В момента го изживявам това и трябва да кажа, че се чувствам като в мъгла - не виждам, не усещам и не знам накъде да тръгна. В шок съм колко злоба може да таи един човек към друг и колко дълго и болезнено може да я излива. Никога през живота си не съм кълняла, дори когато ни обраха апартамента месец преди сватбата и нямаше кьораво бижу да си сложа не кълнях по крадците, но сега /да ме прости Господ и хората/ какви неща пожелах наум - чак мен ме е страх, че ще сбъднат. Никога няма да мога да простя или забравя какво ми причиняват определни хора в момента, как мисълта ми е в ступор и не чувам какво ми говори детето, как треперя само от мисълта, че трябва да се изправя пред тях, как не спя по цяла нощ цяла седмица, как ми прескача сърцето и как мъжа ми вдига захарта само като чуе за поредната простотия? Прощава ли се нещо такова? Защо го правят хората? Какво печелят от унижението и страданието на друго човешко същество?
Мила , само мога да си представям какво ти е ..за това и аз, като минала през един такъв ад ще ти кажа какво направих и защо сега ми е по-леко...
Първо изпадах в някакви нервни кризи, изблици на тотално отачаяние и безпомощност да се справя със ситуацията, плаках много, сама, пред приятелка, пред съпруга ми, както и ти и аз побеснявах само при мисълта, че трябва да се видя с "тези хора".
И в един момент отказах, казах, че повече нищо не искам да чувам за тях, не искам да ги виждам, не искам те да знаят какво се случва с мен и моето семейство....просто всеедно не съществуват. И действително е така - аз с цялото си същество не се интересувам от тях и никога няма да го направя. Категорично отказвам да се виждам с тях и така си спестявам срещи изпълнени с поредната игра на пинг-понк, поредните нерви и безсънни нощи.
Смятам, че и ти би могла да го направиш - без значение дали и колко са ти близки въпросните изроди (аз ги наричам така , защото това нормален човек не би го причинил) просто ограничи до максимум срещите си с тях, ограничи до максимум информацията, която получаваш за тях и по сякакъв начин спри да говориш за себе си пред тях, както и съпруга ти.
Аз на моя по същия начин му забраних - ако има среща с тях да си говори общи приказки или каквото си поиска, но това, как е нашето семейство, какво правим, как сме в абсолютно никакъв случай ....после ни се връща 3но...от какви ли не чудеса...
Мисля,че от филмът Флашданс беше репликата:"Да живеем с миналото,значи всеки ден да умираме по малко." Вярвам,че си се чувствала ужасно,защото и други хора,работили в чужбина много пъти са преживявали същото.Една мама от Русе,работила като бабогледачка(извинете за словосъчетанието,но ме е яд на бабата) ми разказа какви претенции,заповеди и ужасяващи капризи е търпяла заради шанса да си спести някой лев 
Примерно:"Месото да се "пържи" само 30сек.от едната и 30сек. от другата страна" 
Явно на домакините действително не си им пречела само ти ,щом накрая "спокойствието" им,заради,което си била принудена да се разхождаш в студ и вятър е довело в крайна сметка до развод. 
