Стигнах задънена улица

my_everything, поздравявам те за смелостта, силата и решителността! 
Аз не съм самотна майка, но съм дете на майка, която беше самотна през всичките години докато беше женена за баща ми и все още е.Ситуацията и при нас беше подобна, но тя реши че ще направи компромис, проблемът е че компромисът стана единственото реално нещо между тях, съответно и м-у нас с баща ми.Не го обвинявам (тя също), не го разбирам и не искам да говоря за това повече.Само ще кажа, че концепцията "изчакай, той може и да се сети, че е мъж и баща преди всичко, а след това син на мама" е погрешна.Ако ти можеш да преглътнеш пренебрежението то синът ви не би могъл.А да прикоткаш свеки да хареса детето, за да може тя да накара обърканото си момченце да се грижи за него ми изглежда като трагикомедия  Моят баща никога не можа да бъде баща, дори сега с него си говорим като с далечен познат, не искам и не мога да го моля за нищо- подкрепа, разбиране, грижа, проблемът е че ми трябваше дълго време да осъзная, че жената не трябва да се лишава от мъжкото рамо, не трябва да бъде в позицията на вечно разбираща и прощаваща....безотговорното поведение на баща ми провали живота на майка и остави в мен празнина, неувереност, страх, самота...палитра от безвъзвратно нанесени вреди, които са ми повлияли ужасно много- пречат ми и сега в отношенията ми с моя съпруг.Поздравявам те, че си спасила детето си от тази болка.Много от вас са били от страната на засегнатата жена, един мъж дори си призна, че е бил от страната на безотговорния мъж (евала за смелостта), но аз мога да говоря от позицията на детето, а то няма вина.Убедена съм, че би било по-добре да сме без него.Взела си правилното решение, така поне можеш да си сигурна, че малкото ти момченце ще стане силен,пълноценен мъж, а не страхливо и неувереномамино момченце, а това е най-важното.Твоето дете да е спокойно, щастливо и да чувства че то е "твойто всичко" и че няма баби, дядовци, лели или чичовци, на които трябва да се обърне внимание преди да му се даде възможност да разкаже как днес е изкарало 6-ца по иначе ужасната геометрия!
Отново те поздравявам и ти пожелавам скоро да преодолееш мъката, да забравиш болката и да се отърсиш от навика! 

Райна  
Много се радвам, че разказа историята си. Доказа всичките ми теории, че за детето е по-добре родителите да са разделени, ако не се разбират. Отвреме-навреме ни нападат колебания и е много хубаво да се увериш, че си прав.

Райна, страшно много ти благодаря ! 

И аз се присъединявам към групата на отвреме-навреме колебаещите се и благодаря от сърце на Райна   

Притеснявах се доста преди да напиша поста си, сега като го чета виждам че е доста объркан, но сте ме разбрали правилно.
Съжалявам че спамя, но ще прибавя още нещо.Ние-децата също преживяваме етапи и страдаме не по-малко от родителите си.Първо е етапа "Защо татко не се гордее с мен и не идва в училище, не познава учителите и като се прибере вкъщи не се интересува от проблемите ми?Къде е грешката ми?", следва старание да се харесам на татко, последван от разочарование и самокритика, но не градивна.Следващият етап е обвинение- обвинявам майка- защо не накара баща ми да се интересува от мен.После са тинейджърските години, тогава разочарованието се превръща в бунт, след това в съмнение че заради мен мама е нещастна.Разбрах, че е с него заради мен, че не живее така като би искала в името на това да имам баща вкъщи, да но аз така и нямах, не и в пълния смисъл на думата, след това идва апатия- не ме интересува кой пък беше той?!Накрая е страхът- дали не са всички такива?Идеалното, сплотено семейство не е ли всъщност приказката за бялата лястовичка и отново съмнение, вечно съмнение дали и при мен няма да случи същото?Сега виждам нещата така- един мъж, който е разбил живота на майка ми, който е създал в мен чувство на неувереност и скептицизъм...и съжаление, че не бях достатъчно наблюдателна, че не виждах как майка се измъчва, че не й казах че искам да се разведе, че нейните страхове се превръщат в мои, че скандалите вкъщи ме карат да страдам, ме правят уязвима, че нейното щастие би било и мое.
Има и съмнение, че ако той не живееше вкъщи и не ме виждаше всеки ден, може би нямаше да ме приема за даденост и щеше да се опита да ме спечели, той да се бори за мен, а не аз за него.
Винаги съм казвала и продължавам да твърдя, че когато отношенията м.у родителите са безвъзвратно влошени, когато м-у тях има пропаст, която никога няма да се преодолее, то тогава те трябва да се разделят и то не въпреки децата си, а именно заради тях!
Сега когато говоря с майка тя казва, че съжалява, защото никога нищо няма да върне изгубените години, няма да компенсира пролетите сълзи и няма да й предложи втори шанс да живее- обичана, спокойна, щастлива, тя мисли че нейният живот вече е пропилян и единственото което й остава е радостта от внуците, успехите на децата и споменът за една вгорчена младост, за една изстрадана самота  и едно невзето решение, една измама, от това ужасно ме боли, но най-много страдам от мисълта, че въпреки че не го признава аз винаги ще мисля че ако ние (аз и сестра ми) бяхме по-решителни и бяхме й подали ръка тя щеше да има смелост и сила да изживее живота си с човек когото обича, щеше просто да бъде щастлива.
Затова ви поздравявам за взетото решение, за това че вие имате тази смелост, че няма да обречете живота си с мъж, който е съпруг, но не и мъж, родител, но не баща. 

Благодаря ти, Райна. Надуваме се и се правим на по-силни от колкото сме,за това още веднъж благодаря ти за куража.

и аз благодаря!!!

и не само защото и аз съм от групата на понякога колебаещите се дали са взели правилното решение и т.н.

шапка ти свалям за това колко трезво и спокойно пишеш за живота си и колко добронамерена си въпреки всичко!

човек няма голям избор - или се примирява и прощава и продължава напред или трябва да се пороби на чувства като гняв, омраза, подтиснатос и самосъжаление....
вие сте силни по нужда...децата също - но на силните хора принадлежи света и живота, само на тях...другите преживяват.... затова дори горчивия опит взет и възприет правилно е полезен!

Райна, страхотна си