Като си помисля за бившия си съпруг, точно това ми хрумва веднага. Просто...бяхме млади, объркахме увлечението с любовта, оженихме се, после дойде и детето. Покрай работа и приятели не ни остана време да се вгледаме в себе си и в собствената си връзка. И да си признаем, че тръпката, увлечението, влюбването, като преходни явления, постепенно са си отишли. Останъл е само навикът да сме един с друг...И в един момент виждаш някакъв напълно чужд, неадекватен, непасващ ти човек, с коренно различни интереси и представи за живота, с приятели, които не могат по принцип да бъдат твои приятели, защото са на съвсем друго ниво като разбирания, поведение и начин на живот...И малко по малко, ставате с този човек като съквартиранти, вълнувате се един от друг със сила, с която може да те развълнува кухненският шкаф например...Докато в един красив момент просто се появява другият. И началото на края.
Не съжалявам, че си дадохме свободата. Няколко години след развода срещнах човека, с когото разбрах какво е любовта. Женени сме, имаме прекрасен син. Бившият също си пое по неговия път. Дано е щастлив. Не съм го виждала от поне 2 години и изобщо не се сещам за него, с изключение на случаите, в които се обажда да чуе дъщеря си. Не искам да търся вина - просто не бяхме двете половинки от едно цяло.