Какво си спомняте от вашето раждане?

Чета и рева като магаре!
Когато влезнах в темата мислех да прочета поста на авторката и да мина по същество, но толкова ме грабнаха първите мнения, че прочетох всички. И не толкова самите мнения ми направиха впечатление, просто се върнах в деня на първото ми раждане, а после и на второто....пожелах си пак да съм бременна...толкова е прекрасно...самата бременност(хем първата ми такава никак не беше розова), раждането, първите мигове с бебето...всичко
Малко се отплеснах...та....и от двете си раждания помня всичко, от мига , в който ми изтекоха водите до появата на децата.И двата пъти се хилех като кифла, не спирах да меля нещо и да досаждам на акушерките.Нямах търпение децата ми да се появят на бял свят!Първия път не ме боля почти-все едно ще ми идва, втория боля повече, но аз категорично не исках упойка, не беше кой знае какво...Помня последните напъни, сина ми не изплака веднага.Дъщеря ми се представи отлично та и до ден днешен е една ревна....Никога няма да забравя тези малки очички, колко ми беше мъчно и в същото време превъзбудено, чакайки двата часа след раждането в следродилна зала.Играех си с телефона и пращах смси на всичките си познати.Дойдоха да ме видят мъжа ми и нашите, донесоха бебето да им го покажат(и двата пъти беше едно и също)Сина ми си спеше, а дъщеря ми плачеше.Исках да ми я оставят, а акушерката ме успокояваше, че след малко ще ми я дадат и ще е вечно с мен....Толкова беше прекрасно, много и е рано за трето дете, а и три породени не знам дали няма да се побъркам, но все пак ми се прииска истински да усетя всички тези вълнения отново

само хубави неща всичко ми беше като насън

Помня всичко - почти до най-малката подробност. Но и до ден-днешен "чувам" тоновете на бебето. Този звук така ми се е набил в главата...

Спомням си всичко от този ден. Знаех, че ще раждам със секцио и напук на всичко ме беше обзело някакво спокойствие. Сутринта се изкъпах, гримирах се, приготвих си всичко необходимо и тръгнахме за болницата. През цялото време докато чакахме да дойде моят ред, мъжът ми кръстосваше нервно из стаята, а аз си лежах на леглото и се смеех. Дойде време да ми сложат спиналната упойка и тогава наистина разбрах какво е това страх. Анестезиоложката нещо се бавеше с поставянето, една от сестрите започна да пита какво става, а аз изтръпнах при мисълта, че може нещо да се обърка. След няколко опита всичко беше наред и усетих как краката ми се затоплят. Успокоих се и лекарите започнаха да си вършат работата. Анестезиоложката ме галеше по главата, говорехме си, смеехме се и изведнъж чух силен бебешки плач! В този момент сълзите ми бликнаха...заля ме неописуемо щастие! Показаха ми мъничето и го отнесоха. Докато ме шиеха отново много се смяхме. Лекарят каза, че като е извадил бебето, то се е изпикало върху него . След като изкъпаха бебенцето пак ми го донесоха и ми дадоха да го гушна. Миличката така се дереше, но като я взех притихна и се отпусна. Така силно ми се запечата в съзнанието малкото личице...бях сигурна, че не мога да я сбъркам с друго бебе. После ме пренесоха в реанимация и мъжът ми ми пусна на камерата записа на първите минути живот на дъщеричката ни!

Гледам да не си спомням нищо друго освен като ми показаха дъщерята.

Ееех! Като се сетя само...помня всичко. Тогава си мислех "Втори път няма да раждам", защото беше ужасно ама сега като се замисля това е един прекрасен миг от живота ми, дори най-прекрасния, защото се появи моето слънчице . Помня....помня как си блъсках главата в стената, докато стоях върху тоалетната чиния, помня как силно стисках облегалката на леглото и молех за упойка, помня и последния си напън. Но първото нещо което ми изплува в главата когато се сетя за раждането е един часовник, който беше на стената и показваше 8 часа сутринта. В 8 часа слънцето вече беше изгряло, тогава изгря и моето малко слънчице......еееех спомени......

помня всичко

Въобще няма да лъжа. Помня си зверските контракции и пълната ми концентрация да се съсредоточа да напъвам правилно. И като родих бях супер доволна, че съм се отървала 
Разбира се помня и всичко останало и бебчо какъв на цвят беше и ми го сложиха на гърдите да го видя и успях да му фиксирам повитото ухо!

Помня всичко от мига в който тръгнахме от нас.
Спомените ми са толкова ярки и същевременно като сън.
Едва ли мога да забравя мигове, които са едновременно най-прекрасните и най-ужасяващите в моя живот.
Няма такъв друг спомен 

И аз много се развълнувах изчитайки спомените ви... и леших да се разпиша...
С мъжа ми често разказваме историята за раждането на нашия син и мисля, че няма шанс да забравя дори детайлите. Помним всичко: контракциите започнаха към 4.00, но културностискайки зъби и засичайки, изчаках да стане 6, за да звънна на доктора. Багажът ни беше готов - док щеше да ми предизвиква раждането в 12 на обяд - статкото бяхме парфюмирани, спрически, аз независимо от контракциите се постарах запървата среща с бебо... Отидохме в болницата, където още една мацка чакаше със силни болки да се регистрира /парадоксът на бг здравеопазването - ти раждаш, но без регистрация, няма кой да ти помогне/ Оттам първи преглед, болнична нощница, качване на 5тия етаж, като сама си мъкнеш багажа, пак преглед,клизма,тоалетна, баня...контракциите все по-силни, док го няма...
После влязохме във ВИП родилната, през тялото ми мина ток сякаш докато ми поставиха епидурала ... Изпитвах смесица от страх, еуфория, нетърпение и концентрация... В съзнанието ми се е запечатил един червен чайник, с който акушерката поливаше при вануалните прегледи в процеса на получаване на разкритие... Спомням си кат оми казаха, че е време да започн ас напъването, а аз не усещах никакъв напън... и след няколко неуспешни опита започнах да се обезкуражавам, за момент се запитах как това бебеще излезе от мен, като при всичките ми усилия нищо не се получава... и ... после остана последния напън и той се появи... по-съвършен отколкото можех да си го представя  - оглеждаше се с дръпнатите си очички и миришеше божествено!
Това е - често си мисля - с какво чувство бих отишла да раждам сега, след като знам вече какво е...

Беше изключително магично, чак неможех да повярвам, че се случва.
31.12.2007 година, към 12 часа на обяд отидох да ми мерят тоновете в АГ-то  с идеята, че вечерта ще празнувам Нова Година. Само че лекарката ми каза - оставаш! Аз така  !
"Как ще оставам, аз ще празнувам Нова Година довечера!", казвам аз,
а тя - "момиче, имаш 4 см разкритие, отивай да си вземеш багажа и се връщай тук".
Върнах се, цял ден слушаха тоновете на бебето.
В 19:30 момичето на съседното легло започна да ражда. Към 20 часа припадна и й направиха секцио по спешност. А аз имах чуството, че ще се побъркам, действието се разви почти пред очите ми.

В 23 часа стана ясно, че ще ме оперират по някое време през нощта. В 23:40 ми закачиха всички системи, сложиха ме на носилката и ме смъкнаха в операционната. По това време вече бяха започнали гърмежите за Нова година.
Незнам какво очаквах да е в операционната, но ясно си спомням усещането за студ, което ме обзе. Треперех от студ. После помня онова студено нещо, с което ми намазаха гърба, за да ми сложат упойката. Помня как видях лекарите да си мият ръцете и единият, който ми каза "Елеонора, спокойно, не съм пил още"! 
Сложиха ми упойката и помня как с цялата си сила се опитвах да си размърдам краката, за да се уверя, че наистина не мога. Тогава ме обзе най-големия страх в живота ми! Не можех да дишам от страх, сложиха ми кислородна маска. Едната сестра ме държеше за ръката, а анестезиоложката ми говореше нещо от рода на - "сега направиха разреза, сега спукаха водите, ей сега ще извадят бебето, погледни на дясно".
В 00:00 по радиото в операционната зазвуча химна на България, а навън започнаха фоерверките.
В 00:01 се роди дъщеря ми!
Тогава не осъзнах изобщо колко невероятно се получи всичко. Трябваше ми малко време и доста пъти да изгледам записа на операцията, за да си дам сметка за случилото се!

Предпочитам да не си спомням 

Първото раждане - болезнено и трудно
Второто раждане - нетолкова болезнено и леко
Третото раждане - изключително тежко

От първото до третото заслужават си цената  на болките !!! 

Всичко си спомням все едно беше днес. Въобще нямах идея, че ще раждам точно този ден. Отивам да слушат тоновете на бебето точно в деня на термина и моята лекарка решава, че ден неделя е много подходящ за раждане. Слагат ми една таблетка вагинално и след 10 минути почват контракциите. А мъжът ми само звъни и пита:"Днес ли ще се роди?". Местят ме вече в родилна зала, аз ошашавена от всякъде! Казват ми напъвай- аз викам. По едно време се оглеждам, около мен трима лекари, две акушерки, една санитарка. Питам защо сте толкова много, какво става?Нищо- отговарят те, напъвай Обаче влиза още една лекарка, аз напъвам ли, напъвам. Питам и нея:"Е, сега вие за какво?". Тя поне била за бебето. Всички мене гледат, аз се притеснявам, че не правя нещата както трябва. И най-накрая бебето излезе, виждам го, но не плаче. Ужас! И чувам глас като от тунел:"Честито майче!" Тогава разбрах, че са ми заглъхнали ушите от напъните. И си мисля "Брей, браво на тебе много хубаво бебе роди". Направо се учудих от себе си!

Ех, спомени,спомени!