За Него ли сте мечтали или просто се оженихте

Не мечтая за никого,стремя се към щастие!!!

Хм...,мечтите за мъж- съпруг,не са непременно свързани с изпепеляващата любов,има и други значими неща в живота ,без които едно семейство не би просъществувало.

Имахме дълга връзка, накрая забременях и го попитах какво ще правим. Той каза хайде да се оженим. Аз казах хайде да е в края на месеца, че съм в отпуск. Не съм мислила дали е мъжа на мечтите ми или нещо такова. Нещата просто се случиха. Живеем си добре тримата с дребосъчко. Какво друго ни трябва.

Да , моя определено е сбъдната мечта ...страхотен мъж, истински съпруг и прекрасен баща

Събрахме се в тази тема,за да си надхвалваме мъжете,дааа....

Искам само да кажа,че наред с всички прекрасни моменти и трепетни докосвания,има и много дупки,вкоито съм изпадала заради него.И това го казвам,защото много ми се иска да се развенчае митът за "идеалното семейство",заради който не една или две двойки са се разделили.Дълго време,четейки и слушайки такива теми, си мислех-"Ето на,на всички всичко им е наред,а на мен не.Значи съм се объркала и не това е Човекът."Е, от известно време наблюдавам и разговарям истински с различни хора какво се случва вътре във връзките им.И те съвсвм не са Идеални.Но Щастливи-безспорно.

И още веднъж да повторя-не съм правила компромиси,омъжих се,защото почувствах,че това е Той.

Няма идеални семейства. Темата е за мечтания мъж и постата женитба по незнайно какви мотиви. В нея не се пита дали през цялото време е такъв идеален, нали? Лошото е, че в много случаи мъжът е бил идеален за известно време, а после нещо се е объркало и са започнали проблемите.

Баш за него!

Съгласна съм,Радостина.

Извинявам се за спама,последни изречения не по темата:Тъй катовярвам,че всичко е взаимно,щом мъжът се е променил,променила се е и жената.Те са една цяла система.Или не е бил това,което сме си мислили ,че е,а сме го гледали през погледите на влюбеността.

И аз сори за спама. За влюбеността си права, но все пак и тя има някакъв срок на годност. Един човек може да се промени и от външни фактори, а не само заради партньора си. Има много примери за проблеми с роднини, в работата, разни пристрастявания, болест и каквото се сетиш.

Като се замисля май за повече от един съм мечтала,но този сметнах  и почуствах за моя неповторим и незаменим. С това компромиси не бива да се правят.Имам приятелки,които се омъжиха от отчаяние,а мъжът им беше единственият,който беше превзел периметърът им тогава. Не правете така!

Не съм мечтала за никого.Сметнала съм,че той ще е подходящия и се омъжих за него.

и аз така

Ние не сме женени ,но се обичаме и мисля ,че и двамата сме мечтали един за друг

Не съм мечтала за него. Не беше любов от пръв поглед. Да бъда точна - може би от сто и първия поглед да се е получило. Сега, обаче, знам, че е ТОЙ! След десет години заедно, все повече знам, че друг не би могъл да е. Моля се и занапред да мисля така...

ИЗГУБЕНАТА ИСТИНА

/на ****/

   …Аз имах всичко - помня…
      Малка къщичка с червени керемиди, весел огън в камината -
да ме топли в студените нощи - и зелена градина с дървета и тясна пътечка
между тях.
   Аз имах всичко…
      И все пак, нещо ми липсваше.
      Бях чел ли, чул ли, сънувал ли, за Нея - предвечната,
бялата, чистата, живата… Истина.
   Възжелах я, и мечтата ме изпълни, погълна ме забравих къде аз
свършвам и започва тя, изгубих себе си, и тръгнах да я търся.
      Отсреща дрипаво момиченце ми каза: Остани…
      Погледнах я с невиждащи очи.
      А тя ми каза: Не търси…
            Ти нищо ценно няма да  намериш.
         Не тръгвай по бляскавата пътека.
     Не се мами по сиянието на скъпоценностите й - че прелите, които
срещнеш, ще са все фалшиви и само болка ще ти донесат…
   Наведе се, вдигна камък от пътечката в моята градинка и ми го
подаде.
      Пуснах го в джоба си.
         Без да го погледна, без да се замисля.
    И тръгнах.
   По блестящата пътека.
   Втурвах се през глава към всяка светлинка по пътя си и всеки път си
вярвах, че е истина.
   А стигнех ли, повдигах стъкълца.
   И всяко следващо си мислех, че е Тя, и всяко беше празно, с остри,
режещи ръбове, те късаха плът от плътта ми и пиеха от кръвта ми.
   Научих много, много, много нови неща.
                        А колко
забравих…
   И никъде не Я открих.
   Кожата ми загрубя от раните.
   Ушите закърняха от грубите думи, изречени от устата ми, очите
изгубиха взор за светлината.
   И само по неразличимата от никого воня можех безпогрешно да намеря
пътя до всеки свой нов дом - същия като за предишната нощ - най - близкия,
долнопробен квартален вертеп.
   Накрая, без да усетя, краката ме отведоха там, откъдето бях
тръгнал. До прага на моята малка къщичка - с изпочупени керемиди, угаснал
изгаснал огън, изгнили дървета и буренясала градина. Нямаше я вече и
лъкатушещата ми пътечка от камъчета…
     А отсреща стоеше Тя - предвечната моя Истина.
   Тази, която не бях успял да позная.
   Бръкнах в джоба си.
   Там, излъскан от дългото търкане в грубия плат, намерих истинския
блестящ диамант, изгарящ Слънцето с огън от сърцето си - грозното сиво
камъче, което бях забравил.
   Намерих Истината - пред собствената си порта.
   Била си е там през всичкото време.
   Викаше ме, преди да замина.
   Но не ме беше дочакала…

*********************************************************

По някога се оказва, че човекът, за когото сме си мечтали не е човекът, за когото сме си мислили, че бленуваме...

*********************************************************

                         Моят Принц, на белия кон

                              /на Този, който беше, 
                               както и на всички останали/

   Размахва с широки движения тежката си остра сабя, разсича c всеки
замах стъбла и тръни и не пропуска спец-ефектите на играта на слънцето по
лъскавото метално острие и скъпоценните камъни по дръжката. Стои гордо
изправен на стремената, пара излиза от ноздрите на белия му жребец, а
мускулите се издуват под покритата с блестящи капчици бяла кожа.
   Отправя се към огнедишащия дракон и енергично посича глава след
глава. Кръв и черна слуз го опръскват, по лицето му се стича пот, от косата
му капе вода (от дъжда, който никога не пропуска да се включи, за лустро
във финалната сцена).
   Изкачва вихрено безкрайната вита стълба до най-високата кула и се
отправя, дишащ тежко, да предяви претенции над трофея си.
   Принцесата стои – нежна, крехка, чуплива, с бледа кожа и стегнат в
корсет гръден кош, почти до задушаване, и гледа мило, както й се полага.
   Той е мръсен, потен, с черни нокти и сплъстена коса, с лош дъх и
лудост в погледа, и впива жадно уста в черешовите й устни.
   Той е нейния спасител, нейния приказен принц, нейния освободител,
нейния избавител, Слънцето и Луната, Звездите и Земята, нейния Изгрев и
Залез, Начало и Край, Прилив и Отлив. Той е нейния любим и няма никакво
значение как изглежда, на какво мирише или как се държи с нея. Той е
смисъла на нейния живот и тя ще го обича безрезервно, вечно, когато и
каквото и да се случи.
   Той я мята на седлото и препуска. Тя е неговия трофей, наградата за
усилията му и той й се наслаждава във всеки момент, в който няма с какво
друго да се забавлява.
   По някое време усеща, че двойния товар понатежава на белия
благороден жребец. Малко по – късно я стоварва на пътя и се отправя да
върши геройски дела, да освобождава поредната прекрасна, единствена
приказна принцеса.
   А тя седи отпуснато край прашния път, отчаяна, неразбираща, празна.
      Употребена.
         По предназначение.