебе за една кола.Как го научих така??? Аз не искам точно това.Е,не да хвърля и да чупи,но и да "свършва живота " му ако няма маркови дънки не съм съгласна.

Според мен трябва да се прави разлика между купуването на маркови неща, защото са по-хубави и качествени и парадирането с такива. Не може да отречем по хубавата марка само, защото не можем да си я позволим или за да не направим детето сноб. Ами как да кажа на хубавото грозно, като не е така. Ако не мога да си го позволя не си го позволявам, ако мога - мога.
Не разбирам както тоталното отричане на марковите неща, така и купуването им само за да ми видят хората етикета.

Така е, Летисия.
Привърженик съм на т.нар. маркови продукти единствено от съображения за контрол на качеството, дълготрайност и безопасно използване. Не винаги марковото означава отлично качество, но в много случаи има смисъл. Правя си сметка за съотношението цена/качество и така решавам кое каква марка може да бъде. В това число включвам и "кучата марка".
Не харесвам парадирането с етикетчетата. Все пак това са само вещи.

  Смятам,че авторката е права.В основни линии.Презадоволяваме ги.Въпросът е дали това е добре.Ако реагираме първосигнално,веднага ще отсечем-вредно,ще ги разглезим!Обаче лишаването дава по-лоши резултати-доказано е!И?Какво тогава да правим?Ще даваме,когато и каквото можем!Но по заслуги или като подарък,по случай някакъв,а не безцелно.Това смятам за страшно важно!
  Ако моето момче последва някой мой съвет или спазва моя забрана(за дълго,а не временно)-тогава аз му купувам нещо желано,като задължително го насърчавам да продължи в същия дух,като го хваля и му давам да разбере колко съм горда с него.Разбира се,винаги зависи за какво става дума.

  Никога,ама просто никога, няма да му купя някоя  тъпотия,която е абсолютно ненужна за малко дете-например мобилен телефон,който струва 700-800 лева.Т.е.,опитвам се да съм обективна по отношение на това,кога нещо е прекалено.Не е трудно да се обясни на едно дете,че ще му го откраднат на първия ден,веднага щом го покаже(примерно).
  Насърчавам ги(и двамата ми сина) да си събират парички в касичка(едни много свежи гъбки) -част от рестото,когато са напазарували вместо мен или ако някоя от бабите им даде,или като сурвакат на 1 януари и пр...
  С други думи,опитвам се да намеря някаква среда-доколко успявам-само времето ще покаже

По-добре не бих го казала! Това е ключът.

Според мен всяко поколение родители мисли така за децата си, защото по времето, когато родителите са били деца, не е имало такива неща. Но детето живее в неговото време и няма база за сравнение какво е било преди и реагира към съответния момент. В този смисъл хубавия мобилен телефон, качествените дрехи/едва ли наистина маркови - една тениска на Gap в New York например е 50 долара, а тук тениска с такъв надпис струва 20 лева/, играчките на Лего и Барби не са нещо изключително.
Проблемът е обаче, когато чрез купуването на вещи се задоволяват потребностите на детето от обич, грижи, внимание. И аз преживях етапа, когато преди десетина години синът ми беше малък и вечер се прибирах късно и му хвърлях едно лего да си се занимава и си мислех, че съм направила добро за детето, нали развивам му въображение и двигателни способности. Пък се оказа пренебрегване на нуждите му, добре, че се осъзнах навреме и оттогава първо наблягам на задоволяването на духовните ценности, обобщено казано. Да, ама това е много по-трудно от подаряването на играчката

Аз имах един период от около година след раждането на първото ми дете, в който купувах дрехи и играчки за него като обезумяла. Радвам се,  че тази страст отмина, а  и не смятам, че тогава съм успяла да разглезя бебето.
 
Обяснила съм, че подаръци/играчки се получават само по някакъв повод - РД, ИД, Коледа. Ако много силно искат нещо, го получават на най-близкия празник.
Без уговорки и по всяко време купувам единствено книжки и игри, развиващи техните способности.
Правилото - по едно нещо на ден, важи и при нас, но се отнася само за лакомствата.

И независимо от това смятам, че децата ми са презадоволени. Пример: бях обещала на сина си да му купя каквото си избере по случай завършване на предучилищна. Ами след двучасово зяпане по щандовете,  накрая си тръгнахме с празни ръце, просто защото повечето неща вече ги има под една или друга форма.

А стойността на извънучебните занимания, мисля, че изобщо няма отношение към темата.

Крис е малък и не съм се замисляла още. Но не мисля, че като му купуваш, го презадоволяваш. В крайна сметка не можеш да купиш всичко. Винаги ще има някой с повече. В момента живеем във време, в което децата да имат мобилен е явно нормално. Все едно ние като деца да сме се чувствали презадоволени, че караме колела. Обаче един имаше Балканче, друг БМХ. Важното е да учиш детето да оценява и пази вещите си и да не ги приема за даденост.

Нямам пари за маркови телефони и разни подобни неща, но мисля, че и тези колички и играчки от яйца и 100 книжки, които не поглежда много-много, вече го правят презодоволен!!!!!!!!

Това имах предвид.Може да не съм се изразила правилно и да не сте ме разбрали.Според мен трябва да носиш и "Версаче" без да ти пука и без да се тръшкаш защото си го изцапал с блажна боя. И другото - като не са ти купили маркови дънки да не мислиш,че светът е свършил.
              И малка забележка - и при марковите има боклуци произведени в Китай.   

Според мен, презадоволен ознавачава, човек, който получава повече неща, отколкото има необходимост. Въпросът е да се дефинира величината и съдържанието на понятиеот "необходимост" в случая. Маркови или не, това няма значение! Важното е дали не са прекалено много, дали не е всичко, а и повече от това, което детето иска или от което действително се нуждае за развитието си или за изграждането си като личност.
Смятам, че по принцип съвременното разбиране за благоденствие и успех е неразривно свързано с презадоволяване на нуждите. Вие самите сме презадоволени, затова презадоволяваме и децата си несъзнателно.

Консуматорското общество по дефиниция е общество, което се стреми към презадоволяване.

Не, не мисля така. 
Поне моето дете не е. На този етап от живота й - изобщо няма идея кое колко струва и цени еднакво топче от 1 лев и кукла Барби от 40...
Наскоро ме попита кога ще имаме ДВД и няколко дни след това поиска Пони. Дадох й право на избор - дядо Коледа ще й донесе или ТВ и ДВД за стаята или пони/играчка/. Избра си Пони. 

Стаята й е пълна с играчки, гардероба с дрехи и обувки и какво от това? Тя не е поискала дори 1/100 от нещата - купуваме й ги за собствено удоволствие, поне такова ми е чувството на мен...
Играе си с часове с играчките си, когато ни остане време.
Рядко да не кажа почти никога не се тръшка да й купя бонбони или играчки или каквото и да било. Най-често иска да й купя книжка и в нейно име се отказва от играчка.

Според мен всичко е въпрос на възпитание и ценности на родителите. Не коментирам какво си купувам, от къде и колко струва нито с детето си, нито с други възрастни. Вещите са просто вещи, а не смисъл на живота ми, макар да държа да са качествени. Не се тръшкам ако някоя скъпа вещ се счупи или изцапа и не уча дъщеря ми на подобно отношение. Важно е как се отнасяме към хората, а не към вещите.

Значи опряхме до това какви са ценностите на родителите и оттам на децата.

Например, за мен е по-важно да има пари за обучение на членовете на семейството, отколкото за кола, например. Защото колата е някаква вещ, а полезното образование и обучение служат на човек за цял живот и правят добавена стойност в бъдеще.

понякога се чудя дали не го лишавам. Какво означава лишаването в днешни дни?  Той е малък, на това изобщо не означава нищо. Още не е започнал да си иска и да се тръшка, чакам с известен страх този момент - какво ще обяснявам за вещите, тяхното значение и тяхната стойност.

Иса и аз мислех абсолютно едно към едно като теб, но какво стана, че постоянно чувам искам, искам, искам, дай ми...
Купувах без да коментирам, без да обсъждам, само за да имаме няколко часа щастлива игра, защото нещо ми е харесало, защото знам, че ще си играе. Обаче какво става, когато му занесох страхотно въртолетче преди няколко дни, въртолетче за което знам, че други деца ще се радват страхотно много, което бях избирала два часа и ми се каза  не го искам, махай го, малко е. Не може да влезнем да бензиностанцията и да не излезем с количка, ама не каква да е, ами от големите метални коли. Не можем да отидем до пазара дори и да не купим от неговите списания. Значи се избира да е голямо, да е хубаво, да е метално, да е еди какво си. Не приемаме какво да е. Не уважаваме старанието на другите.
Тогава сме презадоволени, пренаситени, незаинтересовани от нищо. Каквито деца срещам всеки ден...
Съжалявам, убедена съм, че това не води до нищо добро.

Каспър, аз не купувам непрекъснато.  И не чувам 'искам...искам...' Може би за това съм доволна за сега от този начин на възпитание. От бензиностанциите излизаме с близалка. 

Смятам с годините да променя нещата и от правилото "Купувам, но едно" да минем на бюджет, в който да си простира нуждите.

Деница вече почти месец е на този принцип. Трябва да се вмести в левчето си. Има напредък - вчера имаше пари за дъвка на Василена

не;
не купувам заради купуването,нито за нас,нито за тях ; не са искали никога,не се обсъжда май изобщо това у нас..
ако има нужда-разбира се,но това е задоволяване,а не пре-
книги купувам само без повод,играчки-и с повод вече не купувам,дрехи износват много на близки приятели,телефони и пр нямат и не мисля да имат скоро; филми не купуваме,взимаме под наем;фулмастер и пластелини подменям като съвсем се опоскат..
нямам правило за "купувам едно",хич не купувам ако не трябва..

нещо такова ми се иска и на мен; без дрехите.

Подписвам се под това, имам проблем обаче с дрехите на сина ми, скапва панталоните бързо (защото рита футбол), а няма от кого да износва. С дъщеря ми нямам този проблем, износва дрехи.

Това все едно аз съм го писала.
Един ден пазаруваме с големия и той ме моли за някаква вафла, аз му разреших и той я взе. Като отидохма да плащаме, на касата имаше гумени бонбони, той много ги обича и ме пита"може ли?". Отговарям, че вечесме взели вафла. Тогава той отиде, върна вафлата на място и избра бонбоните.

Така е. И дъщеря ми и повечето деца около нея са презадоволени в този смисъл. И тенденцията е колкото повече получават, толкова повече да искат. Като искането най-често е базирано на факта, че еди кой си имал. При нас това е отскоро. И разбрах, че в един момент трябва твърдо да кажа "Не. Нямаш нужда". Не защото ми е проблем да купя /даже ми е по-лесно, защото няма да ме врънка/, а защото колкото повече има, толкова по-малко се радва и цени. И в един момент пазаруването става самоцел и мания.
Иначе до скоро купувах предимно за собствено удоволствие - дъщеря ми рядко искаше нещо, смятах, че имайки достатъчно, няма да стане материалистка и да се впечетлява от чуждото. Но явно си е до възраст. Вече й прави впечетление какво говорят другите деца, с какво се хвалят и започна да се влияе. Достатъчно е някой да й каже, че неговото е по-хубаво и тя веднага се "връзва" и иска. Сега в училище се на мода несесерите. В началото на годината купихме един, после й подариха втори. Реших, че два са напълно достатъчни, обаче незнайно как изнудила баща си за трети. Сега пък си прави устата и за 4-ти, но няма да стане. Просто трябва да разбере, че човек не може да има всичко и че вещите са, за да служат на човек, а не да го обсебват.

Ако имаш възможности и пари ,защо да не купуваш?
И какво озна4ава парадиране с етикет4ета?Да не би да ходят с блузите на обратно за да се види ,4е е Армани?
Когато родих каката нямаше нищо по магазините.Ама нищо.
Сега компенсирам с малкия.
Когато аз бях малка нашите имаха възможности ,но аз износвах дрехи.
Беше ми тъпо и гадно.Майка нон стоп правеше сметки за вси4ко.
По4нах работа и вярвайте ми ,4е вси4ки пари си давах за дрехи и обувки.
Беше ми писнало от стари неща.
Така4е и това не е вариант.
Линията е много тънка и трябва да се внимава.Но най -важното според мен е да нау4им децата си на уважение към другите,уважение към парите и да бъдат по4тенни.

защото нямаме нужда от покупките,нито аз,нито децата
като няма чорапи-купувам,но като имат 8 ката не намирам смисъл да харча време и пари по темата..
въпрос на философия,уважение към собствения си труд/пари и пр..
към момента децата са малки и не им пука износват или не(а дрехите са абсол.нови)..като поизрастнат и ако стане проблем-разбира се че ще се опитам да посрещна разумно нуждите им,но за мен това е пак въпрос на гледна точка и как се представя проблема..на мен самата не ми е удоволствие да пазарувам,имам далеч по-интересни занимания,явно това се отразява и на децата..

Предполагам, че може и така да се каже - презадоволяваме ги сигурно. Аз, признавам, много им купувам. Не защото те са поискали, а защото на мен ми е приятно да им купувам. Който ще види подтекст - няма такъв. Нищо не се опитвам да компенсирам. Всяка свободна минута прекарвам с тях, занимавам се вечер с тях, няма дефицит на внимание, обич и ласки. Просто обичам да пазарувам и особено за тях го правя с невъобразимо удоволствие.

Децата ми не са от тези, които си знаят цената на вещите. Не е работа на дъщеря ми да знае колко струва любимата й кукла. Тя не е от децата, които ще се тръшкат с "искам, искам, искам". На нея спокойно мога да й кажа "няма да купим еди-какво-си сега, нямам пари". Тя приема подобни аргументи без драми и съвсем спокойно, макар че едва ли допуска, че съм останала наистина без пари или пък вижда, че купувам друго в същия момент. Съвсем разбрано и добро дете си е. Сега например иска "дискмен". Казала съм да го поръча на дядо Коледа. Промрънква от време на време, но си чака Дядото кротичко. Купува си дискове със седмичните си пари, които си спестява за въпросния плеър, който до 3 месеца няма да получи. И не мрънка, и не се тръшка и се съобразява. Пази си нещата, без в същото време да натрапва това на околните.

Брат й е друга дъвка обаче. За него няма "не може" и "не сега". Той иска веднага. Ако не стане веднага, то настъпва огромна олелия. Все нещо събира с колекционерска страст. Или ще са едни енциклопедии, или ще са друга поредица книжки, или ще са някакви играчки или нещо друго. Влизали сме дори в магазин за пердета и той и там успява да си хареса нещо да му се купи. Просто потокът там не бива да спира. Пази си нещата МНОГО. И не само ги пази, ами трови с това и всички останали. В същото време, ако нещо се изгуби, в разрез с жестоката олелия при установяване на загубата, нещата се забравят и прежалват изключително лесно. Иначе за всяка дреболия и елементарен жест на внимание е в състояние така неуморно, дълго и мило да благодари, че чак да полудееш.

Ангел пък е различен. За него цената има определящо значение. Той вижда парите във всеки предмет - дрешка, играчка, кола, книжка. Етикета е вездесъщ за него. Всичко се съпоставя и сравнява чрез пари. Няма джунджурийка, която да не се остойности надлежно. Стигна се дотам, че завчера ме попита колко струва кръвта. Едвам се сдържах да не се развикам жестоко. Опитах се да обясня, че някои неща не могат да се купят с пари, но съм сигурна, че не съм успяла да го убедя. Не знам какво ще правим с него.

И в резултат на това установявам, че май няма зависимост от количеството предмети. С Крисо полагам много повече усилия да разбере, че не може винаги да се купува, а на сестра му купувам сякаш повече. И въпреки това при него има още много какво да се желае. За Ангел да не говорим, а най-отрупаната с вещи Наталия е съвсем разбрана.

Можем да презадоволяваме децата си, само ако има достатъчно пари за това. Когато бюджетът (какъвто е случая при 99% от хората) е ограничен, е въпрос на избор за какво ще се изхарчат парите. За това има няколко макроикономически теории. И презадоволяването на децата винаги е избор на родителите, не на самите деца. Някой родители смятат, че това ще се отрази зле на децата, други не. Трети пък "изкупуват" чувството си за вина, че нямат достатъчно време за дечица. И т.н. Ако се направи подобна анкета, от 100 анкетирани ще има 100 различни мнения дали и защо.

За себе си признавам, че ако аз се поглезя искам и дъщеря си да поглезя. Купувам й много дрехи (признавам), но това си е мое желание.
Нейните желания обаче се изпълняват с план. Не може всичко и когато поиска. По-големите са за Коледа и Рожден Ден, а по-малките има възможност да изпълни със събрани джобни пари. За мен това е златната среда; моето дете вече знае стойността на повечето неща, които притежава, защото й се налага да брои от собствените си парички за някой неща. Все по-често казва "много благодаря", когато й подаря нещо без да го е искала и засега нямаме някакви големи пукнатини в ценностната ни система.

И аз съм си мислила много по този въпрос и май намерих отговора за себе си това лято.
Ходихме в провинцията при баба и дядо за 2 месеца. Там нямаше играчки и аз взех от нашите - един конструктор, два пъзела, 4 -5 книжки, моливи и ножички. Само това! И бях безкрайно изненадана колко добре се занимаваха, и то за дълго с една и съща играчка, без да им се отклонява вниманието. Мони се научи да реди пъзелите перфектно и макар, че сега се справя идеално ги реди отново и отново. Щерка ми разказва всички приказки от книжките, а преди от постоянното разказване на нови приказки всеки ден тя не беше запомнила нито една, нито сигурно е имала време за мисли върху тях, да разсъждава. А сега задава едни умни въпроси, пита защо онзи направил така а не иначе и прочие....
А днес като срита една купчинка книжки, за да "не и пречат да си подреди автобуса на кревата" направо издивях, разбрах, че никак не цени това че има много книжки.
Трябва да променя тактиката - вече в шкафчетата за книжки ще има само 10 книжки и не повече, а в коша за играчки ще има само няколко - ще помисля кои (може би низанките, единият конструктор, пъзелите, и няколко гумени и плюшени играчки, също и доминото и "не се сърди човечето").
И ще ги сменям на всеки два, три месеца. Ще прибирам старите и изваждам прибраните.Така ще подържам постоянен интерес към играчките, ще си ги пазят повече, ще ги подреждат по лесно и ще имат време да ги осмислят, да си измислят нови и нови игри с тях.
Ей това за мен е решение на проблема.

А защо пък точно това следва да цени? 
Какво толкова следва да им цени на количеството. Не е ли по-добре да се научи да цени книгите по прицип. По-добре й обясни, че книгите не се ритат, защото могат да се скъсат така. И че ако ги рита ще ги вземеш за себе си... Но така да ги прибереш...

нека не се залъгваме, вси4ки с много малко изключения презадоволяваме децата.

Абсолютно подкрепям

А къде е тънката граница?
От една страна, на сина ми нищо не му липсва. От друга, всичките му приятели (е, поне повечето) имат повече неща от него! Направо съм се видяла в чудо какво да им подарявам на тия деца по рожденни дни, като знам, че имат достатъчно за да отворят един малък магазин за играчки!
Последният обект на желание е Playstation. Как така другите имат, а той няма!
Нито аз, нито баща му ги харесваме тия неща, не смятаме, че са полезни и в никакъв случай не ни се дават толкова пари Обаче върви обяснявай, че има и по-важни неща.
Хем не ми се ще да купуваме, хем пък не искам и той да мисли, че една тъпа игра представлява страхотна ценност и да се чувства ощетен, щото разбираш ли другите я имат, а той единствен, горкия, няма!
Не ми харесва да се чувствам притисната от модерните технологии и маркетинг, но засега удържам фронта! Ще видим докога.

На въпроси от вида "Защо другите, а не аз?" се отговаря "защото хората са различни и не е нужно да имат едни и същи неща. Ти имаш....., които пък други нямат."
Да ти кажа, не зная доколко е възпитателно, но ако ми задават подобни въпроси, отговарям както описах в различни вариации.

О, аз отговарям надълго и нашироко, но нещо не се впечатлява!
Сега обаче си е намерил приятелче в нашия блок, което има Playstation. И ми каза, че всъщност нямало нужда да му купувам, защото щял да ходи да играе при него Сега пък трябва да му втълпя, че не може да ходи да досажда на хората всеки път, когато му се играе. На което ми се отговаря "Ама той ми е приятел и каза, че може!"

Е, и аз обяснявам нашироко, но това е идеята.
Ние поне нямаме проблем с playStation-а, защото са се влюбили в стратегическите игри за РС - Цар (че е на български), малко Цивилизация, малко Diablo, но последните 2 са им трудни, защото не мога да се справят добре с английския, а аз не мога да стоя постоянно да им превеждам съобщенията.
Но и така да е, ако поискат много големи неща и решим, че не можем да си го позволим, им сравняваме стойността на това нещо и нещо друго - така поне се сравняват качествата и стойността на продукта и цената започва да им изглежда по-реална, а не само абстрактни цифри

Пазара е пренаситен.С хубави лъскави дрехи ,игра4ки и обувки.
Аз се впе4атлявам камо ли децата.
Не е като едно време да няма нищо.
Съвсем в реда на нещата си е да искат.Ами и аз искам Като видя хубава блуза или панталон ,а знам ,4е гардероба ,ще се пръсне.
Нека вси4ки сме живи и здрави и вси4ко ,ще си дойде на място.
Каката е 12 г и ве4е не я вълнуват игра4ки и 4анти4ки.Сега иска дрехи 
Вси4ки минават по този път.Няма страшно. 

Отговарям кратко и ясно - да, моите деца са задоволени и дори на моменти и презадоволени!Но с това не се хваля, дори го смятам за минус във възпитанието ми......

Презадоволени са, и още как. От една страна живеем в много материален свят и много родители избират да покажат така обичта си към децата. Няма начин да не ги лишим от време и от внимание в забързаното време в което живеем и много хора изкупуват вината си чрез обсипване на децата с предмети. Други пък, към които се числя и аз може би, поради това че самите те са имали много по-малко, се стремят да дадат максимума на децата си. Но ефектът пак е същия: презадоволяване, деца които не умеят да ценят това което имат и искащи все повече и повече. Моето дете е все още малко, но много се страхувам да не му се случи точно това. И все се заричам че повече няма да му купувам защото все още не е на възраст на която може да си поиска и да ми мрънка цял ден, но в крайна сметка не издържам и пак купувам.

Ами да. Трябвало е. На дъщеря ми й откраднаха телефона преди две седмици, защото си беше зарязала чантата, т.е. и тя има известна вина за случката. Сега е с един наш възможно най-голяма антика и уговорката е да получи нов за РД, като добави тя част от сумата (от спестяванията си). Гледам, че започва повече да си пази нещата.

Иначе по темата - да, децата са доста задоволени. Въпросът е родителите да го разберат и да поставят те някакви ограничения.

Децата са презадоволени с  материални неща (с малки изключения), но това , което наистина искат - време , което да прекарват пълноценно с родителите  - им липсва.
Така е при моето дете, както и при децата на повечето ми познати... за съжаление.

Не мога да отговоря еднозначно... Като чета повечето изявления във форума, детето ми едва ли не мизерства и откъм дрехи, и откъм играчки  , в сравнение с други дечица обаче сигурно пък има прекалено неща... Всеки сам си определя границата, да се слагат някакви лимити е нелепо.

И аз така мисля и взех мерки. Печеля по-малко, но съм с нея повече и се старая да прекарваме времето по-качествено.
Иначе за материалното. Опитвам се да я науча, че не може да получава всичко, и не трябва. В тази връзка до миналата година й купувах по 1 нещо като излизахме. Без значение скъпо или не. И докато отказвах да й купя поредното топче от автомат, тя се спъна и падна и се разрева жално. Наблизо един мъж реши, че съм безсърдечна и й купи топчето.
Сега съм понякога съм объркана, трябва ли да й угаждам повече щом мога да си го позволя, както правеше майка ми или да я уча на скромност?

Наистина ли мислите, че отношението на децата към вещите е толкова важно за правилното им развитие? 

Аз лично не намирам връзка м/у това на едно дете да се купуват или не вещи и директното му отношение към живота. Имам примери за деца, на които почти не е купувано и са се превърнали досущ в това, което са станали деца, на които се е купувало всичко...

Много по-голямо внимание заслужава какво му се говори на детето и какво е отношението на нас самите към вещите имането-нямането и прочие...
Лично аз гледам да концентрирам вниманието на детето си в/у нещо друго, а не върху това колко много книжки или дрешки има и как трябва да пести, за да има едикакво си или колко трудно се изкарват парите и прочие...

Откровено казано, да. Според мен отношението към "материалното" е много важно за правилното развитие на детето. Самата ти казваш, че дете, което няма почти нищо се оформя като материалист, ако правилно съм те разбрала. Просто и двете крайности са вредни.  Естествено, важен е примера на родителите и тяхното отношение към "имането и нямането", но по мои наблюдения децата минават през стадия на стадото, когато искат да са като всички останали и не се интересуват толкова от личния пример на родителите. Надявам се на по-късен етап това да отшуми.

Аз не концентрирам вниманието на детето си върху това кое и по колко има, но изисквам да се отнася с уважение към труда, с който нещо се постига. Тук дори не визирам парите за някакъв GSM - ако яде пред телевизора и по земята падат трохи, това е неуважение към труда ми да почистя къщата.

Ами ние живеем в "материален" свят и аз също мисля, че отношението към "материалното" е жизнено важно за развитието на детето.
Още повече, че като е презадоволено едно дете или развива чувството, че всичко може да има, независимо от стойността му или губи интерес към вещите изобщо. Това при моята дъщеря го забелязах като имаше един гардероб играчки. Тя престана да се радва на новите играчки, не посягаше към нищо да си играе и само ги подритваше из стаята - и тогава се осъзнахме, подарихме почти всичко и ограничихме пазаруването. Сега лека полека се заглежда в магазините и си желае едно или друго. Докато го получи се радва, надява, представя си какво ще прави с желаната вещ.
Другата крайност би било детето да иска непрекъснато нещо, да се занимава с него 5 минути и да го захвърли в купчината.

Първите хора нямащи представа за стойността на парите, за това как трудно се изкарват са вече жертва на "материалния" ни свят. Хора пазаруващи си всеки месец нови телефони, каращи чудни коли и задлъжняли до края на живота си без переспектива да се измъкнат от блатото на дълговете и нехаещи за това.