Когато принципно се разминавате

Когато принципно се разминаваме, става на мойта 

Не, сериозно, гледаме да избягваме темите, в които сме на съвсем различни мнения. Когато няма как да ги избегнем, се караме. После се сдобряваме и тъй до другия път. До характери е, почти винаги единият се налага в някаква степен, ако никой не мирясва, хората се развеждат, струва ми се. Или живеят със "скучен секс и тиха злоба" (цитат - от Майка Зайка  )

Горе долу като Даф...
Но имам някои малки победи- накарах го да откаже цигарите например.
А и всъщност преди да реша да се омъжа за него хубаво обмислих нещата, не беше импулс, търсех човек със сходни намоите възгледи, образование, професия, обкръжение и прочие. Така че не се разминаваме в кой знае колко неща.
Разминаваме се главно около мързела и начина на постигане на целите- когато искам нещо съм целеустремена и бъхтя яко докато не го постигна. Мъжа ми го дава по лежерно, мотае се някак привидно, но може би някъде надълбоко в ума си обмисля нещата и накрая 1 минута преди крайния срок избухва с прозрение и постига голям успех. И понеже аз го гледам докато се мотае в началото Уеко се изнервям, казвам си ако бях аз да съм направила вече половината неща.
Ей за такива ми ти работи главно се разминаваме.
И за храната

Ето аз да кажем винаги съм твърдяла, че ще стоя далеч от полицаи, военни, пушачи./ За пушачите все още го твърдя, не бих живяла с такъв или бих направила вс възможно да го откажа/. Но веднъж позната ме запозна на кафе с нейн приятел, който се оказа от военна полиция /две в едно/, беше много много як пич и интилигентен. Та ей тия принципи може и да ги погази човек в даден момент, знам ли. Добре че не ми се налага засега да правя такива избори... Всъщност първото ми гадже пушеше, но много рядко, само с приятели. Но да живея с такъв човек - не.

Не сме достатъчно различни, че да се налага да си изглаждаме кусурите. Имаме търкания тук-там, но нищо принципно. От толкова време сме заедно, че и принципите сме си ги формирали кажи-речи съвместно.

Имам приятелка, която много се разминава в динамиката с мъжа си, точно като Рокси. Много му се дразни понякога. Досадно е да си динамичен и до теб човека бавно да загрява...или да действа едва едва. Ама и в това се нагаждат хората.

ДеЩо, колкото и тривиално да ти звучи, компормисът му е майката. Балансираният компромис. Далеч съм от мисълта, че можеш да промениш един зрял човек по твой образ и подобие. Важното е да не забравяте, защо сте се събрали.

Божичко, Рокси, като ти четях постинга, все едно чета за моето собствено семейство. Даже децата ни са с почти едни и същи имена
Трябва да се видим някой път да ми обясниш само как точно направи номера с цигарите, защото аз там търпя поражение след поражение

Ние се разминава в доста неща. От сравнително скоро сме заедно и все още се нагаждаме. В момента най- големите различия са по отношение на детето- какво трябва, кога трябва и как трябва  

Гледаме да не се разминаваме много-много, защото нещата ще се усложнят.
Стараем се да гледаме двамата в една посока, а не да се вглеждаме толкова много един в друг. На това му мина времето. Свирено е, един вид.

  Никога не съм натоварвала живота си с принципни твърдения от рода: "Това не бих го допуснала...", "Това няма да го приема.....", най-малкото защото не очаквам  да си остана на стенд бай в развитието си и цял живот да съм на един акъл, човек се променя през целия си живот, все пак.
  Принципни различия имам с мъжа ми, винаги съм ги знаела и съм с него въпреки тях, което за мен означава, че съм ги приела и не мисля да ги променям. Обичам свободата, както моята, така и чуждата.Винаги ми е било неприятно ако някой се е опитвал да ме промени и никога не бих причинила нещо подобно, на някой, който обичам.

 п.п. Дещо темата е за ДиС и като стар потребител би трябвало да спазваш правилата, а не обратното.

Знам ли? Може би на такива различия се дължат разни кризи в брака.
Първо има нагаждане, отвоюване на лично пространство, тук-там компромиси. Има обща цел за устройване. Детето естествено /поне аз така го приемем/ е част от градивното начало.
Когато вече едрите цели са постигнати, на дневен ред изскачат дребните битовизми. Следват моментите, когато умората от ежедневието се натрупва. Тогава и дребните ръбчета се заострят. И следва втора серия. Ново начало. Преоткриването.
Всичко това при положение, че сме си кроили шапките един на друг преди да се ориентираме към съжителството.    

Йо, йо...Имайки предвид, че ние почти не се познавахме, когато се оженихме (макар да твърдяхме обратното) и за страшно много неща си приличахме или просто приехме нещо като част от другия, в последствие , когато сме се събирали с приятели и обсъждали теми, които иначе не засягаме помежду си, открих например, че той е ужасен расист. При което побеснях пред него (и пред приятелчето, с което бяхме, което отчитам като грешка..) и му заявих, че подобни простотии не искам да чувам в дома си, още по-малко пред детето, което някога ще имаме. И направо му заявих, че а каже нещо подобно пред бъдещото отроче, а съм хванала отрочето и багажа и при толерантната си майчица Мъжът ми се оцъкли, млъкна, въздъхна и каза "добре". Все пак аз в яслата съм расла с азиатчета, негърчета и куп други чужденчета. Студентски град възпитава толерантостта от ранна възраст
Другото, в което се разминаваме, е, че той обича да налага мнението си. Примерно - и двамата не вярваме в Бог, но докато за мен хората, които вярват, трябва да си бъдат оставени намира да си вярват в каквото искат, той се опитва да ги убеди, понякога доста агресивно, че не са прави. Много е дразнещо и за това много се караме. Ма консесус няма още.
Разминаваме се и със закъсненията. За мен е закъснение винаги, когато не съм пристигнала половин час по-рано от уговорката, а той винаги иска да ходим или точно или направоооо на косъм. Много ме дразни това, направо ми вкарва нерви Особено , ако ще гоним рейс...

Това е моята тема, защото точно в последната година все ми се струва, че се разминаваме във важни неща. Той трудно взима важни решения, отстрани изглежда, че не му се занимава, от което аз страшно се дразнех. А той просто затваря мислите си, заключва ги, държи ги само за себе си. Има своя криворазбрана теория, че ако непрекъснато споделя, ме натоварва. Да, ама аз се натоварвам много повече, ако не знам какво точно става в главата му. Обаче с времето разбрах, че вътре в себе си обмисля нещата, опитва се да ги разреши, но...по свой си начин. Сега му помагам, така отдалече, все едно между другото разговаряме за нещата, аз го питам как ги вижда, той се учи да говори за това. Да, да, учи се!  Аз  съм по-упорита от него, когато искам да достигна до нещо, но...повече мисля с емоции, не с разум. Тук той ми помага! Много! Влиза в ролята на разума, убеждава ме. С аргументи!
Но според мен и двамата израстнахме във връзката си, малко се познавахме, преди да се оженим, после минахме през много трудности и лишения. И някак си се опитваме взаимно да си казваме и показваме нещата, за които мислим, че се разминаваме. Все пак идваме от два свята, да, може и да са много близки като среда, култура, възпитание, но все пак са различни като светоусещания, възприятия. И понякога трябват мааалко усилия тия два свята да се доближат още повече!

  Боже-е-е-е,това е и моята тема!Тъкмо щях да пиша нещо подобно ...Само,че в ДиС.Все едно.
  По всички въпроси сме на различно мнение.Всяко нещо постигаме или със сточасови разговори,или със сръдни или със скандали.По цели нощи спорим за всяко нещо.За приоритети,за възпитанието на децата,за това какво и кога трябва да се купи,дали да сменим колата или града ,в който живеем,дали да сменим работата,кой,какво прави в къщи,достатъчно ли е и т.н.Безкрайни спорове...И това 10 години.Никога не го правим пред децата.Чакаме да си легнат или когато са при баба си.Обикновено аз не оставям нещата недообяснени и ги разнищвам,докато достигнем донякъде-до някакво решение...Много труд хвърлям,за да не заспиваме с някакво недоразумение или скарани(,което ни отнема от съня много често... ) и моят съпруг направо "загива",като чуе "трябва да поговорим"-знае,че пак няма да се спи...
  Обичаме се,гордеем се един с друг,правим невероятен секс,обожаваме много неща по еднакъв начин(книги,музика и др.),много от интересите и вкусовете ни съвпадат,но...много трудно правим компромиси и смятаме себе си(винаги,ама абсолютно винаги )за прави.За него аз съм вечната загадка,а той за мен - най-голямото ми предизвикателство.Не става с нагаждане при нас,много рядко става и с компромис.Налага се да се убеждаваме в правотата си и който има по-добри аргументи-печели.Един път аз,друг път-той...Какво да се прави.Не е рецепта за успешен брак,знам,но някак ни се получават нещата.

Ние се разминаваме само по начина, по който вършим нещата.
Ако има един час, за да се свърши нещо, аз: 50 минути се мъча ( пробвам по различни начини, примерно)и го правя, 10 минути за цигара ( пушач, какво да го правиш ); той: 50 минути мисли как да го направи и след това го свършва за 10 минути, а пък аз подскачам около него, защото вече съм се изнервила.
За него е измислена поговорката " Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл"

Преповтарям nista, с лека промяна в ролите. Аз съм тази с трудните решения. Той рискува с лекота, нещо, което ме ужасява. За това предпочитам, да не знам подробно за делата му. Ще го преживавям, а от това ще изгуби душевния климат на семейството. В момента съм домакиня и не участвам в приходите към семейния бюджет, но компенсирам с отстраняването на всякакви битови, семейни и тривиални пречки от пътя му. Така ми се струва, че се чувства по-свободен.

Компромисите правя предимно аз. Защото такива са характерите ни. Безкомпромисността му е силна черта на него и това го прави победител. А моята сила е точно в способността ми да правя компромиси.

И да имаме огромни принципални различия. Там, където се разминаваме остро, просто водим различна политика. Не се мъчим да притопим другия. Ако той нехаресва нещо, което ми харесва да правя, просто не го държа в течение.

И не, не съм съгласна, че трябва да споделяш като патка, всичко, което ти минава през главата. Че всичко трябва да се обсъжда и да се предъфква. Ние все пак сме семейство, а не сиамски близнаци.

разминаваме се в предпочитанията за музика и филми, за книги. Много сме различни, интересите ни са различни, разбиранията за почти всичко са различни. Как сме се справяли досега? С компромиси. Дали има бъдеще такава връзка? Все още не знам, но си мисля , че ако хората са толкова различни постепенно се отдалечават един от друг, все пак една връзка се крепи на взаимност и на това да правите нещата заедно , да искате да ги правите заедно.

Летящата крава, накара ме да се замисля. Което е хубаво, защото рядко ми се случва напоследък. Наистина много, много ми се иска той да споделя повече и не за друго, а защото изпитва една непрекъсната неувереност, че решенията, които взима, или не са правилни, или не помагат за решаването на проблеми, или...и аз не знам какво. Сякаш влезе с тази неувереност в брака ни. Аз не съм по-уверена, само се опитвам така да изглеждам! И сега като се замислих, споделям много, защото обичам да говоря за нещата, да ги обсъждам, да ги разнищвам, да ги проектирам назад-напред във времето. Ама то и това не винаги е хубаво. Сега, когато се опитва повече да споделя, виждам, че става по-уверен.
Их, мислех си, че то лесно така да говориш за нещата, обаче като пиша ми изникват хиляди обяснения защо това така, а онова иначе. Иначе и аз като теб се опитвам да разрешавам  всякакви  пречки по пътя му, за да е по-свободен. Но при него свободата трябва да дойде отвътре, от него самия. Както е при мен.
Но ти благодаря! Видях нещата от друг ъгъл! Хареса ми! 

Нещо не мога да се светна,  ама явно това с цикличността в отношенията ще излезе вярно. От време на време изпадаме в някакви странни противоречия (принципни) и в такива моменти аз просто не мога да го понасям, даже и да го гледам. Моят мъж си пада малко мачо - такива разни лиготии, обяснения и тем подобни са за педитата. Аз това казвам че най-добрия приятел на жената е гея.
Друго, което не мога да си обясня е как 5 години се разбирахме почти през цялото време прекрасно, защото работим в една фирма, а откакто съм в майчинство - е писна ми от лоши моменти.
Нямате ли чувството, че мъжете след периода на ухажване доста се променят, или просто стават такива, каквито са всъщност, докато една жена и във флирта и след това е просто себе си - любвеобвилна и изцяло отдадена.

Спорим, караме се...След което обикновено става на моята, но има случаи, в които той е категоричен и все още не съм успяла да осъществя пробив...

Нищо не става, след 100 скандала придружени с крясъци и сръдни не ми се занимава изобщо с темата.
Безкрайно сме различни и това отваря гигантска пропаст между нас

Днес стана ,това ,което АЗ искам,но ми костваше месеци уговорки.

По принцип не пиша в ДиС, но тази тема ми харесва, ще кажа 2-3 приказки.
Ние сме сходни по образование, възгледи в живота, стремежи, мечти, дори семействата са ни сходни (имам предвид родните). Случва се да мислим за едно и също нещо и да казваме еднакви неща в даден момент. Дотук с еднаквото обаче.
Аз съм много изпълнителна и не мога да трая - ако нещо трябва да се свърши го правя възможно най-рано и както мисля за добре. Той е мърда, дай му да си мисли там че ще го прави и накрая винаги всичко в последния момент  това ме изнервя. обаче не може да трае обиколки по магазините и мрънка, дори и той да е целта на покупките  Има и други работи, но стана много дълго да не ви отегчавам - мисълта ми беше, че ако различията не са от социално, емоционално  и образователно естество лесно се изглаждат. Битовите проблеми и възпитателните методи тепърва предстоят 

Ние с Него сме с еднакви професии, работим в една сфера, но и ние дотук с еднаквостите. Всичко останало е страшно различно. Той е емоционален - аз спокойна. Когато трябва да се вземе решение за нещо аз решавам бързо, практично и възможно най-лесно, докато той го мисли по 5 месеца.... Не се караме и не си натякваме да речем, че му хванах цаката навреме : Аз взимам решение за себе си, подхвърлям му го и чакам резултат. Обикновено става така, че непременно той е взел това решение и накрая двамата сме доволни...
И не е само това - за храната сме различни, за покупки, за отношения ....абе много сме различни.

Според мен въпроса не е в различията, а в начина на "изглаждане".

Когато с предишния ми партньор усещах такива различия - за ролята на всеки в семейството, за деца или не, как да се гледат, за дори по-принципни неща като отношения с околните....и когато се чудех нормално ли е това, всички ми казваха точно същите неща - хубаво е да сте различни, ще се нагодите, не е толкова фатално, компромиси се правят и т.н. И все пак усещах, че не всичко е наред така. Едно е да сте на различни мнения, но с желание да търсите общото, друго е мненията ви е да са на противоположния край - Никога не бих ударила детето си и Шамарът понякога е необходим. И винаги съм се чудела как се преодоляват такива неща и как по дяволите се стига до компромис. В крайна сметка по тази и много други причини, се разделихме и видях най-накрая какво е да има единомислие с човека до теб и как дори да имате различни методи, всяко различно мнение е някак си подкрепено с една логика, която следва общ път. И съм на мнение, че не бих могла да живея с човек, с който се разминаваме принципно, защото не искам целия ми живот да ми премине в борба за себеотстояване.

много точно казано, точно такива принципни различия в убежденията и в светогледа създават голямата пропаст.Когато се сблъскаш с тях и виждаш, че те не могат да се преодолеят започваш да се питаш "Абе аз ли съм капризна, той не е виновен, че има различни разбирания от моите", но точно заради такива различия възникват големите караници, след които остава усещането, че сте говорили на различни езици.

Камамбер,  , това сме и ние в нашвто семейство ...
Има ли и 10 % от населението на тази земя, които да живеят в любов и разбирателство, да се разбират без думи и убеждения, търкулнало се гърненцето и си намерило похлупачето?

Снощи пак се карахме за такива"принципни различия" Всеки път-едно и също-уморих се вече.Не искам да го напускам,защото по-добър като мъж от него съм сигурна,че няма да намеря-уважава ме,всичко ок,ама не се разбираме по никой въпрос-все едно аз говоря на патагонски,а той на марсиански...

При нас се очертава принципен проблем - по отношение на възпитанието на детето. Аз съм за етика и моралност на всяка цена, той иска да го научи да оцелява, дори и с малко шмекерство... Още не му е дошло времето, малко ни е детето, но отсега виждам една почти безизходна ситуация ... в която дори бих се решила на развод ...

Ако някой може да ме посъветва малко, така предварително ... ще съм благодарна

да ти кажа и при нас беше същото още докато беше бебе дъщеря му и нищо не се промени, спорът за възпитанието и образованието винаги стои. Като беше малка ми казваха - е дотогава ще стигнете до консесус, но не би. Не можеш да промениш коренно разбиранията и принципите на другия - това е. Единият трябва да отстъпи.

katepate, точно от това се опасявам ... ох, май ще се окаже безизходно положение, ще мисля какво да направя ...

Ами когато принципно се различават хората, май просто не оцеляват заедно.
Конкретно моята ситуация - аз се опитах и все още опитвам да изгладя различията и да на правя компромис - с ужасно много неща, но, при нас поне, по-добре не става, а напротив. Не е като да не съм го познавала и преди, а и поживяхме заедно, но положението става от нетърпимо по-нетърпимо. Ако аз се научих да готвя - той престана да го прави, освен в изключителни случаи; аз започнах да чистя - той престана изобщо, но и за да е по-цветно - започна да цапа повече, като дори се опитва да приучи детенце да не му правят впечатление тея неща; де що има газове да му излизат - вече не се притеснява да ги изпуска звучно - и пред детето; има претенции, че аз не съм домакиня, щото не смогвам да изчиствам всичко и на секундата след него, но главата не си мие по десетина дни; задължително детето трябва да се възпитава с неговия аршин - водата е топла, следователно той я разхлажда - да се научела дребната, да не е зиморничава; на него му е топло - на малката й се събуват чорапите нищо, че вкъщи е 20гр и тя си играя на мозайката, а ако случайно реша да продумам и дума - той така се фръцва и нацупва, че десетина дена откарва все едно е призрак вкъщи и, разбира се, нищо не подхваща - нали съм го засегнала
И така - не си общуваме със седмици, но дори и той принципно да не е сърдит - пак вече няма какво да си кажем.
Та исках да кажа, че поне при мен принципните различия си остава такива и лека-полека ме карат да се отдръпвам.

Carmell  и e.t. , без да приемате това което ще напиша за абсолютен възможен изход, само ще споделя при мен как се развиха нещата. Осем години се примирявах и правих компроси с такива принципни различия. Сега с горчивина признавам пред себе си , че колкото и да обичаш един човек , ако толкова се различавате в принципите и изобщо светоусещането си , както и в емоционалната интелигентност , пропастта е неизбежна, защотто в името на любовта и семейството правиш компромиси, които обаче не биват оценени. А когато правиш и компромиси с разбиранията си за възпитанието на детето , после не можеш да си го простиш. При мен тези неща доведоха до отдалечаване един от друг, което той така и не разбра какво означава , когато се опитвам да му го обясня- ето още едно принципно разлчие за отношението между хората. За моя мъж да си живеем в хубавата къщичка , да имаме що годе финансова сигурност и от време на време да ходим някъде , да седнем да му пийнем и хапнем - е супер семейство. Аз обаче исках повече-внимание , грижа и най-вече съпричаност, а такава не намерих , защото нищо не правим заедно-нито в домакинството , нито извън него , защото нямаме еднаккви интереси. Знам, че ако стигна до решението някой ден да си тръгна , за да бъда с човек, който ми дава тази взаимност, той така и никога няма да проумее за каква аджеба пропаст и различия му говоря.

Здравейте и от мен! Въпреки казаното,че противоположностите се привличат,аз смятам,че различията не трябва да са огромни,защото иначе зейва пропаст.Важно е и всеки един как е възпитаван и къде и как е живял.Не на последно място поставям и характера на всеки един от партньорите.Въобще,това с разминаването е сложен приблем,който и аз се опитвам да реша и вече съм станала разногледа  .Той е практичен,прагматичен,бързо преценяващ обстановката и взимащ решения едва ли не на мига. Понякога рязък, почти груб с околните.Аз съм тъкмо обратното-вечно съобразяваща се с всичко и с всички.Аз съм го приела,че е такъв,но лошото е,че той винаги се стреми да ме промени, да ме направи като него. Често пъти се питам дали не иска или не може да ме разбере или имам бонус 2 в 1   . Компромисите са неизбежни в една връзка,но едва ли е необходимо да слагаме кантара и да мерим кой колко е направил. Много често искам да споделя с него, но се отказвам,защото за пореден път чувам "това го прескочи,знам го" или нещо подобно,следват критики и накрая рубриката "логиката реши" И тогава ми идва да го  , защото на мен не ми трябва само логика,а просто рамо, на което да поплача,на което да се опра,пък дори и само за малко. Според него той винаги е прав, а аз съм съвършената грешка и ходя от беля на беля. Да си призная,писна ми да съм на длъжност "вечен виновник".
И на края искам да попитам нещо.Може въпросът ми да не е съвсем на място тук,за което моля да ме извините,но ми е интересно какво бихте ми отговорили и посъветвали. Какво бихте отговорили и/ или направили,ако ви кажат"Ще живееш с мен,само ако или когато забременееш,иначе не!" ?

Не си представям да обичам и да живея с човек, с когото имаме такива различия. Знам какво ме привлича в един мъж, а и съм с доста силно изразено лично мнение, та още рано-рано лъсват такива разминавания. А човек, с когото сме толкова различни, моментално изпада от "списъка" 

Сarmell, и двамата сте прави. Още от сега сме се разбрали с мъжа - аз ще го уча на "етика и морал", а той - на "оцеляване". Защото искам детето ми да е силно по характер, умно и хитро. Само тогава може да оцелее в този свят, и да не го мачкат. Така аз ще го науча да оценява това, което има, а мъжа - да се бори с гадовете, дето ще се опитат да го натискат надолу. Ще има морални ценности, но и ще оцелява в този кучи свят. Не е нужно тези две страни на възпитанието да са в конфликт, по-важно е да научи кое кога да прилага 

В случаи на разминавания е хубаво да се вземат компромисни решения ... с тактичност ,обсъждане на ситуацията  и разглеждане на нещата довели до случката (ако има такава случка )Мисля си ,че е много важно да умеем да изслушваме партньора си и да умеем да погледнем някак от неговата позиция ..Прибързаните решения в повечето случаи не са водели до нищо добро ..
Но в крайна сметка ,ако наистина са крайни различията просто всичко се разтуря..

В началото всичко беше ок - единомислие по отношение на деца, семейство, забавления...
Но един ден се оказа, че не искал деца, не искал семейство, щото щял да прави кариера, бил съгласен да ни вижда всеки ден, но през останалото време да учи и работи. След сватбата секнаха и забавленията, оказа се, че не обича да излиза със семейството си без познати за компания. Иначе и двамата не си падаме по дискотеки и пиянщини. Беше големия, самостоятелен мъж, оказа се, че загубва ума и дума пред мама и тати. Но...любов необяснима, заслепяваща и опияняващя, взе да си отива. С тези изведнъж появили се различия трудно се живее. И така "когато принципно се разминаваме", не знам до къде ще я докараме..

Всъщност е много лесно да обичаш човек, с който имате принципни различия. Просто, докато сте си само двамата са дразнещи, но все някак преодолими с дребни скандали. Въпросът е, че такива неща обикновено са много показателни, че след време, ще е много по-тежко и невъзможно. Защото, ако сега можеш да направиш компромис със себе си, едва ли утре ще можеш да направиш компромис, заради дома и детето. Аз видях, че така не мога да живея. Да,  сега ми е добре, караме се, но се сдобряваме, но живеех в постоянния страх, че всичко ще рухне, ако се реша на по-голяма крачка.
Да не говорим, че самия живот да обичаш някой, но да осъзнаваш, че ако не беше любовта, нямаше да имате много допирни точки, е просто ужасна. Аз съм късметлийка, която попадна на истинска половинка, но не знам как оцеляват тези, които остават доживот да се борят и отстояват.

Много точно казано. 
Важно е и какви са различията - тоест дали различията допълват едно цяло или напротив - ви противопоставят. И най-вече, когато се говори дали се чувате един друг и компромисите да са взаимни, а не само единия да прави компромиси със себе си - за общото благо. Защото с предишния ми парньор говорехме, говорехме, говорехме, накрая стана като развален грамофон - едно и също повторено за хиляден път и накрая прави точно това, което предварително си е наумил. Ами любовта се изпари много бързо, когато усещаш че твоя глас е глас в пустиня, когато се бориш за адски дребни неща, като това къде да е закачена поставката за подправки - над печката, където ще се навлажняват докато нещо се вари и където ще ми трябва столче за да ги стигна или отстрани. И когато се прибереши и я видиш там закачена след обяснения, говорене и накрая отговор - "добре" седиш и гледаш буквално тъпо. И ти става гадно, защото да е едно или две неща ще ги преглътнеш, но това се повтаря ежедневно. Накрая идва някой приятел на гости и след негов коментар, като е казал абсолютно същото, което и ти поставката бива преместена. Някак започваш да си мислиш, че ти си никой за уж любимия човек, защото мнението на приятелите е по-меродавно от твоето - уж най-близкия.

И сега със съпруга ми се различаваме. Аз мисля детайлно, той - глобално. Аз точно и стриктно изпълнявам нещата, той ги обмисля и чака последния момент, след което за отрицателно време го свършва в срок. Аз исках 2 деца, той 4. Сега е на моето мнение, когато видя колко е лесно да се гледа дете. По отношение на начина на възпитание нямаме никакви различия. Всички останали различия ни допълват, а най-важнотго - общата визия за живота ни като цяло е абсолютно еднаква.

Единия си мисли за едно, другия го изпълнява, точно както се казва - търкулнало се гърнето и си намерило похлупак. Сега се чудя на себе си, как изобщо съм живяла с човек, с когото не можехме да намерим общ език. Хармонията и любовта, която се засилва всеки изминал ден, вместо да намалява не бих заменила с нищо.