Аз знам. 
Добре е. Мама Галя си е Мама Галя.
Калпазаните са станали неузнаваеми.
Добре са, спокойно.
Добре е. Мама Галя си е Мама Галя.
Калпазаните са станали неузнаваеми.
Добре са, спокойно.
- Публикувана: 22 септ. 2008, 13:10 ч.
- Последно мнение: 27 май 2010, 09:12 ч.
Строги, но справедливи!
Два дни размишлявах над написаното и нарочно не се включвах.
Аз съм от пошляпващите майки, с много своенравно и непослушно дете. И въпреки всичко не бих постъпила по този начин по няколко причини:
1. Главните виновници детето да избяга от градината са учителките. То го е направило, защото е имало възможност. Те са тези, чиито голи задници бих набила с тънка пръчица, да се научат да се грижат за децата както трябва. И не ме интересува колко пари вземат, за колко деца се грижат и така нататък.
2. Към боя се привиква и на детето в един момент ще спре да му прави впечатление, че ще яде бой. Това го научих от опит. И в един момент ще започне да разсъждава: "Ще изям един бой, какво толкова".
Примерът с наркотиците не е удачен. Там застраховка няма.
Само с разговори не става, трябват наказания, лишения от любими неща. Боят не е решение. Лошо е да възпитаваш детето си да се страхува от теб. Трябва да се възпитава да ти има доверие.
Аз съм от пошляпващите майки, с много своенравно и непослушно дете. И въпреки всичко не бих постъпила по този начин по няколко причини:
1. Главните виновници детето да избяга от градината са учителките. То го е направило, защото е имало възможност. Те са тези, чиито голи задници бих набила с тънка пръчица, да се научат да се грижат за децата както трябва. И не ме интересува колко пари вземат, за колко деца се грижат и така нататък.
2. Към боя се привиква и на детето в един момент ще спре да му прави впечатление, че ще яде бой. Това го научих от опит. И в един момент ще започне да разсъждава: "Ще изям един бой, какво толкова".
Примерът с наркотиците не е удачен. Там застраховка няма.
Само с разговори не става, трябват наказания, лишения от любими неща. Боят не е решение. Лошо е да възпитаваш детето си да се страхува от теб. Трябва да се възпитава да ти има доверие.
Бой и шамар са две различни неща.
Мисля, че при много "дозирана" употреба, гарниран с обяснения, шамара става напълно излишен около и след 5-6 годишна възраст. Още викането използвам, но постепенно отпада нуждата от него. Започват да разбират и оценяват ползи и вреди, постъпките си, моите слаби места
и своите силни страни.
Мисля, че при много "дозирана" употреба, гарниран с обяснения, шамара става напълно излишен около и след 5-6 годишна възраст. Още викането използвам, но постепенно отпада нуждата от него. Започват да разбират и оценяват ползи и вреди, постъпките си, моите слаби места
и своите силни страни. 
И аз не можех да намеря точните думи за да се включа по темата, но Кудку е подредила мислите ми и вече мога да ги изразя разбираемо.
При нас пошляпването има само временен ефект, за момента и след пет минути нищо не е останало от "възпитанието".
Не мислех, че е възможно на тази възраст, но малкия помни какво съм му обяснявала по някой повод, при направена беля или непослушание, дори и след два дни и го повтаря (обяснението) в идентична ситуация. Още щом установих това му поведение, започнах да обяснявам дори и очевидни за мен неща на глас и ежедневието ни стана песен почти през цялото време.Само бих ви помолила за идея - как да се удържам да не повишавам тон? Много ми е неприятно след като съм му изкрещяла нещо. Поемането на въздух с пълни гърди вече не действа, дори и домашните взеха да протестират. Щели да искат вредни заради завишен шум в жилището. На вън все още не ми се е случвало да кряскам по детето, но се страхувам, че проблема се задълбочава, и може и да ме чуят през три улици.
Ако имате някаква техника за контрол на децибелите - моля, споделете.
При нас пошляпването има само временен ефект, за момента и след пет минути нищо не е останало от "възпитанието".
Не мислех, че е възможно на тази възраст, но малкия помни какво съм му обяснявала по някой повод, при направена беля или непослушание, дори и след два дни и го повтаря (обяснението) в идентична ситуация. Още щом установих това му поведение, започнах да обяснявам дори и очевидни за мен неща на глас и ежедневието ни стана песен почти през цялото време.Само бих ви помолила за идея - как да се удържам да не повишавам тон? Много ми е неприятно след като съм му изкрещяла нещо. Поемането на въздух с пълни гърди вече не действа, дори и домашните взеха да протестират. Щели да искат вредни заради завишен шум в жилището. На вън все още не ми се е случвало да кряскам по детето, но се страхувам, че проблема се задълбочава, и може и да ме чуят през три улици.
Ако имате някаква техника за контрол на децибелите - моля, споделете.
Йоана О, хвалиш ли се с методите ти на възпитание? Някой на сила ли те накара да осиновиш дете? И аз се карам, понякога съм пляскала, но се срамувам от това. Ако си отскоро с детето и ти е много трудно, просто разкажи, сподели, ще помагаме- не е лесно. Но, това, което до тук написа не звучи никак добре.
А според мен детето не е осиновено
Събрах си мислите и ще споделя - удряла съм детето си, много отдавна, когато го взехме - няколко пъти за първата година. Той правеше едни кошмарни истерии, в които изключваше - не съм виждала такова нещо просто. Не ми издържаха нервите, пък и с малко бебе на ръце... и сега съжалявам ужасно за това. Малкото не съм го удряла никога, но след каляването от първата година на баткото у дома, сега нейните истерии ми се струват песен.
Спрях да го удрям много отдавна, почнах да се карам и да наказвам (не че наказанията ми издържат дълго време, де, щото ми става съвестно и ги отменям
).
Започнах много да говоря с него - като направи някоя беля просто сядам и говоря, но той вече е голям. Е, има случаи, в които ми причернява (и при двамата се случва) и тогава ги пращам в стаята, за да се дистанцирам, че не е сигурно, какво ще направя. Странно, и двамата са ми глезльовци, но чуят ли - "отиди си в стаята, защото много си ме ядосал/а", изчезват яко дим и пристигат след 10-тина минути едни такива хрисими, милички, добрички "Мамо, извинявай". Гледам и това да го прилагам изключително рядко.
Синът ми от началото беше супер плахо дете, послушен и несмеещ да каже и гък насреща. Промени се - в неделя имахме спор, дори се поскарахме и на висок глас, но съм горда, че той спореше с мен. Естествено, не беше прав, но защитаваше тезата си до край. Гордея се с детето си, но си мисля, че ако го бях пердашила, едва ли щеше да се получи това.
Неприемането го има, няма какво да си кривим душата, особено при осиновяване на по-големи деца. Израства се, но е нужно да има с кого да споделиш, благодаря ви, че ви има
Събрах си мислите и ще споделя - удряла съм детето си, много отдавна, когато го взехме - няколко пъти за първата година. Той правеше едни кошмарни истерии, в които изключваше - не съм виждала такова нещо просто. Не ми издържаха нервите, пък и с малко бебе на ръце... и сега съжалявам ужасно за това. Малкото не съм го удряла никога, но след каляването от първата година на баткото у дома, сега нейните истерии ми се струват песен.
Спрях да го удрям много отдавна, почнах да се карам и да наказвам (не че наказанията ми издържат дълго време, де, щото ми става съвестно и ги отменям
).Започнах много да говоря с него - като направи някоя беля просто сядам и говоря, но той вече е голям. Е, има случаи, в които ми причернява (и при двамата се случва) и тогава ги пращам в стаята, за да се дистанцирам, че не е сигурно, какво ще направя. Странно, и двамата са ми глезльовци, но чуят ли - "отиди си в стаята, защото много си ме ядосал/а", изчезват яко дим и пристигат след 10-тина минути едни такива хрисими, милички, добрички "Мамо, извинявай". Гледам и това да го прилагам изключително рядко.
Синът ми от началото беше супер плахо дете, послушен и несмеещ да каже и гък насреща. Промени се - в неделя имахме спор, дори се поскарахме и на висок глас, но съм горда, че той спореше с мен. Естествено, не беше прав, но защитаваше тезата си до край. Гордея се с детето си, но си мисля, че ако го бях пердашила, едва ли щеше да се получи това.
Неприемането го има, няма какво да си кривим душата, особено при осиновяване на по-големи деца. Израства се, но е нужно да има с кого да споделиш, благодаря ви, че ви има
Бой и шамар са две различни неща.
Ако един мъж шамаросва жена си ежедневно (или през ден, седмица...) той бие ли я, от любов ли го прави, или я възпитава?
Аз съм много против шамаросването, но все пак всеки си преценява или пък както казва Фокси на момнета неможе да се сдържи.
Нашите никога не са ме удряли нито мен нито брат ми, а сме ги изкарвали извън нерви- слабо казано.
Спомням си когато ходех на практика в една детска градина, имаше момиченце идваше със синини по тялото, един ден дори имаше отпъчатък от пръсти навъкъде, и учителката каза нищо неможем да направим...........................сега чак настръхвам като се сетя.
....
Нашите никога не са ме удряли нито мен нито брат ми, а сме ги изкарвали извън нерви- слабо казано.
Спомням си когато ходех на практика в една детска градина, имаше момиченце идваше със синини по тялото, един ден дори имаше отпъчатък от пръсти навъкъде, и учителката каза нищо неможем да направим...........................сега чак настръхвам като се сетя.
....
имаше момиченце идваше със синини по тялото, един ден дори имаше отпъчатък от пръсти навъкъде, и учителката каза нищо неможем да направим...........................сега чак настръхвам като се сетя.
....
....
това е в пряка връзка с убеждението "всеки си преценява" как да възпитава децата си. Докато битува това убеждение по нашите ширини домашното насили ще бъде все така масово.
Да, на почти всеки му се е случвало да "пошляпне" детето си, но някой родители намират това за признак на слабост, момент на изпуснат контрол и нерви, срамуват се от постъпката си и осъзнават, че няма никаква възпитателна стойност, а други придават нормалност на шамарите, като част от възпитателния процес и взаимоотношенията родител-дете, и оправдават боя с особеностите на детето си (прехвърлят отговорността). То е палаво, инато, прави на пук, а видиш ли тези, които не бият децата си, просто са им се паднали деца, които нямат нужда да бъдат бити.
"...просто са им се паднали деца, които нямат нужда да бъдат бити. " - това е даже мек варинат, защото такива хора нерядко дори директно обвиняват небиещите за мекушави... за тях боят няма общо със "заслугите" - той си е правило, напълно в реда на нещата, даже е необходим, дори полезен 
Никой не може да има нужда от бой!!!! Това е всемирна глупост.
И аз не се гордея с трудните моменти в началото, когато се е случвало да пошляпвам и само и само да не го направя да викам. Гледала съм се в огледалото и съм се чудела дали някъде дълбоко в мен не се крие насилник. Сериозно! Сега си давам сметка, че това за мен беше периода на отхвърляне. Исках си стария живот. Не можех толкова бързо да свикна с новия. И всичко ме дразнеше. Осъзнавам колко е тъпо и първосигнално, но понякога не съм можела да се сдържа. Имах чувството, че взаимно се измъчваме. Година и кусур дъщеря ми не говореше и по-цял ден (когато бяхме заедно) беше едно непрестанно "ЪЪЪЪЪЪЪ" - т.е. иска нещо, но не може каже какво. Отделно е толкова упорита (като си науми нещо нищо не може да я спре), нищо не разбираше, щура, дива, вечно удряща се и в кърви....
С течение на времето, като намерихме път една към друга, когато много се вбеся (а тя е цар да ме подлуди) или викам, та пушек се дига (което е също толкова тъпо, но предпочитам това, вместо да я ударя) или е командировам ревяща в другата стая, докато страстите утихнат. Тя е много темпераментна, пък и аз не съм от най-кротките и понякога ми коства ужасно много усилия да не се нервирам и да се въздържам от бурни реакции.
Много ми се иска да съм толкова спокойна, колкото бях преди 15 - 20 години, и двете с моята принцеса кротко, кротко да си обсъждаме проблемите и кой и какво и защо го направил, но не винаги ми се получава. Много разговарям с нея, повечето като с равен, защото сме вечно двете като сиамски близнаци, но просто и двете сме по-експанзивни.
Та така, не съм най-добрата майка, колкото и да искам .....Боя е най-голямото безсилие, знам го от първо лице, единст. число.
И аз не се гордея с трудните моменти в началото, когато се е случвало да пошляпвам и само и само да не го направя да викам. Гледала съм се в огледалото и съм се чудела дали някъде дълбоко в мен не се крие насилник. Сериозно! Сега си давам сметка, че това за мен беше периода на отхвърляне. Исках си стария живот. Не можех толкова бързо да свикна с новия. И всичко ме дразнеше. Осъзнавам колко е тъпо и първосигнално, но понякога не съм можела да се сдържа. Имах чувството, че взаимно се измъчваме. Година и кусур дъщеря ми не говореше и по-цял ден (когато бяхме заедно) беше едно непрестанно "ЪЪЪЪЪЪЪ" - т.е. иска нещо, но не може каже какво. Отделно е толкова упорита (като си науми нещо нищо не може да я спре), нищо не разбираше, щура, дива, вечно удряща се и в кърви....
С течение на времето, като намерихме път една към друга, когато много се вбеся (а тя е цар да ме подлуди) или викам, та пушек се дига (което е също толкова тъпо, но предпочитам това, вместо да я ударя) или е командировам ревяща в другата стая, докато страстите утихнат. Тя е много темпераментна, пък и аз не съм от най-кротките и понякога ми коства ужасно много усилия да не се нервирам и да се въздържам от бурни реакции.
Много ми се иска да съм толкова спокойна, колкото бях преди 15 - 20 години, и двете с моята принцеса кротко, кротко да си обсъждаме проблемите и кой и какво и защо го направил, но не винаги ми се получава. Много разговарям с нея, повечето като с равен, защото сме вечно двете като сиамски близнаци, но просто и двете сме по-експанзивни.
Та така, не съм най-добрата майка, колкото и да искам .....Боя е най-голямото безсилие, знам го от първо лице, единст. число.
съжалявам, че просто няма бутон "like" ...
успешна техника против крещене от една приятелка, тя я ползва за детето, прихванала я от колега в работата, който я прилагал при проблеми с шефа ... и аз я практикувам, успехът идва с времето. като ви дойде поводът, демонстративно, дори преиграно, като упражнение по йога, поемате дълбоко дъх, задържате и си повтаряте "търпение, търпение" или каквото друго решите. през това време ситуацията сигурно ще се промени, вие малко ще се промените, а и детето се шашка какво прави майка му
успешна техника против крещене от една приятелка, тя я ползва за детето, прихванала я от колега в работата, който я прилагал при проблеми с шефа ... и аз я практикувам, успехът идва с времето. като ви дойде поводът, демонстративно, дори преиграно, като упражнение по йога, поемате дълбоко дъх, задържате и си повтаряте "търпение, търпение" или каквото друго решите. през това време ситуацията сигурно ще се промени, вие малко ще се промените, а и детето се шашка какво прави майка му