Когато принципно се разминавате

При нас се очертава принципен проблем - по отношение на възпитанието на детето. Аз съм за етика и моралност на всяка цена, той иска да го научи да оцелява, дори и с малко шмекерство... Още не му е дошло времето, малко ни е детето, но отсега виждам една почти безизходна ситуация ... в която дори бих се решила на развод ...

Ако някой може да ме посъветва малко, така предварително ... ще съм благодарна

да ти кажа и при нас беше същото още докато беше бебе дъщеря му и нищо не се промени, спорът за възпитанието и образованието винаги стои. Като беше малка ми казваха - е дотогава ще стигнете до консесус, но не би. Не можеш да промениш коренно разбиранията и принципите на другия - това е. Единият трябва да отстъпи.

katepate, точно от това се опасявам ... ох, май ще се окаже безизходно положение, ще мисля какво да направя ...

Ами когато принципно се различават хората, май просто не оцеляват заедно.
Конкретно моята ситуация - аз се опитах и все още опитвам да изгладя различията и да на правя компромис - с ужасно много неща, но, при нас поне, по-добре не става, а напротив. Не е като да не съм го познавала и преди, а и поживяхме заедно, но положението става от нетърпимо по-нетърпимо. Ако аз се научих да готвя - той престана да го прави, освен в изключителни случаи; аз започнах да чистя - той престана изобщо, но и за да е по-цветно - започна да цапа повече, като дори се опитва да приучи детенце да не му правят впечатление тея неща; де що има газове да му излизат - вече не се притеснява да ги изпуска звучно - и пред детето; има претенции, че аз не съм домакиня, щото не смогвам да изчиствам всичко и на секундата след него, но главата не си мие по десетина дни; задължително детето трябва да се възпитава с неговия аршин - водата е топла, следователно той я разхлажда - да се научела дребната, да не е зиморничава; на него му е топло - на малката й се събуват чорапите нищо, че вкъщи е 20гр и тя си играя на мозайката, а ако случайно реша да продумам и дума - той така се фръцва и нацупва, че десетина дена откарва все едно е призрак вкъщи и, разбира се, нищо не подхваща - нали съм го засегнала
И така - не си общуваме със седмици, но дори и той принципно да не е сърдит - пак вече няма какво да си кажем.
Та исках да кажа, че поне при мен принципните различия си остава такива и лека-полека ме карат да се отдръпвам.

Carmell  и e.t. , без да приемате това което ще напиша за абсолютен възможен изход, само ще споделя при мен как се развиха нещата. Осем години се примирявах и правих компроси с такива принципни различия. Сега с горчивина признавам пред себе си , че колкото и да обичаш един човек , ако толкова се различавате в принципите и изобщо светоусещането си , както и в емоционалната интелигентност , пропастта е неизбежна, защотто в името на любовта и семейството правиш компромиси, които обаче не биват оценени. А когато правиш и компромиси с разбиранията си за възпитанието на детето , после не можеш да си го простиш. При мен тези неща доведоха до отдалечаване един от друг, което той така и не разбра какво означава , когато се опитвам да му го обясня- ето още едно принципно разлчие за отношението между хората. За моя мъж да си живеем в хубавата къщичка , да имаме що годе финансова сигурност и от време на време да ходим някъде , да седнем да му пийнем и хапнем - е супер семейство. Аз обаче исках повече-внимание , грижа и най-вече съпричаност, а такава не намерих , защото нищо не правим заедно-нито в домакинството , нито извън него , защото нямаме еднаккви интереси. Знам, че ако стигна до решението някой ден да си тръгна , за да бъда с човек, който ми дава тази взаимност, той така и никога няма да проумее за каква аджеба пропаст и различия му говоря.

Здравейте и от мен! Въпреки казаното,че противоположностите се привличат,аз смятам,че различията не трябва да са огромни,защото иначе зейва пропаст.Важно е и всеки един как е възпитаван и къде и как е живял.Не на последно място поставям и характера на всеки един от партньорите.Въобще,това с разминаването е сложен приблем,който и аз се опитвам да реша и вече съм станала разногледа  .Той е практичен,прагматичен,бързо преценяващ обстановката и взимащ решения едва ли не на мига. Понякога рязък, почти груб с околните.Аз съм тъкмо обратното-вечно съобразяваща се с всичко и с всички.Аз съм го приела,че е такъв,но лошото е,че той винаги се стреми да ме промени, да ме направи като него. Често пъти се питам дали не иска или не може да ме разбере или имам бонус 2 в 1   . Компромисите са неизбежни в една връзка,но едва ли е необходимо да слагаме кантара и да мерим кой колко е направил. Много често искам да споделя с него, но се отказвам,защото за пореден път чувам "това го прескочи,знам го" или нещо подобно,следват критики и накрая рубриката "логиката реши" И тогава ми идва да го  , защото на мен не ми трябва само логика,а просто рамо, на което да поплача,на което да се опра,пък дори и само за малко. Според него той винаги е прав, а аз съм съвършената грешка и ходя от беля на беля. Да си призная,писна ми да съм на длъжност "вечен виновник".
И на края искам да попитам нещо.Може въпросът ми да не е съвсем на място тук,за което моля да ме извините,но ми е интересно какво бихте ми отговорили и посъветвали. Какво бихте отговорили и/ или направили,ако ви кажат"Ще живееш с мен,само ако или когато забременееш,иначе не!" ?

Не си представям да обичам и да живея с човек, с когото имаме такива различия. Знам какво ме привлича в един мъж, а и съм с доста силно изразено лично мнение, та още рано-рано лъсват такива разминавания. А човек, с когото сме толкова различни, моментално изпада от "списъка" 

Сarmell, и двамата сте прави. Още от сега сме се разбрали с мъжа - аз ще го уча на "етика и морал", а той - на "оцеляване". Защото искам детето ми да е силно по характер, умно и хитро. Само тогава може да оцелее в този свят, и да не го мачкат. Така аз ще го науча да оценява това, което има, а мъжа - да се бори с гадовете, дето ще се опитат да го натискат надолу. Ще има морални ценности, но и ще оцелява в този кучи свят. Не е нужно тези две страни на възпитанието да са в конфликт, по-важно е да научи кое кога да прилага 

В случаи на разминавания е хубаво да се вземат компромисни решения ... с тактичност ,обсъждане на ситуацията  и разглеждане на нещата довели до случката (ако има такава случка )Мисля си ,че е много важно да умеем да изслушваме партньора си и да умеем да погледнем някак от неговата позиция ..Прибързаните решения в повечето случаи не са водели до нищо добро ..
Но в крайна сметка ,ако наистина са крайни различията просто всичко се разтуря..

В началото всичко беше ок - единомислие по отношение на деца, семейство, забавления...
Но един ден се оказа, че не искал деца, не искал семейство, щото щял да прави кариера, бил съгласен да ни вижда всеки ден, но през останалото време да учи и работи. След сватбата секнаха и забавленията, оказа се, че не обича да излиза със семейството си без познати за компания. Иначе и двамата не си падаме по дискотеки и пиянщини. Беше големия, самостоятелен мъж, оказа се, че загубва ума и дума пред мама и тати. Но...любов необяснима, заслепяваща и опияняващя, взе да си отива. С тези изведнъж появили се различия трудно се живее. И така "когато принципно се разминаваме", не знам до къде ще я докараме..

Всъщност е много лесно да обичаш човек, с който имате принципни различия. Просто, докато сте си само двамата са дразнещи, но все някак преодолими с дребни скандали. Въпросът е, че такива неща обикновено са много показателни, че след време, ще е много по-тежко и невъзможно. Защото, ако сега можеш да направиш компромис със себе си, едва ли утре ще можеш да направиш компромис, заради дома и детето. Аз видях, че така не мога да живея. Да,  сега ми е добре, караме се, но се сдобряваме, но живеех в постоянния страх, че всичко ще рухне, ако се реша на по-голяма крачка.
Да не говорим, че самия живот да обичаш някой, но да осъзнаваш, че ако не беше любовта, нямаше да имате много допирни точки, е просто ужасна. Аз съм късметлийка, която попадна на истинска половинка, но не знам как оцеляват тези, които остават доживот да се борят и отстояват.

Много точно казано. 
Важно е и какви са различията - тоест дали различията допълват едно цяло или напротив - ви противопоставят. И най-вече, когато се говори дали се чувате един друг и компромисите да са взаимни, а не само единия да прави компромиси със себе си - за общото благо. Защото с предишния ми парньор говорехме, говорехме, говорехме, накрая стана като развален грамофон - едно и също повторено за хиляден път и накрая прави точно това, което предварително си е наумил. Ами любовта се изпари много бързо, когато усещаш че твоя глас е глас в пустиня, когато се бориш за адски дребни неща, като това къде да е закачена поставката за подправки - над печката, където ще се навлажняват докато нещо се вари и където ще ми трябва столче за да ги стигна или отстрани. И когато се прибереши и я видиш там закачена след обяснения, говорене и накрая отговор - "добре" седиш и гледаш буквално тъпо. И ти става гадно, защото да е едно или две неща ще ги преглътнеш, но това се повтаря ежедневно. Накрая идва някой приятел на гости и след негов коментар, като е казал абсолютно същото, което и ти поставката бива преместена. Някак започваш да си мислиш, че ти си никой за уж любимия човек, защото мнението на приятелите е по-меродавно от твоето - уж най-близкия.

И сега със съпруга ми се различаваме. Аз мисля детайлно, той - глобално. Аз точно и стриктно изпълнявам нещата, той ги обмисля и чака последния момент, след което за отрицателно време го свършва в срок. Аз исках 2 деца, той 4. Сега е на моето мнение, когато видя колко е лесно да се гледа дете. По отношение на начина на възпитание нямаме никакви различия. Всички останали различия ни допълват, а най-важнотго - общата визия за живота ни като цяло е абсолютно еднаква.

Единия си мисли за едно, другия го изпълнява, точно както се казва - търкулнало се гърнето и си намерило похлупак. Сега се чудя на себе си, как изобщо съм живяла с човек, с когото не можехме да намерим общ език. Хармонията и любовта, която се засилва всеки изминал ден, вместо да намалява не бих заменила с нищо.