Родителски амбиции ?

Бих се радвала сина ми да има висше образование, дори много бих се радвала ако избере да следва точно това,което завърших аз.Не на всяка цена обаче.Изборът ще бъде изцяло негов един ден.
Непотплатено самочувствие не бих искала да има, по-скоро искам да има реална преценка за себе си и на възможностите си, да е амбициозен.Когато се справя ще го хваля , когато не успява ще го поощрявам да опитва пак.
Не бих го превърнала в жертва на амбициите си, за да 'блесна', но бих се гордяла с него ако един ден стане добър и отговорен човек.И не виждам нищо лошо в това.

Не трябва, но е често срещано явление. Гледам да се пазя и да не прехвърлям моите неосъществени желания на гладите на децата. А и предпочитам всеки да си осъществи неговите амбиции и така животът ни ще е по-спокоен.

"Вишо" не държа да завършат, но да, имам амбиции да са с висше и не виждам нищо нередно в това. Аз съм учила, баща им също, така че няма да осъществяват неосъществени амбиции, но определно ще им помогне в живота.

И с каква цел пускаш тази тема?
Нещо не схващам - ти ли си родител с болни амбиции или ти е все едно какво ще стане с детето ти и се опитваш мъдро да засегнеш някого, на когото не му е все едно?
Освен клишета какво друго очакваш да прочетеш в нея?

За висшето и за образованието изобщо- не мисля, но това повтаряне на: "ти си най-" на такова ми прилича.

Много се старая да се пазя от родителските амбиции. С раждането на дъщеря ми реших че е по-важно от всичко е да расте здрава и щастлива. За сега удържам фронта 

Често казвам на хлапето " Ти си най-..." и не страдам от никакви угризения от това. Искам да му помогна да изгради самочувствие и увереност, че може сам да решава какво как и кога. Иска ми се разбира се да завърши и висше, но в никакъв случай няма да го натискам. А относно професионалната ориентация нямам никакво намерение да се намесвам, защото знам, че най-важното нещо за постигането на успех е да вършиш работата си с мерак и любов, независимо каква е. Така мисля аз.

Много често срещано явление. Всеки път като прочета или чуя за детенце, записано на английски, танци, музика, плуване и 3-4 други неща ми става жал за него и за родителите му.
По въпроса за висшето образование аз мисля, че то се обезсмисли малко. Вече всичко е платено и по този повод нищо не се научава. А що се отнася до документите винаги могат да ти изкарат прекрасни квалификационни дипломи, без да имаш и понятие от това, което се предполага да знаеш. Аз примерно имам 3-то ниво английски и бизнес английски от ББС Центъра (квалитетна организация) ама не мога и две изречения да вържа. Така че ако един ден установя, че дъщеря ми наистина знае, има достатъчно обща култура и изявява желание да продължи образованието си ще я подкрепя. Но не мисля това да стане на всяка цена. Моите две висши образования не са ми помогнали изобщо - завършила съм и за инженер и за еколог пък работя в рекламата. Иначе дипломи- бол.

Като Минзухар мисля, че най-важно е да обичаш работата си.
Не държа децата ми да имат висше образование. Има прекрасни професии, за които не е задължително да имаш диплома.

Само аз ли не разбрах какво питаш? Разбрах какво те е провокирало, но не разбирам какво те интересува. Би ли споделил какво е твоето мнение, та да уловя в каква посока са мислите ти?!
Не, не трябва децата да са жертва на нашата неудовлетвореност или желание да "блеснем". Децата не трябва да са ничия жертва.

Не  , не съм с болни амбиции. Просто прочетох в няколко теми разни разсъждения . Не ми се цитира , а и никого конкретно нямам желание да засягам . Имам простото желание да споделя с хора които не познавам , нещата които съм забелязал. Няма как да се избегнат клишетата , както няма как да предизвикаш хората да са откровени, дори скрити зад аватари и никове ,но е хубаво когато прочетеш мнение или разсъждение на хора освободени от предрасъдъци или такива , които си дават сметка , че не всичко което правят  "в името на Децата " е "За " децата.
Опитвам се да предизвикам мислене , ако щете !

Не искам да съм родител с болни амбиции, надявам се  и да не стана.
Калабалък от инженери и програмисти в къщи няма да правя. Дияна за сега е решила, че иска да е художник. Навярно само детско желание, времето ще покаже.

Интересна тема.
Засега се опитвам най-вече да им покажа или дам малко повече във всяка посока, в която погледнат. Вярвам, че ако могат да имат по-пълен поглед и да опитат различни неща ще им е по-лесно да открият пътя си. Болни амбиции засега не виждам наоколо. Сина ни върви по петите ни като мислене и интереси, щерката е много по-артистична от нас. Надявам се да открият това, което ги прави щастливи и да го следват.

Ще отговоря с думите на Райнхолд Меснер:"Просто смятам, че всеки човек трябва сам трябва да намери пътя си. В живота няма правилен, а собствен път. Не насочвам децата си в никаква посока."А за тези, които не знаят -Меснер не е направил от децата си алпинисти, подобно на себе си....Може да не е много по темата, но все пак, вмъквайки и своето виждане, мисля, че едно дете първо: трбва да усеща и разбира, че е обичано,второ: да му се показва, че е обичано и трето: наистина да го обичаме.......тогава амбициите изчезват!Пожелавам си детето ми да е просто ДОБЪР ЧОВЕК с главно "Ч" - останалото са подробности......

Казвам му "Ти си най-..." когато наистина е най-добрият.
Никога не съм помпала самочувствието му без подплата.
Дори напротив, когато той е в облаците, деликатно го свалям и му показвам, че има още за какво да се труди.

Да, ще настоявам да завърши висше, а може и две.
Защото мисля, че е жизнена необходимост, особено на фона на масовото завъшване на средно образование от неграмотни, полуграмотни и много рядко грамотни ученици. Те и "вишо" завършват, но това е друга тема.

Аз пък съм свидетел в много по-голяма степен на това как на родителите 'не им пука'. Важното е детето да си изживее детството, да си играе...защо да го учи това или онова - нали ще ходи на училище и прочие и прочие...

Не реализирам мечтите си през дъщеря си, в голяма степен, що се отнася до професионалните ми такива - съм ги осъществила всичките. Но виждам колко много неща родителите ми не ми дадоха като възможности, просто защото ...не виждаха смисъл. 

Не насилвам детето си за нищо - макар да е в немска детска градина и да я водя на уроци по английски. Тя има избор - да научи нещо и да се забавлява, или да не научи нищо и пак да се забавлява. Ако не й давах тази възможност, както и много други, които съм запланувала - Избор нямаше да има. 

Що се отнася до висшето образование /имаше тема и още стои в Клюкарника/ - за моите родители завършването му се подразбираше от самосебе си... За мен по отношение на дъщеря ми - не е чак така. Държа да има добро образование, защото то ти дава правото на избор - мисля това за всеки е ясно? 

Защо? Нали трябва да опита от доста неща за да разбере кое го влече? А да отидеш един ден на плуване и да се откажеш на втория, два пъти да идеш на тенис и да кажеш, че никой не ще да "играе" с теб, а трябва да се учиш на стена, така може ли да разбереш кое ти доставя удоволствие? Мисля, че са щастливи хората, които превръщат хобито си в професия. Но трябва да го отkриеш.

Според мен, когато детето расте в добронамерена среда, когато родителите дават възможности за избор на детето, съобразявайки се с наклонностите му, когато не упражняват излишен натиск, но и не допускат прояви на мързел, нещата се получават.
Истината е, че доброто образование дава възможности за избор.
Истина е, че пречупената индивидуалност се страхува от възможностите за избор.
Любов, гъвкавост и импровизация ще са ни нужни.

Ами моето мнение е, че висшето образование е все по-голяма необходимост. Не виждам нищо общо с родителски амбиции. И тъй като това е моето мнение плюс че е подкрепено от житейския ми опит, няма начин да мисля и да изказвам, че това не е така.

Друг е въпроса, че висшето образование се започва, когато човек е пълнолетен. Няма начин да накараш насила някой да следва, който не иска. Моите амбиции се свеждат до това да дам добро средно образование и да събирам парички за добър университет (тоест да създам възможност за следване). Купили сме апартамент и си го изплащаме (един вид инвестиция). Ако няма желание за следване - може да се нанесе в апартамента и да работи каквото иска. Нашите изчисления показват, че разликата в заплатите между следвал и неследвал човек в Европа за целия му работоспособен живот (между 20 и 50) стигат точно да изплатиш апартамент 70-100 квадрата. Моята задача аз виждам в създаването на условия за свободен избор, живота си е детето, особено като стане на 18.

И за какво му е на един 18-годишен младеж или девойка да се напъва, като по дефиниция ще има апартамент и пари за учене? Какъв е стимулът за развитие в ситуация, в която "може и да копа, може и да не копа" и пак няма да остане гладен? В това отношение ми харесват западняците - като навърши пълнолетие отрочето се пуска в живота като си търси квартира, изплаща студентски заем, работи и т.н. И така отпада и сделката "всичко съм ти осигурил (апартамент и пари за учене), от теб се иска само да учиш и да си ми благодарен". Зная, че сега много ще скочат да обясняват как нямало да търсят благодарност и как искали да им бъде чиста съвестта, че са извели детето на правата, пък то каквото иска да прави.
Да, социално-приемливо е да се говори така, но всъщност е много далеч от истината. В БГ има неписана сделка между родители и деца - едните дават, а другите слушат. Ако не беше така, нямаше в един друг подфорум да се вихрят теми за неразбирателство между поколенията кой на кого какво е дал, пък колко неблагодарен бил или как, видите ли, му се месели в живота и семейството.
Моят възглед е следния: давам възможност и поемам отговорност докато са деца. Който иска се възползва, който не иска, негова си работа. Ако искат нещо, да си го направят - кеф им жилище да си наемат/купуват, кеф им да учат, кеф им да работят. Мога да помагам, но не и да давам наготово. Докато завършат училище би трябвало да съм ги научила на това, което смятам че ще им е полезно в живота. Нататък са те. И без това младите искат да се отделят и да си решават сами живота.

Подкрепям!

Дайте да не даваме "хубави" примери със западняците, те си имат далеч по-страшен проблем - тоталното отчуждаване. Истината е някъде по средата - родителите плащат таксата и учебниците на студента, а джобните за модни дрешки и студентски купони са грижа на студента. Чакаме с мъжа ми синковеца да стане на 16 години и лятото ще го пратим да си изкара някой лев. /това е малко офф обаче/

Има отчуждение при западняците, така е.
Но... при нас е още по-зле положението. Толкова силно са се вкопчили едни в други стари и млади, че са като сиамски близнаци. И накрая 30-40-годишни мъже и жени не могат да се оправят сами, а чакат някой да им гледа децат, апартамент да им купи (иначе не искат да се женят), кола също не отказват, пък и връзчиците за някоя работица на бюрце от родата. На какво прилича 40-годишен мъж да не може да наеме един апартамент за семейството си, а се тъпчат заедно с по-старото поколение под един покрив! При положение, че открай време сме залитнали към тази крайност, едно финансово отчуждение може да се отрази много здравословно и на едните, и на другите. Така няма и да си "измесват капите"

Аз съм ЗА завършване на висше образование от децата ми.
Никога не съм съжалявала за това, че сме завършили такова с баща им. Средата и контактите, които сме създали там са неща, които никой не може да ни отнеме. Голямото напрежение и труд   , редуващи се с големи емоции и купони ще помня винаги.
Друг е въпроса , че в определени моменти някои от специалностите са на мода. Относно специалноста не бих налагала своето мнение.
Не мисля, че децата трябва да се претоварват, но съм се погрижила голямата /1клас/ да се занимава със спорт и немски език от 5 год. възраст/.
Аз бих направила всичко, което зависи от мен в тази насока, а пък дано да има смисъл. Времето ще покаже.

RadostinaHZ, 

Дано наистина до тогава да сме им дали здрава основа, но и мечти, които да следват   

По този въпрос се замислям отдавна и то редовно. Особено когато чувам как поредният родител се напъва да привлече вниманието на слушателите си с поредните подвизи на децата си, които на по 25 години дори биват издържани основно от мама и тате. Мама и тати им уреждат изпитите, даже им подават документите за кандидатстване. Та това са вече възрастни хора! Обучения в чужбина, заето /престъпно за мен/ цялото свободно време на децата с учене, кръжоци, уроци и т.н. без възможност за свободни игри /това ми звучи ужасяващо и ненормално за деца/, непрестанният натиск да сме "най-" в какви ли не отношения...
Мислила съм за това години, преди самата аз да имам свои собствени деца. Взела съм и предварително решение в тази насока също отдавна, преди 10 години /големият ми син е почти на 8 сега/ да въведа баланс между заетото време и свободното такова, което не се определя като съдържание от учители, родители и т.н.
В темата за това, дали държа децата ми да бъдат с висше образование съм отразила реалното си мнение, а именно- на нищо конкретно не държа. Още повече, докато те са малки и не са проявили възможностите, интересите и наклонностите си. Предпочитам да ги запозная житейски с по- горляма информация относно начина на живот, професиите, необходимите знания и умения за определена професия, правата и задълженията им в различни области. Предпочитам те да направят своя избор въз основа на събрана през годините информация /практическа и теоритична/. Част от тази информация, много важна, според мен, е набраната такава в процеса именно на провеждането на "свободните занимания", т.е. при шлаенето с приятели, при играта пред блока, на площадката, при ходенето на гости, на екскурзия, на прлуване /не на уроци, на плуване с нас или приятели/ и т.н.
От три години големият ми син мечтае да стане палеонтолог. Чете всичко за динозаври, вкаменелости, проучвания. Обича и се справя добре с математиката. Че ако има такава насоченост поради що да го правя юрист, като мама или инженер, като тати? Или да го съсипвам с диктовки и преразкази, за да е толкова добър по БЕЛ, колкото по математика, да рисува толкова добре, колкото решава задачи? Това си е живо престъпление за мен.

И аз искам такъв "рай", ама ме пратиха на тръстиката рано-рано /и мъжо беше там/ и затова сега не живея в ада, описван през тема в Дис. Мисля, че сентенцията "Няма безплатен обяд" трябва най-после да се запомни от всеки, който поне малко претендира да е разумно същество.

Ами трикът е, че 18 годишния няма да знае и ще се напъва докато избере пътя си. Опитвам се всячески да покажа ползата на висшето образование. Само дето не искам да е на всяка цена. Аз като следвах в чужбина, работех и дете родих без всякаква помощ - съсипах се. О, да справих се с трудностите, обаче докато стана детенце на 5 години, я виждах само спяща вечер и ми беше лукс да спя дори 6 часа. Пусти амбиции - да се реализирам и да отговарям на мита на еманципираната жена - само да се организираш - всичко е възможно. Ами вече не съм фен на тази теория. И ако мога да платя образованието на детето - ще го направя, защото не искам да преживее това, което преживях аз, честно казано и на най-големия си враг не го желая. Помощта ми няма да има нищо общо с дундуркане, а искам да е на място, когато преценя - и не да е предварително и демотивиращо обещание.

Хваля детето си, защото наистина мисля, че е най ... нали знаеш приказката за най- хубавото свраче 

А какво би станало, ако младежът/девойката не иска да учи, но иска да похарчи парите за нещо друго или да продаде апартамента? Питам, защото съм виждала с очите си студенти, които заедно с родителите се записват в някой частен ВУЗ, а след известно време (1 месец обикновено) отиват да си изтеглят таксата, а родителите, естествено, нищо не подозират. И така си откарват поне една година
Защо тогава са се записали да учат, ако не искат? Нечии амбиции ли задоволяват или просто гледат да се измъкнат от родителската опека или нещо други?

Лошото при подобни хвалби е, че това е невъзможно /т.е. винаги моето гардже да е "най-"/ и децата изграждат една твърде нереалистична представа за себе си. Нереалистичните представи в зряла възраст водят неминуемо до психологически проблеми. Нали се сещате- вашето дете няма утре да контактува само с влюбената в него майка и с други бивши деца, обожавани от майките и бащите си. 
Моите родители, напр., имат един много харесван от мен подход. Ако исках нещо в студентска възраст трябваше да си набавя средствата за половината, а те- да ми платят останалата половина. Когато завърших обаче, бях на 22 г., когато се дипломирах, всичко си се плаща на 100% от мен, а после- от мен и съпруга ми.

Мъдри хора!

Според мен децата трябва да се хвалят и насърчават,но когато трябва и да получават забележки. Всеки родител иска детето му да живее добре,да има добра професия и що-годе сносен живот. С висше образование възможностите са повече,често пъти на работа се взима човек с диплома дори той да не е по-подготвен от такъв без. Но разбира се всичко зависи от самото дете,ако не му се учи и няма амбиции няма как да го накараш на сила,а ако успееш то нищо и няма да изучи така че е само загуба на време,пари и усилия. Ако има добър занаят дори и без висше пак ще е добре,защото хляба ще му е в ръцете. Искам да кажа,че един човек трябва да работи това което му се удава и най-добър и най-вече това което му харесва, така ще влага 100%.

Няма нищо по- добро за мен от една реална оценка, без залитания в каквито и да било крайности и без болни желания за коренни промени в темперамент, насоченост, интереси и т.н. Залитанията в плюс или минус за мен са еднакво вредни и с тях се залага бомба със закъснител, като разликата само ще бъде във вида поражения, но че такива ще има и при прекомерно натискане на педала и викане на "Осанна!" и при немърливо отношение и незаинтересованост от детето- за мен е ясно.

Апартамента си е мой, а ако отиде таксата за 1 семестър (мисля че на семестър се плащат), просто купувам по-малък такъв и си изисквам  парите (подписваме преди това договор за безлихвен кредит  ) и ще видим нататък, кога ще дойде акъла в главата на отрочето. А ако живее в апартамента и не следва, ами плаща наем наполовина или четвърт на пазарната цена в момента.
Искам да помогна, не съм съвсем празна кратуна. Нека си стъпи на крака сама, но просто да не й е зверски трудно.
И тия способи с безлихвения кредит съм ги откраднала от западноевропейците  . Но да живее на 20 в къщи, да й готвя и да й пера -  не-е-е 

Много бих била щастлива ако децата ми имат висше образование, ако станат добри специалисти в някоя област, ако успеят да прочетат книгите, които сме прочели ние с баща им, ако имат широка обща култура. Но всичко това трябва те сами да го постигнат - аз мога само да побутвам лекичко в някоя посока и да спонсорирам желанието им за учене. Самото учене ще трябва да е от тях, аз не мога да им налея знания в главите с фуния.

Много хубава тема
аз съм твърдо против да се мешат на мен и аз да се мешам ,едно време (баща ми е спортист,вече съдия) милия така му се искаше да наследи някои неговите черти ,първо аз после и брат ми , тои ме води на тренировки а на мен хич не ми се стоеше там   исках да съм по-гаджета , с приятели,   ми не ме влечеше пусти спорт........ бързо разбра ,че няма да стане и не ме е тормозил , но.............. първо мисля ,че беше разочарован с течение на времето обаче разбра , че грешката е била у него а не у мен , никога не са ми се налагали за нищо , а от мен човек стана(вярно,че вместо в лесото ме приеха първо в семейната акадения  , ама така ми е било писано,няма да испускам любовта на живота си заради едно образование,то може да се запише когато ти скефне , ама я си намери мъж на място когато ти скефне............. )
Мисля ,че с добро въспитание детето само ще поеме по-правилния път

Аз съм от родителите,на които децата учат езици,ходят на танци,спортуват.Аз им давам възможности,те преценяват с какво да се захванат.Единствено държа да изучат поне два езика.И все пак преди да запиша детето на рисуване,плуване,винаги го питам-искаш ли?какво значи да изживеят детството си?Да обикаля улиците като бездомно куче?Да дреме на компютъра?Има родители,които проявяват висша форма на незаинтерисованост спрямо децата си,като наричат тази пасивност свободно детство.

Не, не ме интересува дали ще е висшист или и средно няма да има. Ако иска да е най-слабият ученик в класа - нямам проблеми с това. За мен е важно детето ми е да щастливо и да чувства обичта и подкрепата на мама за всичко. Може би защото преи мен беше братното - бях отличничка и сигурно затова не съм комплексирана по темата и нямам болни амбиции за децата си. От друга страна пък никога не съм усещала подкрепата на майка ми, никога не ме е приела каквато съм, затова аз ще приема детето си и не мисля да го насилвам за нищо. Така си мисля сега поне 

Искам да ти кажа май наистина е по-добре детето да се остави само да си прецени кое му е по сърце. Аз съм била добра ученичка за щастие на майка ми, която е много амбициозна и държеше да завършим "вишо" и т.н. Но тя сама си признава, че постиженията ми не са благодарение на нея - аз сама съм си проявявала интереса, тя просто ми е дала възможност да си го задоволявам. Ако обаче детето си няма желание, колкото и да са амбициозни родителите, насила нищо не могат да направят, само дето ще отблъснат и загубят приятелството с децата си.

NikiFin, говорех за много преди университета... /виж ми мнението по-надолу за университета/. Как по-точно да оставя 3 годишната си дъщеря сама да прецени дали да бъде в Немска или обикновена детска градина?  Тя е там, защото 2 чужди езика са минимум в днешно време... а ако тя се окаже до толкова 'незаинтересована', че да не ги научи - проблема си е неин.

Не можеш да научиш никой на нищо на сила. Но не смятам, че гения ще се развие от самосебе си като такъв ако не го подпомагаш.
Или заложбите сами ще се проявят и ще намерят път 'навън'. Може и да стане, но нали за това са родителите - да подпомагат развитието на детето си...

Проблемът за мен се състои в това да намеря границата между насърчаването и подкрепата на детето ми и вмешателството в неговия личен избор (ако той не съвпада с моя мироглед и виждане за добра реализация) и  и да съумея да не прекрачвам тази граница.

Трудно е да се намери тази граница и още по-трудно е да не я прекрачваш. Често пъти се случва мирогледът на родители и деца да е напълно различен,въпрос на поколение. Ние в стремежа си да дадем добра насока (според нас самите добра) се намесваме в живота на детето. Но това което за нас е добро не винаги и за децата ни е също добро.
Няма родител който с ръка на сърцето да каже,че не му пука ако детето му е посредствено и се носи по течението,няма начин.

И кой е казал, че в днешно време трябва да се знаят минимум 2 чужди езика? Децата могат да се справят, но ми се вижда пресилено. То си е твоя работа, де.
Така или иначе до 14-15 годишна възраст се започва ученето на някой език, още повече ако детето иска. Моите искат да учат английски, защото повечето игри са на този език. Искат да играят и сами стигнаха до извода, че имат нужда от знания по езика, за да могат сами да си четат менютата, съобщенията и хелповете. Аз съм "за" мотивацията за учене да идва поне наполовина отвътре, , защото е осъзната нуждата или желанието от едно или друго знание, а не под натиск "за после като му дойде времето". И сега започват да ровят из речниците или да ме питат как се превежда едно или друго, а на мен в един момент "ми писва" (уж) да превеждам и ги пускам сами да се оправят с думите, които със сигурност няма да ги затруднят много.

Старая се да ги възпитам така, че когато имат нужда от определено знание сами, по свое желание да го търсят, а не да вървят по някакъв набелязан път, защото най-вериятно това няма да е техния път.

RadostinaHZ, въпрос на родителски подход. Дъщеря ми на 3 вече има нужда от чужди езици и ме пита какво казвам аз и какво ми отговарят на съответния език. Гледа детски филмчета предимно на немски или английски...
И не го разбирам това "натиск" кое точно определяте като натиск? Имам сестра на 13 и какъвто и натиск да се упражни в/у нея, дори физически нищо не е в състояние да я накара да учи каквото и да било...

Що се отнася до броя на езиците - оставям го без коментар. За мен е ясно, за който не е ...да е. 

Стремежа за образование, усъвършенстване и т.н. трябва да идва от самото дете.
Не смятам, че висшето образование винаги означава нещо, или има покритие.
Не се учи висше за дърводелец, за майстор ВИК и куп други професии, но не смятам тези хора по-долу от останалите, които уж имат образование.
А и като си говорим за него, трябва май да си поговорим по-скоро за качеството му, не за наличието или липсата на такова.

А по повод езиците, мое лично мнение е, че човек първо трябва да научи родният си език и след това да се занимава с чужди такива.
Изключвам разбира се примерно песничките и различни забавни игри на чужд език.

Аз на моето момче му повтарям, че е най-..., но това е, защото за мен наистина е най-. Когато започне да разбира, вече няма да му говоря така.

Според мен "родителските амбиции" не са лошо нещо. Проблем ли е ако една майка желае детето й да получи добро образование или просто да развие талантите си по възможно най-добрия начин? Не, разбира се.

Проблемите възникват, когато майката /бащата или и двамата/ не вникват в истинската същност на способностите на детето и започнат да потискат реалните таланти с цел да развиват способности, които не са сред изразените при тяхното дете. Повечето родители го правят от неразбиране на детската душевност или от сляпа вяра в уникалния всестранен талант на детето им.

Много е полезно за децата такива родители да бъдат включени в група за самопомощ, в която да развият разбирането си за личностат на детето си.

Опреленено ми е приятно, ако похвалят детето ми или виждам че е умно и способно. Но да - не мисля, че би ми пукало, ако детето ми е посредствено, дори двойкаджия. Но определено би ми пукало, ако виждам, че детето ми е нещастно. За мен като родител най-важното е да окажа подкрепа на детето ми във всичко. Разбира се не да се дрогира или т.под., но е безсмислено според мен да го насилвам да си учи уроците, ако то самото няма желание. Ще си кажа мнението ако иска да го чуе, но никога няма да го насилвам за квото и да било, само щото аз мсиля, че нещо си е "негово добро"  

Точно така е .Всеки родител поучава и наставлява воден от собствените си приоритети и виждане за успешна реализация.За един е важно детето му да знае чужди езици, друг предпочита да се набляга на математиката, трети насочва детето си към някое от изкуствата.
Разбира се никой не иска детето му да е посредствено,затова интересите на детето трябва да се стимулират, то да се насърчава и поощрява.Но да се стимулират неговите интереси и заложби, а не нещата които на всяка цена ние искаме детето ни да умее.Тъкмо 'подбутването' в посока, която за родителя е изключително важна ,а за детето безинтересна води до  неудовлетвореност и незаинтересованост у децата и до апатия към това, с което се занимават.
Затова според мен на всяка цена трябва да се опитаме да открием заложбите у децата си, това,което наистина ги влече и да ги насърчим да развият тези си умения,а не на всяка цена да научат нещо, защото според нас то е изключително полезно.

Толкова говорите всички за ненасилие...

Аз също съм против, но самата аз съм доказателство за обратното и друг път съм давала го давала този пример. Родителите ми направо ме принудиха да си сменя училището с елитно такова и тази 'принуда' изигра основна роля в моя живот. Тя ми промемни не само средата, но и целите и ценностите... Без тази тяхна 'принуда' щях да си лежа спокойно в тихите води на посредствеността. 
Можи би щях да съм това, което съм сега, може и не... Но естественото състояние /поне моето/ е на мързел, а не на трудолюбие. 

И в къщи, като при Радостина, подтикът на детето да учи английски си дойде по естествен ред, от самия него. В градината го записах на език в ІІІ и ІV група, по- рано прецених, че не би имало смисъл. Ходил е и на танцова, но не му хареса- има право да не му харесва! Отписах го. Също предпочетох да научи добре граматически родният си език, има време за чуждите такива.
Най- хубавите ми, а и едни от най- полезните ми в житейско отношение, спомени са свързани именно със свободното ми и неорганизирано от някой друг време. Детето има половин ден ходене на училище, още 2 часа, примерно, подготовка за училище за "утре", като му сложа английския и допълнителните задачи по математика /това са неговите интереси/ - засега мисля, че това му е напълно достатъчно и че той има право на своето си лично време, което да прекара сред приятели и сред занимания, организирани от ТЯХ, а не от поредния възрастен човек. Мисля, че му го дължа, имайки предвид именно най- щастливите моменти на собственото ми детство и факта, че най- близките ми приятелства и житейски опит са последица именно от тези "неорганизирани" на пръв поглед моменти.
Мисля дори, че така полагам повече грижи за него, осигурявайки му балансиран начин на живот и право да остане насаме с мислите си, с игрите си, с децата, с които той предпочита, с които да прави каквото на тях им се иска. По- лесно за мен би било пълна организация на времето му- училище, занималня, други занимания, вечеря, легло. Тогава няма да ми се налага да го мисля на коя пързалка е отишъл, дали си е сменил мокрите дрехи, нахранил ли се е, дали няма довечера да ми цъфне таткото на комшийчето с отправени забележки към поведението на сина /това трябва да се изживее и времето му е точно сега/, у кое хлапе са се събрали и кога ще си дойде и т.н. Няма да има повод, за да си говорим за това, как може да се справи с големия натрапник, с оплаквача в групата, с нежеланието на момичетата да играят на пищаци и т.н. и т.н.
Просто някой ще е организирал времето му, заниманията му, мислите му. Някой ще го кара непрекъснато да мисли как да се държи, какво да мисли и да прави, как да оценява дадена ситуация, според схващанията на този някой и детето ми няма да има възможността да поговори със самия себе си и сам да се опознае, да реши какво самият той иска и какво обича, за какво той /а не аз, баща му, учитеката и т.н./ мечтае, няма да има привилегията сдам да подреди няколкото лично негови часове, сам да си постави дадена цел и да положи усилия да я постигне.
Затова лично аз държа освен подсигуряване на интелектуалните му занимания да му осигуря едно истинско детство с истински детски преживявания, от които се извличат многократно повече ползи от всякакви постоянни ангажименти с танци, езици, математика и каквото там се сетя.

Моите родители също ме принудиха да си сменя училището,но от това определено не произлезе нищо хубаво, разделиха ме от приятелите ми,отделиха ме от един страхотен и задружен клас и попаднах в една снобарска паралелка, имах страхотни проблеми там. След една година в този клас заявих, че или се местя или до тук с ученето(това се случва след завършване на 8-ми клас). Преместих се,но не в старото училище,а в един техникум. До ден днешен не мога да им простя това което направиха и изобщо не съм им благодарна, така че случки всякакви.

Моите родители пък и след 8-ми клас дори не са повдигали въпросът къде и какво ще уча. Записах техникум, интересно ми беше. Получавах и стипендия. След две години самата аз реших да уча "Право", взех решение и сама се прехвърлих в реална гимназия с усилено изучаване на литература и история.
За това тяхно отношение съм им изключително благодарна. Това не значи, че са се отнесли към мен без заинтересованост. Напротив, ходила съм на работните им места редовно, запозната съм била с редица различни професии от семейни приятели и т.н. Просто изборът да си бъде мой и да си нося последиците от него е навик от ученическите ми години. Намирам го за много полезен.

Явно зависи от детето. В 7 клас, вятър ме вееше на бял кон, изобщо не бях в състояние да избирам, камо ли да взема квалифицирано решение. Добре че имаше целенасочен ритник от нашите изобщо да кандидатствам някъде. Много съм им благодарна.

За висшето решавах сама и направих страхотна грешка. След една година смених направлението и се преместих да уча икономика. Като поучих няколко години, реших, че право сигурно е по-добре, но не можах да се справя с допълнителното предизвикателство. Като че ли избора на гимназия е по-отговорен, защото трудно от математическа например детето ще се премести в езикова гимназия (да не казвам почти невъзможно). Докато със следването...може първо да поработиш или да следваш различни неща....един вид - света е твой.

Но е определящо за средата, приятелите, изграждане на връзки...

Колкото до езиците...Като оглеждах обяви за работа в ЕС (администрацията) там откровено искат английски, френски и немски като база и не е лошо да разполагаш с още един език като италиански, унгарски, полски... Това правят,  4 чужди езика (хлъц). Ами езиците определено не вредят. Моето лично мнение е (и от опит), че като малък се учат лесно, а като пораснеш 14-15 годишен - с много усилия.

Родителските амбиции са си задължителни, иначе детето има по-малък шанс за успех! Не знам защо повечето говорят за "болни" амбиции - има съществена разлика.
Номера е да превърнеш родителските амбиции, в такива и на детето, но не зорлем, а с истински аргументи! 

Гледам за теории на вероятностите си говорим - дали-или, ако-но... Иса е подбутнала темата в посоката, към която тръгнах и аз.
След 8-ми клас просто не знаех какво да кандидатствам. Подготвих се по езикова култура, география и биология. Мислех за медицина, хуманитарни науки, туризъм, педагогика. Изобщо и не предполагах, че ще уча нещо свързано с хранителни технологии (химия). Майка ми ми предложи да кандидатствам в техникум, дето не го и бях чувала. Приеха ме  и с нейна помощ взех решението да уча точно там. Нито един ден не съм съжалявала за това си решение. Дали беше с натиск или без, дали беше с побутване или не, дали беше с амбиции или не, не знам. Просто й се доверих и не сгреших.
Не ми го е натяквала.
Явно ми даде правилния съвет в правилния момент. И явно наистина познаваме децата си по-добре, откокото те самите се познават. В някои моменти.

Пишем за амбициите като за болест именно за това, защото се случва да има и такива амбиции. Не видях до тук някой да е писал, че пълната им липса е нещо положително. Проблемът отново е в границата, която родителят поставя, във височината, на която вдига летвата. Никой не може да даде на такъв въпрос "най- верен" и общовалиден отговор. Просто можем да споделим кой до какви заключения е стигнал и мотивите ни за това.
Не мога да се съглася, че имам правото да твърдя, че познавам децата си по- добре, от колкото те самите се познават. Това ще стане така, ако не съм ги оставила да се опознаят сами себе си и това именно намирам за грешна постановка. Не може един човек на 14 години да не знае какво иска, кои са основните му интереси, да не може да полага цели и да ги преследва сам, ако е бил правилно възпитаван до този момент. Никой до тук не е отрекъл също задължението на родителите да предоставят информация, да правят изводи пред децата си, да споделят опит. Това обаче е нещо коренно различно от възпитаването в една от най- полезните за мен ценности- самостоятелността и постоянството. 
Разбира се, че това не значи, че човекът след тази възраст няма да промени себе си и желанията си. Много хора го правят и на по- голяма възраст и това също намирам за полезно- да вземеш друг курс, когато настоящият по някаква причина не те удовлетворява, вместо да се оставиш да те носи течението. За да можеш да взимаш обаче такива решения и те да са по- често правилни за теб, от колкото погрешни, трябва да ти е била дадена възможност да потренираш сам за това, да сгрешиш още на по- ранна възраст,п когато последиците от грешките се отразяват по- слабо на живота като цяло, от капиталните грешки в една по- зряла възраст.

Това, че се случва да има и такива амбиции - болни - просто не е тема на дискусията, а и моята чуденка е защо повечето поставят знак на равенство между родителски амбиции и болни родителски амбиции. Разликата межди 2-те, според мен е препратка към следващото ти твърдение за това колко знае един 14 г. тийн за себе си. Убедена съм, че родителите наистина знаят по-добре от детето какво е най-добро за него - просто анализа на качествата, емоциите и нуждите отстрани е по-правилен и трезв. Правя уговорката, че твърдя това само при наличие на отличен контакт между родители и дете. Таааа, родителските амбиции стават болни тогава, когато са нерелевантни с възможностите и желанията на детето.
Защо реши, Judy, че поста ми не е просто споделяне на заключенията до които аз съм стигнала 

Темата, поставена от автора е: "Да започна тази тема ме провокираха темите за самочувствието на децата и темата за висшето образование . Дали желанието децата ни "На всяка цена " да завършат "Вишо" или  непрекъснатото повтаряне , че са "Най - " ,за да имат самочувсвие ,пък макар и не дотам подплатено , не са продиктувани от собствените ни неосъществени амбиции и резултат от подтискани и непризнати комплекси ? Трябва ли децата да са жертва на нашата неудовлетвореност или желание да "блеснем" - което на мен ми говори именно, че той се интересува от прекрачването на полезния и допустим праг на тези амбиции.
Затова лично за мен е по- интересно да си говорим за това, къде е границата, всеки тук си пише именно по този въпрос- къде я вижда.
yav4e_mrav4e, нищо не съм решила за поста ти, дори не те цитирам, нито се обръщам към теб.
Ако трябва да се обърна към теб бих казала, че не споделям мнението, че трябва да превърна моите амбиции в такива на децата си, нито "зорлем", нито  по друг начин. Моето виждане е, че трябва да оставя детето да открие само собствените си такива.

нямам амбиции , zащотот zа сега по мое мнение той е и беz това си е най във всичко , та само го наблюдавам и му се радвам и му покаzвам кое как ...

Judy, Judy...правиш ли разлика между "тема" и "теза"? Това, което си цитирала е тезата на автора на темата, която пък се вижда горе в топика. И си ме цитирала, разбира се - погледни си предния пост.
Извинения към останалите, че леко оспамих дискусията 
По темата - ако приемем тезата, че трябва да изчакаме децата сами да открият амбициите си, дали няма да се изгуби ценно време, а и невъзвратимо? Т.е. кой е точния момент, в който да се намесим?

Винаги се намесваш, но в бекграунд, дискретно. т.е.  ако направи нещо í видиш , че може каzваш много е хубаво, браво, и му купуваш книги, материали ... по темата, покаzваш му модели например и гледаш дали ще се справи, дали го влече, ако не го оставяш и наблюдаваш zа нови теми, интереси, силни страни, като му покаzваш , насърчаваш и насочваш  по мое мнение 

Ако говорим за "болни" амбиции на родителите, то такива има. Аз ги виждам  например, когато някое детенце без слух бива изтезавано 8-9 години с пиано, цигулка, солфеж или някое тромавичко бива карано да учи балет. Имам позната, която е с едър кокал и височка. Та нейните крака са деформирани, защото майката, която някога е получила стипендия за Болшой Театър и не заминала поради лични причини, така се била вманиачила, че тормозила дъщеря си дълги години с балет. Кракати й били непрекъснато изранени и тя доста страдала. Когато вече всички в балетното училище и казали деликатно, че нищо няма да стане и да не изтезава детето, въпросната дама почнала да я праща на уроци по рисуване, защото някакъв дядо бил художник. След 5 години уроци, тя просто завършила гимназия и чисто и просто се оженила за първия срещнат и избягала от къщи. Ей това наричам аз "болни" амбиции. Но те няма как да се появят в такава степен за следването, защото детето просто може да откаже да изпълнява "мечтите" на родителите.

Далеч съм от мисълта да си губя времето на дребно. Темата е "родителските амбиции", а авторът я е конкретизирал с вече посоченото. В подобни уточнения обаче не виждам нищо градивно, свързано и с темата и с тезата. Пиша по теми, които ме интересуват и не залитам в такава насока. Затова по въпроса извън това, което в случая ме засяга, приключвам до тук.
Пиша още веднъж по така поставения въпрос- никой не твърди, че "...Не видях до тук някой да е писал, че пълната им липса /на амбициите/ е нещо положително. Проблемът отново е в границата, която родителят поставя, във височината, на която вдига летвата.".
Няма да има загуба на време, напротив, родителят може много по- градивно да насочи усилията си към това, да научи детето си само да открива себе си, от колкото да проектира собствените си виждания за това у него. Второто е по- лесният /за родителите/, но за мен по- неправилен начин. Дори и наши деца, хлапетата ни са самостоятелни личности и аз лично не мога да твърдя, че "моите амбиции" следва да бъдат техни. А за да могат те сами да се открият ние трябва да им дадем тази възможност, което не става с организирани от някой друг занимания от сутрин до вечер.
Нито "точният момент", нито границата ще бъде валидна за всички родители и деца. Не виждам кой би могъл да ги определи всеобщо.
Примери, като дадените от Радмила, за съжаление има много. Когато преподавах се нагледах, напр., на студенти, които изобщо не отлепваха от материята, ходеха с нежелание, а някои и въобще не ходеха на занятия. Е, ще избутат /повечето вече избутаха/ до края, но какво от това? Питала съм много от тях, когато сме излизали на кафе, какво искат да учат, да правят, въобще как се виждат след завършване, повечето просто не искаха нищо, бяха поредните студенти, дошли да си поживеят, тъй като мама/тати плащат и натискат за диплома или професия.

Е, ако си много добър с насочването, може да се превърне в манипулация. Баща ми е програмист и добре успя да ме "манипулира" да ставам и аз такава. Толкова много, че като влезнах в ТУ беше шок, че не става нищо от мен. Да пиша програми беше като да свиря на цигулка с две счупени ръце - болезнено, неудовлетворяващо и лошо. Доста усилия ми трябваха да си намеря своя път.

Аз наблюдавам дъщеря си и гледам от какво се интересува. От сега мога да кажа, че математиката не й върви. Но не виждам и някакви особени качества или дарби. Пее и танцува добре, но не иска да ходи на танци или да пее някъде. Обаче се е записала на 2 вида театър в училището. Известно време искаше да става детска учителка. Не иска да тренира никакъв спорт, но една година ходи на кънки, сега язди 3 пъти в седмицата. Когато я питам иска ли да се готвим за състезание - казва "не", искам само за удоволствие да яздя. Треньорът смята, че вече е добра да се състезава - но трябва ли да я подтиквам - не знам.

Мисля си, че нека сама да опита различни неща, тя ще си усети какво иска да прави. Но-о-о езиците са задължителни .

В БГ в момента родители на горната граница на амбициозността колкото искаш. Мен това много ме притеснява, защото така се залага една бомба със закъснител и защото детските ценности се заменят с ценностите на възрастните.
 Когато студентите по медицина започват да учат педиатрия, първото нещо, което им се казва е, че децата не са малки възрастни, а съвсем отделна група хора. Както е с тялото, така е и с душата. Децата ни не могат да осъществяват нашите амбиции, колкото и да ни се иска. Това не само че не е полезно, а дори е вредно. Нашите деца имат право да си изживеят техния живот, техните амбиции, техните любови, техните звездни мигове, да си изплачат техните сълзи. Те не са наше умалено копие, а отделни хора, които са зависи от нашите грижи за някакъв период от живота си.

Има някои занимания, които звучат "елитарно", псевдо, разбира се и доста родители се подлъват да запълват времето на дечицата с тях, без да преценят личните им качества. Думата ми е за балет, цигулка, пиано, рисуване и т.н. дейности свързани с изкуството, които обаче изискват специфични умения, да не кажа и генетични заложби, както в случая, който е разказала radmila. Моя син свири на китара отскоро, разучава таблатури, положи големи усилия и сам се научи и сега имат някаква момчешка група, но тези ЛИЧНО негови амбиции не ми пречат на мен, а и на баща му, да му кажем категорично, че това занимание може да му е само хоби, защото няма необходимите качества да бъде отличен басист. Споделям този факт, за да онагледя важен момент от възпитанието, на който акцентирам - с каквото и да се занимаваш, трябва да се стремиш да си най-добрия - затова хубавичко обмисли желанията и амбициите си.

 radmila  под насочване имам в предвид , ако се види,  че детето се интересува от нещо, да му се подкрепи интереса. В смисъл моето е рано да се каже , преди месец навърши 2 , но гледам обожава животни, види ли бръмбър, Мравка, червей, кон, котка ... каквото и да види се пира, гледа , гледа , прикаzва ... е денс сутринта беше валяло и на път zа градината поzнай колко много червея гледахме, на колко каzа zдравей и чао и кога отидох на работа   И годишна карта zа zоото има и на всеки панаир го пускам да яzди пони, нямаше 1 г. и половина и в Полша в една конюшна беше побъркал народа , не искаше да го свалят от понито, искаеш да яzди и с протегнати ръце посрещна стадо кучета ... иzобщо страх от животни няма .
Обича да рисува, вече прави красиви окръжности, zигzаг ... всичко нарисувано в къщи или правено яслите се слага в каронена рамка и се zакача на стената в неговата стая и той zнае , гледа и каzва "това Сашко правил ... ". Обича муzика, танцува ...
МАлки елементи (камъчета , мъниста) реди, подрежда, поставя в съдове ... може часове да реди няколко малки камъчета на пейката в парка ... Гледа книжки и се концентрира много .
Какво друго да ти кажа , гледам го само купувам неща, които смятам, че му подхождат на интересите, пластелини мож еда правим фигурки с часове, нещ zа рисуване, моzайка, книжки с животни ...
Амбиции нямам, гхаресва ми всичко каквото прави  както писах по рано ...

С това, че "с каквото и да се занимаваш, трябва да се стремиш да си най-добрия" също не съм съгласна. Гледам точно това да не го втълпявам на децата си, тъй като подобни насадени у тях насила от моя страна претенции ще им създадат проблеми за в бъдеще- различни неврози, комплекси, дори и заболявания.
Смятам, че заниманията- независимо дали става въпрос за хоби или професия, следва да са такива, които ти доставят удоволствие, в които си добър, но не задължително най- добър, които ти дават възможност да развиваш талантите и насочеността си. За да прецени детето ми в какво е добър, той е опитал много неща, но не тръгва към тях с мисълта, че трябва да е най- добър, а че би било интересно и полезно да опита. За мен не е полезно човек постоянно да се стреми към недостижимата химера да е "най-". Има такива хора, разбира се, но за мен те не са особено щастливи.
Това, че синът ми е ІV-ти, а не първи на градското състезание по математика не ме прави нещастна, него- още по- малко. Напротив, това е постижение и за двама ни, тъй като той отива там с желание- ще се види с други деца, ще се запознае, ще създаде нови контакти и ще направи това, което е по силите му, без стремежът да е на всяка цена първи. Последното не би създало удоволствие от процеса на участие в състезанието, да не говорим за последиците от несбъдване на тези му стремежи. И не е много сигурно кой ще е по- щастлив /за мен това е успелият човек/ и кой ще е по- напреднал в областта след години- моето четвърто дете, което расте необременено от тежестта на тази цел /да си "най-" и първи/ или да речем някой първенец, но изнервен, самотен, нещастен или болен.

Джуди, никой не каzва да е най добър, но не раzбирам zащо ,а ко видиш, че се инетересува от спорт да не го zапишеш например или ако видиш, че го влече творчеството да не му купиш някои материали или пък , ако го лекат животните да не го zапишеш в някоя група да помагат в zоото и да се учат ? Идеята е да му насърчаваш интересите, zа да му е интересен живота , а това да се амбицира сам ще го нарпави, това е една от основите в човешкия характер  конкуренцията. Винаги я има  и на всякакво ниво. Дали между творци или учени или чистачките и ьпри тях има , питай ги.

Съгласна съм с вас. Предлагане на занимания според интересите, но без изисквания да бъде "най-добрата" - това е моето виждане. Важното е наистина да е интересен живота, да има удовлетворение от заниманията, да събере житейски опит. 

Ами по този въпрос пък аз не виждам кой е казал нещо различно. Нали всеки това е писал- ако детето има желания и наклонности- да дерзае! Няма нищо по- хубаво от това. 
Искането за "най- добър" беше на друг участник.
Моята конкретизация и идея е съвсем различна- откриване на границата когато това са твоите амбиции и кога- такива на детето ти. Това е по- трудното на практика. Ако натовариш прекомерно детето има опасност то да се изгуби сред чуждите претенции, да не може да открие себе си.

Аз пък не го разбирам това за 'заложбите'.

Определено нямам заложби на танцьорка, но това, че цели 3 години танцувах ми разви минималните такива и сега с удоволствие танцувам, когато съм на клуб.
Да не говорим как всекидневните тренировки се отразиха на режима ми.

Та не виждам нищо лошо в това детето макар и без заложби да бъде гений да свири на пиано, да танцува балет или нещо подобно... Така ще израстне хармонично развита личност.

Каза се по-нагоре: Но най-важното е мярката /и тук/ във всичко.

Моя приятелка записа дъщеря си на балет поради гръбначно изкривяване. Веднага каза на учителя, че няма амбициите детето й да става балерина... Няколко месеца по-късно учителят й отговори: "Вие може и да нямате амбициите, но детето има заложби и амбиции..." Все още танцува и е много добра.

Наистина е трудно да се дефинтират заложбите като такива и съществуването им. Може би по-скоро става въпрос за интерес на детето към конкренто нещо или област и желанието и способността му да се занимава с това нещо и да запази интереса си към него за по-продължителен период от време, в сравнение с други деца. И когато интересът направи впечатление и се възприеме от родителите като "здравословен", те са готови да подкрепят и задълбочат този интерес у детето.
Интересите се сменят, но родителската подкрепа е хубаво да съществува и да не е тясно обвързана с одобрението/неодобрението на родителя и неговите собствени амбиции за детето.

Диагноза ли е това, що ли? Може би просто смешка 
Няма изискване "да бъдеш най-добър", има изискване за СТРЕМЕЖ, а това означава да възпиташ в детето отговорност към начинанията му, колкото и да е в невръстна възраст, в развиване на уменията, идеята е, че трябва да полагаш усилия да растеш. Дали ще си най-добър - това е съвсем друга тема и успеха зависи и от други фактори, които не са ти във възможностите да влияеш, но факта, че си направил необходимите усилия - ето това е стремежа.
И Judy, а знаеш, че и класирания на 1-во място, както и майка му също се чувстват много щастливи. Знам го от личен опит 

във връзка с горните неща, бих споделила нещо за себе си:
Винаги съм била добра в писането, историята и изкуството ми бяха денонощно занимание. Естествено беше, за момиче растящо в семейство на учители, журналисти, юристи.
До 10 -ти клас беше ясно, че или ще стана актриса, или юрист. За театрото още ме навиват приятели.
Е, аз станах лекар, при това не лош, смея да твърдя.

yav4e_mrav4e, не го избивам на лични нападки, за това освен по конкретната тема не правя такива по отношение на теб.
Жалко, така си го възприела.
Писах по конкретно твърдение: "с каквото и да се занимаваш, трябва да се стремиш да си най-добрия.", което съм оборила със съответните мотиви. Дали ще си го наречеш изискване или стремеж- ти ще си решиш.
Личен опит определено имаш не само ти.
За мен определено не е смешно да видя последиците на амбициозните родители, отпечатани върху техните деца. Ако на теб ти е смешно- пак си е твоя работа.

Стремежът да бъдеш най-добър всъщност си е амбиция. Моят опит показва, че прекалената амбиция е болезнена на моменти, особено ако не успееш. Не може да се стараеш, да полагаш неимоверни усилия и после ако се провалиш да приемеш нещата философски. Аз имам променлива амбиция и знам за какво говоря. Имам периоди, когато искам да постигна всичко и то бързо и периоди, когато всичко ми е все едно и харесвам мястото си там където съм. Когато не съм амбициозна се питам - и за какво всичко това, те нещата си вървят добре и когато давам просто най-доброто от себе си без излишен хъс. Но после пак ме прихваща....

Няма нищо лошо детето да е амбициозно, нека... Визирам проблеми, когато детето не е амбициозно, а родителите пък са!
Моята дъщеря изобщо не е амбициозна. От момента, когато беше на 10 месеца и ние събрали се около нея я подканяхме: "Айде миличка, кажи как прави кравата?". Тя си сложи една глупава физиономия и после 2 дена не каза "м-у-у". Просто не обича да бъде притискана от други хора и се запъва на секундата. Прави това, което на нея й харесва. Първи места не я интересуват. В трети клас беше спечелила конкурс за четене в училище, получила грамота, подписана от директорката.... Грамотата я намерих след 2 седмици, като й чистих чантата. "А, да, забравих да ти кажа." - това беше единственият коментар. Моя милост, веднага - браво, супер, толкова съм горда с теб.....подскачах наоколо от възторг - а, тя, ми да, добра съм в четенето. Но за нея да си пръв не означава май почти нищо. Аз съм сигурна, че yav4e mrav4e би ударила на камък ако опита да "изиска" стремеж при моето отроче, а ако настоява със сигурност може да се стигне до стресиране например.

radmila, сигурна съм и аз, че бих ударила на камък при твоето дете - ти и семейството ти сте я възпитавали по друг начин, а и не мисли, че това детето да има състезателен дух се получава отведнъж - идеята ми беше, че се възпитава постоянно този стремеж. Когато сина ни беше 1-2 г. прочетох в една от умните книжки за отглеждане и възпитание на деца, че на детето не е добре да се отказва, а да му се даде право на избор - най-елементарен пример за малко дете: "Не бих ти купила това, но си избери межди онова и другото!" Та и у дома всичко се дискутира, анализира и прогнозира - избора си го прави абсолютно сам и повярвай ми неведнъж сме били и 3-мата на различни мнения. Мисля, че е важно да чувства свобода на избора, но също така и тежестта на отговорността си! Между другото, когато го пердашех, като малък (не се оправдавам, но беше ужасно палав) също го предупреждавах до 3 пъти - забележка 1-ва, втора и на третата шамаросвам 

При някои със сигурност неосъществените мечти са причина да се "натискат" децата. Аз обаче смятам, че съм успяла, поне на този етап, завърших висше, работя работа, която ми доставя удоволствие, и именно заради това искам и детето ми да успее - за да се чувства конфортно, за да няма комплекси за малоценност, да да е доволно от живота си. Защото неуспелите, необразовани и ниско интелигентни хора започват да мразят живота си и хората в него и стават лоши.

Съгласна съм с това мнение.
Мен никой  не ме е насилвал за нищо, родителите ми винага са ми давали избор.
Така процедираме и с Алекс и Бети.