Да се търпим заради децата - подкрепяте ли?

Аз пък наистина не мога да си обясня как толкова може да се промени някой и какво би трябвало да ми стори, че от човек , в когото съм била влюбена , обичала съм  да ми стане безкрайно противен?  При това без да има издевателства, или нещо драстично. Говоря за семейства само на 4-5- години. Напоследък е масово.
Не говоря за изчезването на тръпката и потъване в рутина, безкрайно противен звучи страшно. Не мисля, че това става ей така от веднъж. Би трябвало по рано да усетим започващата промяна и да търсим решение, а не да се сетим, когато вече е твърде късно. За една раздяла на двама души, които някога са се обичали, никога няма само един виновен.

Наистина е трудно да поддържаш едно семейство и да създаваш уют, но за всяко нещо се искат жертви. До вчера си обичал един човек, омъжваш се за него, раждаш му деца и в един момент решаваш, че не можеш да го понасяш. За мен си остава безкрайно егоистично да се водиш единствено от чуствата си и захвърлиш с лека ръка всичко след себе си. Мисля, че всяко дете би предпочело да живее с двамата си биологични родитела и наистина никой не можа да замести истинската майка или баща. И аз съм имала преди години съмнения, за това, дали искам да живея с бащата на дъщеря ми, но когато си представих, че ще го вижда рядко и може би ще и се наложи да живее с друг мъж, се замислих, че е трябвало да мисля за тези неща преди да я създам. За това човекът е разумно същество, а не животно, което действа първосигнално. Винаги се намират начини за разумно съжителство....

Щом се е стигнало до там хората просто да " се понасят", не виждам смисъл да са заедно, дори и заради децата. Вярно е, че сме отговорни за това децата ни да се чувстват добре, както и не мисля, че с лека ръка се зачертава всичко и при най-малкия проблем трябва да си жертва човек семейството, но пък и всеки има право да е щастлив. Друг е въпроса, че в днешно време хората се разделят и заради проблеми, които биха могли да превъзмогнат.

Oт личен опит /като дете/ мога да кажа само едно , това да търпите заради децата е най-голямата грешка. Детето вижда или усеща всичко и се измъчва.

Не, не подкрепям търпението заради децата.

А мога ли да попитам какъв вид жертва подкрепяте заради децата, че ми е безкрайно интересно? Изобщо има ли такава жертва със себе си, която сте склонни да направите? 

Децата рано или късно стават големи, а ти си оставаш сам с проблемите. Затова какви жертви бих направила, мога да кажа за себе си , ако попадна в дадена ситуация, сега каквото и да напиша не знам дали ще е вярно след време.

Подкрепям !
Децата в такива семейства/направили компромиса за съжителство/ не са щастливи.Децата виждат и разбират всичко!Няма как да са щастливи в такова семейство.Oт личен опит.
Какъв компромис бих направила....ще разбере едва когато ми се случи, иначе тук може да си чешем езиците на воля и да се превъзнасяме.Сега правя спрямо кариерата ми.

И аз от личен опит съм на обратното мнение. Моите родители се разведоха чак когато станахме големи с брат ми, за което съм им безкрайно признателна. Че са съумели да подтиснат личните си щения за търсене на лично щастие поотделно, след като са осъзнали, че не са един за друг и не са ни позволили да усетим ние като деца това. Израснахме с двама родители заедно и не сме били нещастни.

Много ми хареса мнението на Нефертити!
Не винаги най-доброто решение е да останете зеадно!

А защо е мужно майката да става мъченик, че да се доказва като добре майка?
Има ли майка, която да не отдели последните си стотинки за сандвич на детето си, макар самата тя да си легне гладна? Има ли такава, която да не го прикрие с тялото си, когато е в опасност и сама да не поеме удара? Има ли такава, която няма да будува до леглото му по цели нощи, когато е с температура? Ако има, нещо у нея е сбъркано, защото това е инстинкт.
От тук нататък, всичко опира до социализация и до ценности. Майката иска децата и да са щастливи, това е ясно. И е ясно също, че най-щастливи, когато живеят в семейство. Обаче какво е семейството? Ето тук се намесват различните гледни точки и по тази тема никога няма да се разберем и всеки ще защитава позицията си.
За мен семейството не означава "мама, татко и децата". Семейството може да бъде само мама и децата, само татко и децата, или мама и нейният мъж. Семейство е това, в което членовете му са щастливи, това е домът и сигурността. Другото е... някакви роднински отношения в най-добрия - едни хора, свързани по закон и/или кръв, макар нито са, нито искат да са си близки. За мен е лошо.
Ако не го обичам вече този баща на децата ми, защо да оставам в общия ни дом? За какво да се преструвам? Ами мен колегите на работа ме усещат по поведението, когато нещо не върви, че децата ли няма да ме усетят?! Защо толкова хора подценяват толкова грозно децата си, защо си мислят, че децата искат на всяка цена да живеят с майка и баща, пък без значение тия хора поглеждат ли се, говорят ли си, с какъв тон си говорят... И как наранява детското сърце всяко гостуване при приятелче в семейство, където всичко е наред. Защото разликата се усеща и е от земята до небето.
Не бих подценила дотолкова детето си, за да му причиня живот в измислена реалност, в която всички си дават сметка колко е фалшив декора, но го крепят.

Това с какъв тон си говорят изобщо няма връзка с това дали се обичат.
А с това до колко са интелигентни и уважаващи се и разбиращи се.
Виждала съм семейства, в които обичта и ревността и желанието за надмощие са факт, такива при които мисълта за раздяла изобщо я няма, но не ги намирам за добра среда за дете. Както и такива , в които любовните трепети са отстъпили място само на уважение и приятелско разбиране между родителите и децата да са щастливи.
Така , че фактора щастие е много относителен.
Моя въпрос се свежда единствено до това, поставяте ли децата си и тяхното щастие пред своето, ако животът ви поднесе такъв избор?

не бих останала,най-вече заради децата.Те са тези на които им се отразява най-много това,че се карате и страдат.Живяла съм в такава среда и го знам от личен опит.Но ти си тази която пред ценяваш

аз съм живяла в кротко семейство,никога не съм била свидетел на караници и тем подобни,искам това и за децата си,но уви не се получава винаги търся грешките в себе си в мъжа ми ,говорим решаваме проблема всичко си идва по местата искаме детето ни(децата ни) да живеят в нормална среда

И аз, и съпруга ми, сме израстнали в подобни семейства. Категорично съм против принудителното съквартирантство "в името на децата". "В името на децата" трябва да се гони мирна, тиха и уютна обстановка, а не да живееш константно в ивицата Газа. "В името на децата" го приемам като извинение за нерешителността на съпрузите да си признаят неудачата в семейството. От позицията на човек, живял в обстановка тип "в името на децата", мога да ти кажа, че децата трябва да са с желязна психика, за да не бъдат повлияни от ненормалната обстановка.