Когато в къщи имаш природно бедствие,а не дете...

мили мами,моето малко бедствие е вече на 14 мога да го сравня с ураган-не знаеш кога ще изригне!от бебе си е бедствие,като 3-6г,беше във вихара си за една седмица 3пъти си пука главата!за едно лято-4 пъти с гипс на една и съща ръка,тук се включва скок от 2,5м,с колело!ухапан от куче,ожилен от пчели,връщам се от работа той си прави бомбички с кофички с мляко,за 5м,с негов приятел изчистиха цялата стая-всичко което е по леглата и в шкафовете беше в центъра на стаята/когато влязох се мъчеха да свалят матраците/все ми казват малките лудетини стават кротки-когато пораснат/дали?не виждам такава переспектива-но потвърждавам тезата-малки деца малки ядове,големи деца,,,,,,,,

  А, точно това ми се случи преди две седмици, но с малкия ми син в яслата ...
  Разбирам много добре авторката...то си е за успокоителни в един момент
  Големият ми син беше палав, енергичен, весел, вечно търчащ насам-натам...даже си мислех,че е твърде енергичен, но той си беше едно нормално дете, едно съвсем средностатистическо момченце, даже, в сравнение с други деца, ми се виждаше послушен, нищо,че не можех едно кафе да изпия (къде ти...понякога забравях къде съм зарязала количката, в поредния си опит да го застигна някъде из парка )...
  Това чудо обаче (вторият ми син, който сега е на две години), което сега ми е в къщата...леле-е-е-е...не торнадо, ами жив Апокалипсис мога да го нарека . Където мине - здраво не остава(какво ти подредено!!!)! С волските си нерви успявам да не изпадам в истерия и да не го шляпам, но понякога, като заспи вечер, се чувствам като изцеден лимон...Реших да не обръщам внимание на нищо разхвърляно, да не се ядосвам, когато за пореден път ми развали копчето за включване на компютъра или напипа някои мои важни бележки и ги накъса на миниатюрни парченца за нула време и т.н....Вдигнах всичко важно на най-горните лавици, заключих чекмеджетата с документи, лекарства и препарати, наслагах стари списания и ненужни, стари книги (главно подарените по време на пионерските години партизанска  или болшевишка литература ) по долните рафтове, за да си разглежда, драска и къса, без да се ядосвам; завинтих грозни, малки райберчета по чекмеджетата на бюрото на по-големият ми син, където си държи учебници и други важни неща, а така също и по вратите(отвън и отвътре, като особено важни се оказаха тези към кухнята и банята )...и т.н. Какво ли не измислих, за да направя домът си място, където да може малкия да вилнее в неподходящите дни за разходка, но пак намира какво да строши и развали (какво да се прави... ). Гледам да не се убие някъде и да има с какво да се занимава (най-обича да имитира това, което батко му прави) и гледам, че все повече се заиграва с него, с играчки за по-големи също, повече внимание обръща на заниманията, които му измислям и даже започна да ме "слуша" за някои неща (което си е огромно постижение).
  Трудно е ,знам, понякога много трудно, но пък колко е сладко като се усмихне сутрин и се "бухнат" двамата с батко си в леглото ми да ме целуват и гушкат...няма по-хубаво нещо...
  Изобщо, намерих начин да се ядосвам максимално малко. Това е най-важното. Но се примирих, че у нас ще е кочина, че не мога да си държа любими вещи на "показ", че трябва да си загрозя дори хубавия гардероб с един райбер, защото вече имам поразени няколко любими дрехи и пр...няма начин просто. А с порастването, с вниманието, което въпреки всичко даваме на децата, с усмивка и търпение, нещата, малко по малко, стават по-добри. Знам това от опит. Виждам го всеки ден в къщата си!