предисловие:сама се оправям в живота:сама(почти) се изучих,работих,намерих добър мъж,родих хубаво и здраво дете,възпитах го(на 2г,но за сега се изявява като послушно -е малко палаво - и възпитано),сега сменям професия и търся друго поприще на изява.амбициозна съм,но не и нахална.възпитана.не съм правила поразии като младеж( ),а сега съм самата отговорност.
това не е реклама за мен-не искам да се пласирам,вече ме взеха
проблемът ми е с родителското тяло(тела).винаги аз съм била(според мама и баба) най-лошата(другите деца са били по-по-най),най-срамежливата(а те,другите, колко са самостоятелни и пробивни),когато малко се отраках-каква съм била забравила морал и възпитание(което не е истина) и пр.
една добра дума не чух от най-близките си!
пускам темата,защото преди седмица ми стана адски болно-съседско сем,синове по-големи от мен(30г и 36г),майка им и баша им не спряха да ги възхваляват.как тези момчета били най-добрите,най-кадърните,снахите били приказка-за всички намериха да изтъкнат най доброто.дорева ми се(е после доста си поплаках).страшно криво ми стана,че тези хора са под средното ниво на интелигентност(мъжа пие,псува като хамалин,живеят на село и единствената за тях тема е царевица и ниви).въпреки всичко техните деца са най-добрите(както и изборът им-снахите)
извинете ме за дългия пост.исках само да споделя. не че ми олекна, де,но поне си излях мъката!
при вас,момичета/момчета,как е?вие ли сте най-добрите за родителите си или за тях другите деца(вече сме възрастни,но за тях сме си деца) са повече доказали се и най-добри,успели...?