Родителски амбиции ?

RadostinaHZ, въпрос на родителски подход. Дъщеря ми на 3 вече има нужда от чужди езици и ме пита какво казвам аз и какво ми отговарят на съответния език. Гледа детски филмчета предимно на немски или английски...
И не го разбирам това "натиск" кое точно определяте като натиск? Имам сестра на 13 и какъвто и натиск да се упражни в/у нея, дори физически нищо не е в състояние да я накара да учи каквото и да било...

Що се отнася до броя на езиците - оставям го без коментар. За мен е ясно, за който не е ...да е. 

Стремежа за образование, усъвършенстване и т.н. трябва да идва от самото дете.
Не смятам, че висшето образование винаги означава нещо, или има покритие.
Не се учи висше за дърводелец, за майстор ВИК и куп други професии, но не смятам тези хора по-долу от останалите, които уж имат образование.
А и като си говорим за него, трябва май да си поговорим по-скоро за качеството му, не за наличието или липсата на такова.

А по повод езиците, мое лично мнение е, че човек първо трябва да научи родният си език и след това да се занимава с чужди такива.
Изключвам разбира се примерно песничките и различни забавни игри на чужд език.

Аз на моето момче му повтарям, че е най-..., но това е, защото за мен наистина е най-. Когато започне да разбира, вече няма да му говоря така.

Според мен "родителските амбиции" не са лошо нещо. Проблем ли е ако една майка желае детето й да получи добро образование или просто да развие талантите си по възможно най-добрия начин? Не, разбира се.

Проблемите възникват, когато майката /бащата или и двамата/ не вникват в истинската същност на способностите на детето и започнат да потискат реалните таланти с цел да развиват способности, които не са сред изразените при тяхното дете. Повечето родители го правят от неразбиране на детската душевност или от сляпа вяра в уникалния всестранен талант на детето им.

Много е полезно за децата такива родители да бъдат включени в група за самопомощ, в която да развият разбирането си за личностат на детето си.

Опреленено ми е приятно, ако похвалят детето ми или виждам че е умно и способно. Но да - не мисля, че би ми пукало, ако детето ми е посредствено, дори двойкаджия. Но определено би ми пукало, ако виждам, че детето ми е нещастно. За мен като родител най-важното е да окажа подкрепа на детето ми във всичко. Разбира се не да се дрогира или т.под., но е безсмислено според мен да го насилвам да си учи уроците, ако то самото няма желание. Ще си кажа мнението ако иска да го чуе, но никога няма да го насилвам за квото и да било, само щото аз мсиля, че нещо си е "негово добро"  

Точно така е .Всеки родител поучава и наставлява воден от собствените си приоритети и виждане за успешна реализация.За един е важно детето му да знае чужди езици, друг предпочита да се набляга на математиката, трети насочва детето си към някое от изкуствата.
Разбира се никой не иска детето му да е посредствено,затова интересите на детето трябва да се стимулират, то да се насърчава и поощрява.Но да се стимулират неговите интереси и заложби, а не нещата които на всяка цена ние искаме детето ни да умее.Тъкмо 'подбутването' в посока, която за родителя е изключително важна ,а за детето безинтересна води до  неудовлетвореност и незаинтересованост у децата и до апатия към това, с което се занимават.
Затова според мен на всяка цена трябва да се опитаме да открием заложбите у децата си, това,което наистина ги влече и да ги насърчим да развият тези си умения,а не на всяка цена да научат нещо, защото според нас то е изключително полезно.

Толкова говорите всички за ненасилие...

Аз също съм против, но самата аз съм доказателство за обратното и друг път съм давала го давала този пример. Родителите ми направо ме принудиха да си сменя училището с елитно такова и тази 'принуда' изигра основна роля в моя живот. Тя ми промемни не само средата, но и целите и ценностите... Без тази тяхна 'принуда' щях да си лежа спокойно в тихите води на посредствеността. 
Можи би щях да съм това, което съм сега, може и не... Но естественото състояние /поне моето/ е на мързел, а не на трудолюбие. 

И в къщи, като при Радостина, подтикът на детето да учи английски си дойде по естествен ред, от самия него. В градината го записах на език в ІІІ и ІV група, по- рано прецених, че не би имало смисъл. Ходил е и на танцова, но не му хареса- има право да не му харесва! Отписах го. Също предпочетох да научи добре граматически родният си език, има време за чуждите такива.
Най- хубавите ми, а и едни от най- полезните ми в житейско отношение, спомени са свързани именно със свободното ми и неорганизирано от някой друг време. Детето има половин ден ходене на училище, още 2 часа, примерно, подготовка за училище за "утре", като му сложа английския и допълнителните задачи по математика /това са неговите интереси/ - засега мисля, че това му е напълно достатъчно и че той има право на своето си лично време, което да прекара сред приятели и сред занимания, организирани от ТЯХ, а не от поредния възрастен човек. Мисля, че му го дължа, имайки предвид именно най- щастливите моменти на собственото ми детство и факта, че най- близките ми приятелства и житейски опит са последица именно от тези "неорганизирани" на пръв поглед моменти.
Мисля дори, че така полагам повече грижи за него, осигурявайки му балансиран начин на живот и право да остане насаме с мислите си, с игрите си, с децата, с които той предпочита, с които да прави каквото на тях им се иска. По- лесно за мен би било пълна организация на времето му- училище, занималня, други занимания, вечеря, легло. Тогава няма да ми се налага да го мисля на коя пързалка е отишъл, дали си е сменил мокрите дрехи, нахранил ли се е, дали няма довечера да ми цъфне таткото на комшийчето с отправени забележки към поведението на сина /това трябва да се изживее и времето му е точно сега/, у кое хлапе са се събрали и кога ще си дойде и т.н. Няма да има повод, за да си говорим за това, как може да се справи с големия натрапник, с оплаквача в групата, с нежеланието на момичетата да играят на пищаци и т.н. и т.н.
Просто някой ще е организирал времето му, заниманията му, мислите му. Някой ще го кара непрекъснато да мисли как да се държи, какво да мисли и да прави, как да оценява дадена ситуация, според схващанията на този някой и детето ми няма да има възможността да поговори със самия себе си и сам да се опознае, да реши какво самият той иска и какво обича, за какво той /а не аз, баща му, учитеката и т.н./ мечтае, няма да има привилегията сдам да подреди няколкото лично негови часове, сам да си постави дадена цел и да положи усилия да я постигне.
Затова лично аз държа освен подсигуряване на интелектуалните му занимания да му осигуря едно истинско детство с истински детски преживявания, от които се извличат многократно повече ползи от всякакви постоянни ангажименти с танци, езици, математика и каквото там се сетя.

Моите родители също ме принудиха да си сменя училището,но от това определено не произлезе нищо хубаво, разделиха ме от приятелите ми,отделиха ме от един страхотен и задружен клас и попаднах в една снобарска паралелка, имах страхотни проблеми там. След една година в този клас заявих, че или се местя или до тук с ученето(това се случва след завършване на 8-ми клас). Преместих се,но не в старото училище,а в един техникум. До ден днешен не мога да им простя това което направиха и изобщо не съм им благодарна, така че случки всякакви.

Моите родители пък и след 8-ми клас дори не са повдигали въпросът къде и какво ще уча. Записах техникум, интересно ми беше. Получавах и стипендия. След две години самата аз реших да уча "Право", взех решение и сама се прехвърлих в реална гимназия с усилено изучаване на литература и история.
За това тяхно отношение съм им изключително благодарна. Това не значи, че са се отнесли към мен без заинтересованост. Напротив, ходила съм на работните им места редовно, запозната съм била с редица различни професии от семейни приятели и т.н. Просто изборът да си бъде мой и да си нося последиците от него е навик от ученическите ми години. Намирам го за много полезен.

Явно зависи от детето. В 7 клас, вятър ме вееше на бял кон, изобщо не бях в състояние да избирам, камо ли да взема квалифицирано решение. Добре че имаше целенасочен ритник от нашите изобщо да кандидатствам някъде. Много съм им благодарна.

За висшето решавах сама и направих страхотна грешка. След една година смених направлението и се преместих да уча икономика. Като поучих няколко години, реших, че право сигурно е по-добре, но не можах да се справя с допълнителното предизвикателство. Като че ли избора на гимназия е по-отговорен, защото трудно от математическа например детето ще се премести в езикова гимназия (да не казвам почти невъзможно). Докато със следването...може първо да поработиш или да следваш различни неща....един вид - света е твой.

Но е определящо за средата, приятелите, изграждане на връзки...

Колкото до езиците...Като оглеждах обяви за работа в ЕС (администрацията) там откровено искат английски, френски и немски като база и не е лошо да разполагаш с още един език като италиански, унгарски, полски... Това правят,  4 чужди езика (хлъц). Ами езиците определено не вредят. Моето лично мнение е (и от опит), че като малък се учат лесно, а като пораснеш 14-15 годишен - с много усилия.

Родителските амбиции са си задължителни, иначе детето има по-малък шанс за успех! Не знам защо повечето говорят за "болни" амбиции - има съществена разлика.
Номера е да превърнеш родителските амбиции, в такива и на детето, но не зорлем, а с истински аргументи! 

Гледам за теории на вероятностите си говорим - дали-или, ако-но... Иса е подбутнала темата в посоката, към която тръгнах и аз.
След 8-ми клас просто не знаех какво да кандидатствам. Подготвих се по езикова култура, география и биология. Мислех за медицина, хуманитарни науки, туризъм, педагогика. Изобщо и не предполагах, че ще уча нещо свързано с хранителни технологии (химия). Майка ми ми предложи да кандидатствам в техникум, дето не го и бях чувала. Приеха ме  и с нейна помощ взех решението да уча точно там. Нито един ден не съм съжалявала за това си решение. Дали беше с натиск или без, дали беше с побутване или не, дали беше с амбиции или не, не знам. Просто й се доверих и не сгреших.
Не ми го е натяквала.
Явно ми даде правилния съвет в правилния момент. И явно наистина познаваме децата си по-добре, откокото те самите се познават. В някои моменти.

Пишем за амбициите като за болест именно за това, защото се случва да има и такива амбиции. Не видях до тук някой да е писал, че пълната им липса е нещо положително. Проблемът отново е в границата, която родителят поставя, във височината, на която вдига летвата. Никой не може да даде на такъв въпрос "най- верен" и общовалиден отговор. Просто можем да споделим кой до какви заключения е стигнал и мотивите ни за това.
Не мога да се съглася, че имам правото да твърдя, че познавам децата си по- добре, от колкото те самите се познават. Това ще стане така, ако не съм ги оставила да се опознаят сами себе си и това именно намирам за грешна постановка. Не може един човек на 14 години да не знае какво иска, кои са основните му интереси, да не може да полага цели и да ги преследва сам, ако е бил правилно възпитаван до този момент. Никой до тук не е отрекъл също задължението на родителите да предоставят информация, да правят изводи пред децата си, да споделят опит. Това обаче е нещо коренно различно от възпитаването в една от най- полезните за мен ценности- самостоятелността и постоянството. 
Разбира се, че това не значи, че човекът след тази възраст няма да промени себе си и желанията си. Много хора го правят и на по- голяма възраст и това също намирам за полезно- да вземеш друг курс, когато настоящият по някаква причина не те удовлетворява, вместо да се оставиш да те носи течението. За да можеш да взимаш обаче такива решения и те да са по- често правилни за теб, от колкото погрешни, трябва да ти е била дадена възможност да потренираш сам за това, да сгрешиш още на по- ранна възраст,п когато последиците от грешките се отразяват по- слабо на живота като цяло, от капиталните грешки в една по- зряла възраст.

Това, че се случва да има и такива амбиции - болни - просто не е тема на дискусията, а и моята чуденка е защо повечето поставят знак на равенство между родителски амбиции и болни родителски амбиции. Разликата межди 2-те, според мен е препратка към следващото ти твърдение за това колко знае един 14 г. тийн за себе си. Убедена съм, че родителите наистина знаят по-добре от детето какво е най-добро за него - просто анализа на качествата, емоциите и нуждите отстрани е по-правилен и трезв. Правя уговорката, че твърдя това само при наличие на отличен контакт между родители и дете. Таааа, родителските амбиции стават болни тогава, когато са нерелевантни с възможностите и желанията на детето.
Защо реши, Judy, че поста ми не е просто споделяне на заключенията до които аз съм стигнала