Къде сгрешихме...

Това със сигурност е така 
И все пак го има и моментът, че ние се развиваме и променяме заедно с децата си. Например стройната възпитателна теория, която си бях изградила докато бях бременна ("Моето дете никога няма да..."), претърпя доста промени. Не в посока отстъпление, а в посока адаптация. Просто защото преди да родиш, не познаваш спецификата на всяка възраст и теорията е ... теория. На практика обаче подходът към едногодишно бебче не е същия като към две- или тригодишно. Един и същи ефект в различните периоди се постига с различен подход. Същото е и при другите възрасти - в момента се справям с едно прекрасно възпитано и доста лесно за комуникация 5-годишно момче, но не съм убедена дали АЗ САМАТА ще успея да се адаптирам, така че да комуникираме лесно и на 15, и на 25...
Така че като цяло пубертетът като възраст ме плаши по-скоро с това дали аз ще бъде адекватна на периода.

Не се отрича фактът на промяна при децата с възрастта, напротив, всеки отчита специфики, но когато на каквато и да било възраст са налице поведенчески модели, отклоняващи се рязко от нормата за ТАЗИ ВЪЗРАСТ е налице проблем и той не е във възрастта, а в личността- на индивида, на неговия възпитал, на процеса на възпитанието и общуването.
Лично аз не съм се плашила от промените при децата ми на която и да било възраст. Всички те са специфични и знам, че за всеки си има решение, стига да се търси където трябва и да се работи по въпроса. Иска се, според мен, активно отношение, а не пасивно наблюдение и прехвърляне на проблемите на външни фактори.
Не случайно мисълта за "уважението" я дадох като цитат на друг участник, а лично аз акцентирах на ВЪЗПИТАНИЕТО- такова следва да е налице постоянно, във всеки момент /нямам предвид контрол, това е нещо съвсем различно от "възпитание"/. На уважение не държа- то се заслужава, не ми се дължи по презумпция. Ако заслужа такова- свършила съм нещо, ако не заслужа- сама съм си виновна, не пубертетът. Собствените си родители съм уважавала независимо от възрастта, в която съм се намирала. Да възпитавам обаче съм длъжна, длъжна съм да работя за постигането на конкретни резултати, без да влагам максималистични идеи.
С "пубертищаци" се разправям кажи - речи всеки ден. Синът е в пред такова състояние  , а аверите му са по- големи от него /всичките/ и са вече там, всеки ден са ми пред очите, в къщи се играе по няколко часа всеки божи ден. Сигурно собствените им майки ги виждат по- рядко.
За мен периодът на израстването не е непременно и задължително силно проблематичен. Кризи има във всяка промяна, но те точно тласкат индивида към развитие, а дали той ще поеме нататък или в други посоки, когато става въпрос за деца, зависи най- вече от нас, родителите, а не от периода, не от улицата, не от комшиите.

абсолютно съм съгласна с гореказаното
И освен това според мен детето ми не може да ми е приятел. То ми е дете и си има задължения и функции в семейството, както и аз. Не мисля, че детето ми може да ми бъде равноправно, да ми се налага и да няма респект от мен. То си има негови приятели, аз мои. Ние сме майка и дете - от мен много любов и грижи, от него послушание и уважение
За възраста - от както свят светува, всички са минали през тази възраст - защо сегашното поколение да се оправдава с нея, а предшествениците не.

В общи линии моето отношение към нещата съвпада с това на Джуди. Сещам се за "гледай как ще се държи като стане на 2 години и започне да изпада в истерия". Е, да, ама не. Видях деца, изпадащи и такива неизпадащи в истерия. Вярно характерът е основополагащ, но и семейните отношения са важни.
Според мен основният ни родителски проблем е, че забравяме как сме се чувствали и какво сме мислили на възрастта на децата си. На мен ми стана сравнително по-лесно и спокойно общуването с децата и очакванията ми към тях, когато с всяка тяхна възраст или период се опитвах да си спомням каква всъщност съм била и аз на тяхно място. И установих, че най-доброто, което бих могла да направя е поне понякога да заставам на тяхната гледна точка и да се опитам да видя света през техните очи. И започна да ми изглежда по-добре или поне като усетя, че съм сгафила им се извинявам и си слагам още една обеца на ухото. Ще видим какво ще стане, защото те сега започват да влизат в пубертета.