Какво си спомняте от вашето раждане?

     Почти всичко си спомням,но имам някое бяло петно.Но е нормално.
     Никога няма да забравя как след цял ден контракции (4.10-2.20) и разкрачена пред 20 човека ми се "доака" ,а то били родилни болки  и след 3 напъна Гоги излезе.И от там нататък не помня.След около 30 -40мин вече се опомних.Нито си спомням когато са ми го показали нито точно как е излезнал.Всичко чувах и само им говори"къде ми е детето,дайте ми детето".От упойката незнаех дали съм родила или  сънувам,това беше най-ужасния момент от цялото ми раждане.
     Сега си имаме едно слънце на 1 год. и половина.

раждането се помни, но болката се забравя   

Помня, че в родилна зала ми се видя много тъмно и исках да попитам лекаря как работи в тази тъмница. Не го направих, за да не го разсейвам. След време осъзнах, че най-вероятно не е било чак толкова тъмно, а аз съм била замаена от упойката.

И аз помня раждането на сина ми много добре.
Сега си спомням,че докато бях в интензивното заваля дъжд.
Беше толкова приятно,тихо и топло.А дъжда барабанеше по перваза и ме унасяше в сладка дрямка.
Тишината се нарушаваше само от апарата за кръвно налягане прикрепен на ръката ми.

 
Точно така е! И от двете си раждания помня ярко всеки момент: от първото, в Майчин дом, помня, че като дойде времето за магарето имах сили и една секунда време да си помисля: "Каква романтика, виждам между краката си залязващото слънце над София!", защото масата имаше съответното разположение...  Другото, което много добре помня е, че като казаха: първият тежи 2,800, а след една контракция и един напън, общо три минути: Вторият тежи 2,780, а си помислих: "Благодаря ти, Боже, ще ни пуснат да си отидем много скоро от тая болница, няма да слагат бебетата в кувьози...". Спас (първият) беше толкова син, а Гого излезе бяло-розов, като че беше бебе на два дена... От раждането на бебка се спомням най-вече спокойствието, че съм си у дома (в родния град имам предвид), че всички ме познават и аз ги познавам, че мина сравнително бързо, повечето от болките изтърпях права, до масата, и съвсем накрая докторката ми казва "Айде, моля те, лягай вече, че с една такава като тебе едва не изтървахме бебето, докато си стоеше права така..."
На всички мами с добри спомени от най-важния момент в живота:  

Е, ти направо ме разби          
А тези часовници - май всички си ги спомняме 

  И аз бях с такова впечатление в родилната зала,но нямах упойка.
  Когато ми дадоха да гушна бебето си,имах чувството ,че то излъчва светлина!

Спомням си всичко до най-малката подробност!Бях много спокойна и щастлива че моментът най-накрая е настъпил.И от всичко най-много, когато видях малкото сладко бебче за първи път.

ВСИЧКО, абсолютно всичко помня! Това е нещо, което няма да бъде забравено! 

Мисля че няма да го забрявя......
но си заслужава.
 

И аз всичко помня,но най-яркия спомен е когато видях сина си за първи път-толкова го чаках и нямах търпение да му видя муцунката и как изглежда.

Аз раждах със секцио  , но смятам пак да се включа в темата.

Помня как пътувахме с колата към болницата и как си мислех, че на връщане вече ще сме с бебе, помня всички отвратителни процедури преди секциото и какъв задушващ страх изпитвах. Как ме качиха на масата едвам-едвам и как ми идеше да избягам. Влезе лекарят, след като ми бяха били упойката и почна да ми говори някакви успокояващи глупости. Аз му казах, че си усещам краката, а той се изсмя и каза, че вече ме бил срязал и нищо не усещам, а всичко е внушение. Анестезиолога четеше вестник. Разказваха си вицове. А на мен така ми се спеше, че почнах да броя плочките по стената, за да не заспя. После докора започна нещо да се тюхка, сестрата каза култувата реплика "Как все такива случаи ги намираш?" и почнах да викат всички лекари от коридора да гледали. В този момент извадиха бебето, но аз от притеснение за мене си, не почувствах нищо. Това е най-голяма ми болка всъщност, не успях да се зарадвам на  появата на бебчето ми. Това е, после имаше отвратителни моменти, които да края на живота си ще помня до най-малката подробност. Нещо, което обаче много живо си спомням е когато ме изкараха с количката веднага след операцията, за да се видя с близките, е лицето на мъжа ми. Никога не съм го виждала такъв - щастлив, уплашен, развълнуван, целия трепереше. Както и майка, която каза "Дъщеря ти е толкова красива!", думичката "дъщеря" тя за пръв път я употреби, стана ми много странно и смешно, то дет' се вика аз съм още дете, а имам дъщеря 

Всичко беше прекрасно и много спокойно. Раждах чрез секцио.Станахме/лошото беше,че не се хапва и пие вода от вечерта,а аз доста си похапвам/ и най-спокойно с мъжа ми отидохме в болницата.Прие ме много симпатична,младичка акушерка.Клизма,абокат,катетър-малко смешки с акушерките/други и пак много приветливи/.Била съм първата,която се смее като и поставят катетър. Като ми поставяха упойката доста си прказвахме и даже се оказа,че с анастезиолага сме учили в едно уч-ще.Все си мислех,че не ме е хванала и ми казаха да ритна доктора ми,а аз казах,че го обичам и не искам да го ритам и пак майтапи. Беше пуснато радио и имаше реклама на някакво разхлабително,анастесиолага си припяваше,единствената болка/като притискане на сърцето/ е като извадиха бебка и от болка почнах да галя докторката/бяха моя доктор и още една лекарка/ по гърба и пак смешки и закачки.После ми показаха бебка-измита и сресана,гледаща като купен гълъб.    Най-прекрасният ден в живота ми!!!

Не помня детайли, а по-скоро усещането - радостно нетърпение, че най-после ще видя този, който ме риткаше в корема и ще мога да го прегърна и целуна  Огромна любов към мъжа ми, който беше плътно до мен през цялото време, както и чувството, че го обичам като че ли дори повече от преди, за това, че ми помогна в този момент. ПОмня бебето, но не в мига като се роди, а 3ч. по-късно, когато го донесоха в стаята ми - как гледаше сериозно и беше свъсил вежди - истински сериозен мъж, който скептично изучава околния свят 

Аз си спомням всичко. Беше голяма веселба. Родих и двата пъти със секцио, затова нищо не ме е боляло. Насладих се изцяло на престоя си в болницата, на първата среща с бебето, на компанията на другите мами-купонджийки, с които не спряхме да се хилим 5 дни.