Строги, но справедливи!

Мама Галя, не мога да отворя старата тема, не зная защо.И мен ме вълнува този въпрос.Строга съм и уж справедлива, но понякога "ме гризе съвестта" от прекалената ми строгост.Освен това синът ми все обещава, че "ще слуша" и пак същата картинка.Затова и мен ме вълнува темата и какъв е опитът на мамите с по-дълъг стаж- какви наказания и поощрения прилагате?

Поздрав за темата. Абонирам се.  

Ама бързо си влезнала в играта, Свет и гръм!"Москва не вярва на сълзи" сме вече от много време.Скоро първото го чух във вариант ".... вече ми е дошъл  акъла..."
 
уф, иска ми се да повярвам този път и да не си изям главата заради това.

Една от причините да иитупам праха от темата беше реплика на Милен.
Репликата беше - "Защо ми се караш, като ме обичаш?!?" 

А снощи каза "Утре ще бъда най-доброто дете на света"
Да, да ама Москва....

Аз съм хипер строга. Обаче и много се гушкаме и целуваме. Но кажа ли нещо, трябва да се изпълни. Не позволявам да ми се качва на главата, държа да разбере, че не той определя правилата в момента. Като стане метър и шейсет, да се оправя. Докато е деветдесет сантиметра, ще ме слуша. Мен са ме глезили прекалено, качвах им се на главата и определено съм развила кофти навици.
Даже го и шамаросвам като прекали, но вече писах, че при него трябва малко да се отпусне, за да стане неуправляем. Онзи ден ме гледа предизвикателно и се хили и плюе храната. Ми наплясках го и то така, че да се изплаши. Много добре знае, че храна не се плюе. Пробва се два пъти след това, но само като го погледнах и се закова. Тръшкане и пищене не търпя, както и удряне. Не ходя след него с лъжицата, вчера стоя цял ден гладен и вечерта беше обезумял от глад.
Хвърля ли играчки от яд, няма играчки, удря ли някого от нас, вкл. и кучката, отива наказан в стаята си.
ПРи нас обещания не се дават, защото още не говори толкова, пък и аз не вярвам на обещания. Като почне да говори повече, ще видим.
Понякога си мисля, че съм много строга, обаче честно казано, май друга не мога да бъда. Не знам дали ще съжалявам или не, каквото има да става, ще става.

Куку, подкрепям с две ръце начина ти на възпитание. И аз съм майка човекоядка.
Не водя борба за надмощие, но казаното е казано и се държи на него.
Много малко задължителни правила съм въвела, но не правя изключения с тях. За останалото - не съм прекомерно взискателна.Опитвам се да направя така, че като пораснат да не се срамуват от себе си.
Не позволявам друг да се меси във възпитанието на децата. По-скоро насърчавам разглезването им от баби и дядовци. Така или иначе те няма да се придържат към моя стил на възпитание, нека поне максимално се радват на общуването си с тях. Така децата ми се радват на любящи и глезещи ги баби и дядовци.

Абе аз правя забележки на бабите, но когато стават неща, които не одобрявам в мое присъствие. Като пример ще дам разсипването на храната на кучето, разсипва си я човекът и се хили и прабаба му се хили и тя и събира, той пак разсипва, тя пак събира и голям смях. Ми ядосах се, щото ако аз почна така да разсипвам храната на Божидар за забавление и му я събирам и после му я дам, ще ме изядат. И другото, за което правя забележки е, когато е наказан, а те отидат да го лигавят. Иначе поощрявам ходенето на детето в баби и дядовци, днес е в родителите на Владо, утре е в чичо му, изобщо нека да се радва на вниманието им, нека го глезят.

Куку, естествено, в мое присъствие важат моите правила. Пък какво правят зад гърба ми - тяхна си работа. Преди време имах опасения, че ще изляза лошата, понеже аз само определям норми за поведение, а другите не. Да ама се оказа, че при мен децата се държат най-добре, нищо че съм лошата.
Руслан като беше мекия и добрия сега не е в състояние да овладее нещата. Опитва се, но му е много трудно.

Аз съм лошата в семейството.Аз определям правилата и изисквам да се спазват.И водя борба за надмощие,защото малко да отпусна края и настава анархия.Нека се знае,кой е водача на глутницата.В началото милото все мърмореше,че много съм искала от детето,то било малко още-абе идеалната свекърва.Бутнах му я за половин ден и си бих камшика.Това го убеди,колко съм права.
Но аз изобщо не искам много.Да ми държи ръката на улицата вместо да тича към колите,да върви нормално,когато пресичаме,а не на средата на светофара да се тръшне и да пищи за близалка.Не била си прибирала играчките-като взех да ги мятам на покрива на съседите ги прибра.Винаги спазвам обещанията си ,за да му създам сигурност,а и да съм авторитет в очите и.Баща и например не е,защото когато я помоли за нещо и след цирка от нейна страна я заплаши с някакво наказание, после никога не го изпълнява.
Вчера татко и я  къпеше и тя не иска да си мие зъбите.Реве и се лигави.Писна ми и отидох в банята със специалната си физиономия.Изми ги одма.
Така се получи че официално съм "плашилото".Все някой трябва да държи фронта.

За мен тази тема е болна тема. С нашето дете просто не виждам как може да се справи човек, ако не е строг и то много. Копчетата на пералнята и миялната съм ги прежалила, но поне пет пъти му казахме да не пипа топломера на радиатора и той нарочно с най-наглага си усмивка отива и чопли лепенките и сега ги е изчоплил и все едно сме разпломбирали топломера. Казва му се да не пипа копчето на радиатора, той отишъл и не знам кога го е изключил. Казвам да не блъска по стъклото на балконската врата, той се прави, че не чува, трябва да изкрещя като ненормална да не го прави, за да спре. Не винаги мога да отида до него и да го махна от мястото, където прави беля. И в резултат на това, че си прави оглушки или най-нагло ми се хили и прави напук, редовно си крещим и се удряме. Ето днес, отново се тръшка и не е ял цял ден, тръшка се два часа и преди малко отказа да вечеря и си легна гладен и без целувки и гушкане. Гледам другите деца около нас, не пищят по улицата, защото ги държат за ръка, ходят нормално, нашият е като хун. Ми не става без строгост, просто ни се качва на главите. На връщане от морето рева в колата шест часа, без да спира, защото беше вързан с колана и не можеше да се откопчее. И почивки правихме, какво ли не, той обаче не спря, докато малко преди да стигнем не го откопчахме. Много ме е страх да не прекаля в строгостта си в един момент и да създам сервилно дете, макар че се съмнявам.

Най-хубавото е, че с мъжът ми сме единни по отношение на строгостта.

Много ми е болна и на мен тази тема, кудкудяка е описала всичко, което и Марина прави.
Днес два пъти излизахме и два пъти се тръшка и крещя, защото я държим за ръка. Не признава не за думичка. Повтарям едно нещо по три път, виждам, че ме разбира, но ефект нула.
Не ми остават нерви понякога.
Имам чувството, че тотално се проваляме. Не можем да я оставим да ни се качи на главите, надявам се да не сме я изпуснали.
Все се шегуваме, че просто е скорпион детето

Ето, появи се моята таргет-група - майките на 2 - 2,5 годишните.
Не знам какво мислите по въпроса, но според мен от 2 до 5 ако не създадем и отработим правилата, може да се чувстваме провалили се.
Става бавно, но със сигурност става.
Стига да не се оливаме с правилата и не-тата.
Чета си постове от преди 2 години - същите са били като вашите сега. Усещам, как скоро ще се повтарям, заради дребосъчето.
Милен може да е див и енергичен, но вече се "води". Значи строгостта не му е навредила, а напротив.

Хубаво, 2-годишните - аз с Исак някакси се справям, ама я да се включи някой за 8-месечните, че там удрям на камък.

Дано, просто не знам кога започва оливането с не-тата. Много ми се иска и по този въпрос да поговорим.
Изобщо темата за мен идва съвсем съвсем навреме, от два-три дни с мъжа ми обсъждаме почти постоянно въпроса и го виждам как се отчайва вече.

Фоксче, обещавам да давам идеи, като станете на 9 месеца. Преди това нямам опит.
Куку, нали се печем на един и същи огън. Ще обменим идеи и ще се получи.

Абе, да ви кажа - става. Бавно, с много, ама ужасно много нерви, но - става! Пу, да не ме чуе дявола. Вече и ръката ми не пуска на улицата, не се тръшка (всъщност тя никога не се е тръшкала), все по-рядко стига до онова тотално несъобразяване с правилата и безпаметно лиготене.
Обаче и на мен ми е болна тема строгостта. В началото виках като луда (никога преди не бях викала, наистина). Сега викам рядко. Но никога не я оставям да върши неща не по правилата. Това ми коства същото, каквото и на вас. Удряла съм (после е следвала безсънна за мен нощ, тайни сълзи и мисли от сорта на: "Аз явно не ставам за това, не се справям" и прочие). Сигурно съм бъркала в някои случаи, сигурно е можело и по друг начин. Ама честно да ви кажа - не знам как става това другото и как им се получава на тези родители, дето не викат, не удрят, не наказват, а само обясняват, обясняват с един такъв школуван и педагогически глас... и малкото зверче видите ли, разбира за какво иде реч. Сигурно има и такива случаи (не иронизирам), но нашият не е от тия.

Май наистина някъде след третата година нещата ле-е-еко тръгват в желаната посока. И започват да се берат плодовете ... Успех!

Вики се тръшкаше от около първата година. Като бебе сме стигали до шамари и още в кошарата беше все наказан. Елате сега го вижте. Все повтарям, че в нашето семейство са такива правилата. Сега е ред на Преси и отново сме на нокти. Той вече си извоюва първите шамари. Скапах се да обяснявам, че това не е разрешено, защото.... Наистина идва момент, в който "вдяват". Сега сме на етап, в който Преси е решил да нарича всички тъпи. Сто пъти обясних, че в семейството не използваме обидни думи, когато си говорим, дори когато сме много ядосани, обаче човека продължава. тази вечер накарах Вики да се премести да спи при нас в спалнята и остави Преслав да спи сам. Такова реване падна /той много хубаво плаче - едно жално и тохо, че направо не се издържа. Не крещи, че да ти скъса нервите./ Той реве, че не иска да е сам, мие с Вики повтаряме, че ние като сме тъпи, а той като е много остър ще спи сам. Скъса се да се извинява и с Вики не издържахме. Накарах го да се върне при него. Понякога си мисля, че с Вики съм доста по-строга, отколкото с Преслав и той много добре го разбира. И ме манипулира.

Ами разбира се, че трябва да има правила, които децата да се научат да спазват. Кудку е изброила част от проблемните моменти - абсолютно съгласна съм, че трябва строго и безапелационно да се настоява детето да разбере, че има неща, които не трябва да се правят. Аз не понасям изказвания от рода: "Дете е, поднася се." Има си време за игри, има си време за изграждане на полезни навици. Е, благородно завиждам на хората, на които отвътре им идва да възпитават чрез игра. Аз обикновено в екстремни моменти първо крясвам, после се напъвам да измисля по-меки методи за въздействие.
Относно наказанията - не обичам подпляскването. Признавам си и на мен ми се случва, мнооого рядко, но се случва, обаче винаги после съжалявам. Все пак факта, че съм физически по-силна не ми дава право да издевателствам с това си предимство. Мъж ми е по-привърженик на плясване през врата или дърпане на уши (слава богу само при Ваньо си го позволява, щото органически не понася лигави мъже).  Аз обикновено наказвам с лишаване от нещо, ако не направи това, което искам - няма разходка където поиска, няма вана, няма любим десерт и т.н.
Тук си позволявам да дам идея на Кудку - не слушаш - няма детска градина (нали обича да ходи?). Малки са, ама разбират, в това не се съмнявам.
Считам, че най-важно е постоянството във въведените правила. Ние например с мъж ми никога не прибираме играчки пред децата. Всяка вечер преди лягане нещата за игра трябва да отидат по местата си. Като заспят доизкусорявам подреждането, но основно те свършват работата. Няма извинение, поради което те да не си приберат играчките. Храна се поднася само на масата - голямата или детската. Никога не съм разнасяла паници из къщата. Който иска да яде - мие си ръцете и сяда на масата. Който се лигави - става и не яде. Според мен децата трябва да се хранят самостоятелно от момента, в който могат да уцелят устата си с лъжицата, пълна с храна. И няма - това не искам, онова не ми харесва. Поднасям например фасул-яхния и ми се казва: "Не го искам". Да, ама десертът е нещо много хубаво, а до него се достига след изпразнена чиния от основното ястие... Ядат, та пушек се вдига.
Тръшкането... Ами тръшне ли ми се някой аз просто го игнорирам и само гледам да не се нарани с нещо. И Иван, и Албена го пробваха. Пищи, тръшка се на земята, скубе си косата и т.н. - нула внимание. След около 10-я път престава, щото няма публика. Ама трябва всички така да действат - и баби, и лели и т.н.
Обаче с отговарянето как да се оправим още не съм измислила. На всяка наша дума се отговаря и нищо не помага. Свикнах да не се вбесявам, обяснявам ли обяснявам, обаче много нервни клетки ми умират.
Така че аз заглавието на тази тема го разбирам като: да бъдем строги, за да не се срамуват децата ни от себе си в бъдеще, както беше писано, но и справедливи - за да могат да развият вътрешните си заложби, които тепърва ще откриваме у тях.

И аз в кюпа на посочената група.Най-проблемно ми е като вървим някъде и той като каже"Не натам, натам"И иска да сменяме посоката на вървене, ама на мен каква ми е работата да вървя в посоката му.Казвам "Не" с най-категоричния си глас и продължаваме.Има тръшкане и мрънкане, но бързо му минава.Пляскам през ръцете когато пипа непозволени и опасни неща-включена пералня, понякога копчетата на печката и др. подобни.Казах го и в друга тема- не мога да си окача печките и всички ел.уреди на тавана.И не толкова, че ще им стане нещо, колкото ме е страх да не не се нарани.А и освен това да знае, че съществуват опасни предмети и като се каже ,че нещо е опасно, трябва да го разбере.

С яденето обаче, капитулирам.Аз съм човек, който не яде около 60-70% от нещата, които са предназначени за ядене и никой не беше в състояние да ме научи.Детска градина, бригади по един месец като ученичка, студентски години и то във време когато нямаше под път и над път пици и др. подобни...не и не.Затова не настоявам да си изяде това, което съм си наумила, а просто да яде разнообразна и полезна храна.Разбира се, не позволявам боклучавата храна да замества основната и тук водя строга политика с бабите.За съжаление синът ми е злояд, но и слаб и дребен за възрастта си.Аз бях злояда, но винаги закръглена и като дете-висока за възрастта си./ в кратки периоди от живота си съм била слаба и то поради стрес/
      Забелязвам, че като се скарам на сина ми или като сам усети, че е вършил нещо нередно, докато го погледна и слага ръцете си отзад.Вероятно така са ги "строявали" в дома.Тогава много ми дожалява.Но независимо от това съм неостъпчива за наложените правила.

     Имам осиновена приятелка.Никога с нея не сме говорили по темата.Но прекаленото разглезване и докара куп проблеми -в професионално отношение и в комуникирането с околните.Едва на по-късна възраст изглади някои особености.

Нещо,  което едва ли ще приемете сериозно, но според мен оказва влияние.Това е зодията.Особено в по-ранна възраст представителите на различни зодии проявяват типични черти.Сравнявам детето с други по- възрастни представители на неговата зодия- ами някои неща са толкова повтарящи се.Трябва фино коригиране на недостатъците, но и съобразяване с това, което носи у себе си.

Това ми е болна тема и на мен. Малкия принц се тръшка за какво ли не. Като е ядосан хвърля играчки и дори посяга да ме удря. Аз като го видя да хвърля играчки, прибирам тези, които е хвърлил, но това само го ядосва повече.
Сигурно 1000 пъти съм повторила, че покривката не се дърпа. Накрая аз се отказах и махнах всички покривки. Сложих мушамички и ги залепих за масите. Пак толкова пъти казах и за компютъра, но в момента, в който се обърна, се опитва да стигне до копчето. Тръшка се в магазина за какво ли не и вече не ходи с мен по магазините. Вчера му купих бонбонки и той видя, че си ги вадя от чантата. Като ги изяде, започна да сочи чантата и да вика "ам-ам". Аз му обяснявам, че няма повече, ама не - тръшка се и пищи и така близо час. Не му купих нови бонбони и смятах, че все пак е разбрал. Да, ама не, тази сутрин пак се сочи чантата ми и пак се тръшка.
Ядосва се за всичко - счупи си колата, казах, че не мога да я оправя повече и започва тръшкане, опитва се сам да си обуе чорапчето, не успява и пак се тръшка, опитва се да си изкара любимото бебе от кошарата, но го заклещва в решетката и пак се тръшка. Нещата, които мога, ги правя, например веднага изкарвам бебето или обувам чорапчето, но вече не знам как да му обясня, че нещата, които е счупил не могат да се оправят.
Не мога да викам - никога не съм можела. Карам се, но тихо. При сестра ми това имаше ефект, но при малкия не действа. Сестра ми я наказвах и като спирах да и говоря. На него също понякога му казвам, че няма да му говоря, но той още не разбира какво му се говори и няма ефект. Понянякога така се ядосвам, че ми иде да му зашлевя един шамар, поне да млъкне, но веднъж го ударих по дупето и той започна да пищи по-силно. Не го заболя, защото аз го ударих леко, а и през памперса сигурно дори не е усетил, но явно се обиди. Понякога като му кажа "шшшт" има ефект, но не винаги.
В началото като започнеше да пищи и аз го прегръщах и го успокоявах, но той започваше да пищи по-силно. Стигнах до там, да си мисля, че има проблеми с нервите и го заведох на лекар. Лекарката го видя на живо как пищи (не му се чакаше) и каза, че не е нервен, просто да престана да му обръщам внимание и да си върша домакинската работа, като започне да се тръшка. Да, ама и това не помогна. Един - два пъти видя, че не става на неговото и все пак не се отказа. Сега като разбере, че няма да му обърна внимание, отива да пищи в друга стая.
Не му позволявам всичко и уж съм строга, но няма никакъв ефект. Като е в къщи не се притеснявам особено, защото не му обръщам внимание, но на обществени места...
Чудя се как другите деца се държат прилично на обществени места, а моя не може. Случвало се е да пищи в количката толкова дълго, че да заспи от изтощение. А той пищи защото не му давам да пипне уличното куче или защото котката е избягала, или не му давам да бръкне в кошчето за боклук, или за сладоледа на някое друго дете, абе за какво ли не. Мисли си, че всичко което види му принадлежи и може да го вземе и като не стане...
Като чета мненията на ku[d]ku[d]yaka си мисля, че пише точно за Алекс. И в къщи най-често се чува думичката "не" и си мисля, че прекалявам с използването и, но той винаги прави това, което не трябва. Надявам се с времето да се научи, но поне за сега няма изгледи да надвия ината му.

Цитирам те само да допълня нашите неща - сварени дрехи на 95 градуса 

Имаме разлика само в подхода - незнам кой е правилния...

По отношение на строгостта две мнения няма - трябва да присъства. При нас строгостта се изразява в спазване на режим на спане и хранене без отстъпки, също и не отстъпвам по отношение на количеството и качеството на храната. В смисъл яде се колкото е определено - по-малко може - никога не настоявам и не гоня с лъжица. Няма компромис по отношение на джънк.

По отношение на поведението - не толерирам агресия по никакъв начин. В смисъл - ако удряш и се тръшкаш - отделям те настрана "да си починеш" (това е термина който използвам)

Изрични забрани засега няма никакви. Понеже мисля, че Никола е още много мъничък и не може да схване смисъла на "това да", "това не" - затова караме по метода - натрупване на опит или предлагане на алтернатива.

Не казвам - не пипай печката - оставям го да се опари, така той вече си знае. Не казвам - не се катери по столовете - оставям го да падне. Много е гадно, защото ми коства ужасно много нерви и треперене, обаче съм убедена, че това е по-добрия вариант.

Или давам алтернатива. Например - ако не искам да чопли определени лепенки - първо в смях и закачки изчопляме първата забранена и прежалена лепенка. После залепвам други лепенки - ваденки на подходящо място - при нас е на хладилника - и си чоплим в захлас. Интереса към чопленето се изпари на третия ден.

Всеки път, когато метне предмет, неподходящ за мятане - веднага предлагам други - гумени кубчета напр. Сега си мята наволя, без поразии. Тук имахме големи спорове с баща му, защото таткото приемаше всяко мятане на нещо като агресия срещу него, а то далеч не е така. Понякога мятането е игра и детето има нужда да да освободи енергия по начин, който на нас се струва агресивен, а той всъщност не е.

Ако започне да крещи, аз започвам да шепна, той минава на шепот моментално

При тръшкане - отивам в другата стая веднага, ако сме на улицата, отделам се настрани и го изчаквам да му мине. В краен случай - само два пъти ми се е случвало - го прегръщам силно, стисвам го и чакам да му мине, като през цялото време тихичко му шепна.


Забравих три неща, затова редактирам 

1. Мисля, че не мога да забранявам неща, които ние самите правим - в смисъл - не мога да му обясня защо мама може да пипа копчето на телевизора, а Никола не. Затова, има неща, които съм прежалила, а останалите - са недостъпни откъм височина за него.

2. В момента сме на фазата добър ден, довиждане, моля благодаря и пр. В следствие на което моето дете поздравява наред всеки срещнат  с гръмогласното "Добър деееееен". Вчера излизаме от черквата и на изхода Никола се провиква колкото му глас държи "Чао ангелиииии, чаооо огънчетааааа". Разбира се аз повтарям изброените фрази като папагал всеги път. На морето сме и наши приятели си подават солницата през масата, следва моето несъзнателно и силно: "Заповядааай, мерсииии, моооляяя"

3. Може би трябваше да вметна, че Никола е много разбран... затова ми е лесно 

както му викат тук, запис, да следя, че и мен живо ме вълнува ... трайкам си засега, щото няма какви успехи и ползотворни методи да споделя ... аз си мисля, че съм строга, народът около мен вика "мека мара си, ще ти се качи на главата" ... та, чета ... като начало да си изясня стандартния критерий кое е строго, де ... та трупам опит на принципа проба-грешка, белким преди да е навършила 2 години да съм изработила някакъв работещ подход ... засега редувам кратки обяснения-повтаряне до втръсване-примери-заиграване-почивка за размисъл през заплахи и изнудване до крещене, твърдо против съм пляскането на каквото и да е (засега  ) и плащенето с баба яга, торбалан и подобни. въвеждам правила уж, тя даже знае някои - ходи насам натам и коментира - сочи и вика "не, не", може да произнесе чудесно думата "беля"; за спазването ... абе, като за много неща се води детето, макар с много увещания и занимавки, а има ли време и нерви човек всеки път ... особен проблем имам със стоенето на едно място, поне за хранене, дори като е върло гладна ... на всичкото отгоре е природен инат, много издръжлив ...  ей я и сега, стои си в кошарата уж да спи от час и половина, по-рано оставена и на тишина, че да й е скучно, щото половин супа изяде само ... и си стои, изтръшка се веднъж, па се кротна, обаче и не заспива, стои си и подвиква от време на време "мамо-о-о" ...
странно, но нали ходи на ясла два месеца лятото, там мойто дете прекрасно си седеше на малко столче около масата за хранене и си чакаше реда да бъде нахранено, лягаше да спи в легло, което не е кошара, че и спеше, стоеше на гърне, а сутрин почти успешно правела физзарядка - ама тия успехи са все покрай други деца, които правят същото ...

Остана ми време и на мен да споделя, дано не стане някой от двамата междувременно.
Аз съм много търпелива - повтарям, повтарям до втръсване, говоря, говоря, ама като ми избият чевиите първо викам и ако народа не се е изпокрил, аз го скривам далеч от очите ми, докато ми мине, после пак говоря. Ма файда май няма.
Въвела съм много, много малко правила, но точно те не се спазват, естествено. Иначе мразя думата "не" и гледам да я използвам възможно най-рядко. Открих, че на 3-годишните не им е интересно да правят разрешени неща. И аз като Фуси предпочитам да падне сам и така да се научи, отколкото да вървя след него и да подвиквам "не там, не там", то не ми е и възможно де. Най-смешно ми е по градинките като започнат родителите "не в пясъчника, не тичай, не се катери по катерушките...". Ми за какво си го изкарал това дете, бре. Та да си дойда на темата - с големия, както казах по-горе, горе-долу се справям. Проблем са ни почивните дни, когато тати е у дома - тогава настава невероятна лигня и тръшкане. Не, че мъж ми го глези повече от мен, напротив - той е по-строг.
Обаче ситната май ще ни се качи на главата, както е тръгнало.

Чак сега имам време да седна и ми се струва, че имам още много да допълня и ли по-скоро да изясня. Аз не разрешавам неща, които биха били фатални за него. Знам, че звучи страшно, но както не го спирах да виси на кабела, така го удари тока, докато висеше. Не разрешавам да блъска по стъклата, за да не се нареже. Но го поощрявам да се катери, да тича, да прави всичко, което едно нормално дете трябва да прави. Играе си с дистанционното, но не му го давам, когато гледам нещо по телевизията, за да не ми размести каналите, пипа копчетата на уредите, когато са изключени, фурната, когато работи сам не я приближава. Но ние имаме проблем с разбирането, колкото и странно да ви се струва. Той просто не разбира неща, които деца на неговата възраст разбират. Ето днес си хвърляше играчките и аз съвсем кротко го попитах иска ли да ги изхвърля през балкона, той каза "да" и аз хвърлих две играчки. Казах му, че вече ги няма и той няма да играе с тях, при което започна да ми носи всичките си играчки да ги хвърлям. Човекът реши, че това е игра. Събрахме с баща му всички играчки в една  торба и той излезе, все едно отиде да ги хвърля, но детето просто не разбира, той си играе. Имам чувството, че отглеждам дете на една година, а не на две и половина почти. Не разбира от лишения. Ако не иска да яде нещо и му кажа, че ако го изяде, ще яде бонбон, то той категорично отказва да си яде яденето и се почва тръшкане за бонбона и няма сила на света, която да го накара да си изяде яденето. Ако му кажа, че няма да ходи на градина, просто няма да разбере. Ние се доближаваме най-много до Стилнес като реакции и поведение. Вече много често си мисля, че детето ми има сериозен проблем с развитието и то не заради престоя в институция. На вид е много умен и буден, но като постои с него човек повече време вижда колко измамно е това впечатление.

Кудку, Исак беше по същия начин с разбирането - прави се, че разбира, но реално не разбира нищо. За сега съм стигнала до извода, че не е от изоставяне в развитието, а от липса на понятие за езика - нещо като на мен да ми говорят на японски, а на всичко отгоре аз да имам някакво чувство за чест, което да не ми позволява да покажа, че не разбирам - в този момент отговарям с да или не, в зависимост от това, което ми дойде на ум. Сега, като поусвои езика с него се комуникира доста по-лесно. Аз лично съм изпадала в бяс докато не се усетих за какво става дума.

Абе аз се усетих, че е от това още преди три месеца, ама няма как да обясня на баща му, че е така, просто не ми вярва. Това допълнително влошава ситуацията при нас. Създал си е някаква теория за нещата, която по презумция е вярна и това е. Не иска да приеме, че детето не разбира и само му се кара и е още по-строг и от мен. Дори понякога като ревне Божидар му казвам да го гушне, но той категорично отказва и го оставя, а детето просто иска да го гушнат. Обаче сме се разбрали, че няма да си подронваме взаимно авторитета пред детето и нищо не мога да направя. Честно казано, започвам да предпочитам нагърбването с грижата за детето от майката, щото така бащата като държи да е изключително активен, май само влошава положението.

Кудку, ако не иска да яде, защо не го оставиш гладен до следващото ядене... Моята логика, която и налагам е следната - всяко действие си има последствия. Няма забранени неща, обаче ако пипнеш ютията ще се опариш. Ако не ядеш супа - ще стоиш гладен до следващо ядене.

Освен това мисля, че Бобо е още наистина много мъничък... Кудку, ами той си е още бебе бе мила. Много деца на неговата възраст още говорят по три думи и половина. Струва ми се, че очакваш поведение на по-голямо детенце   Извини ме ако съм нахална...

Пак редактирам, защото се гоним в писането 
С баща му имаме същия проблем - не мога да му обясня, че Никола е още малък и реплики от сорта "я стига си се лигавил" не работят. Последната ни война е със заспиването на Никола. От няколко седмици Колето плаче преди заспиване и ме вика. Никога досега не го е правил - зспиваше си като пич с млякото - нямаше хък, мък. Да, ама от както бяхме на море, дитенциту не ще да заспива без мен. В момента, в който си обърна гърба се чува сърцераздирателен шепот "Мамо, не  отивай" - и сети се дали го оставям. Мъжа ми е много ядосан от това ново заспиване, защото детето се разглезвало  и съм разваляла дисциплината. Голям праз! Ние да не живеем в концентрационен лагер - детето ми няма да заспива с плач, според мен трябва по-обрано да го караме с дисциплината 

Много сложна възраст.
Още нямат опит в причинно следствения свят и се опитват да го настроят към желанията си.
Заплахите и обещанията поради това не действат, остовот пробите и грешките, поради което трябва да си като Зоро, постоянно готов да го измъкнеш в последния момент

За мене беше също мъчение, обаче за щастие го минахме, сега се поттдава на манипулации чат пат , обаче пък така се е ошлайфал в оправданията, че бие Адвоката на дявола по всички точки

Не, бе, не си нахална, просто и аз не знам какво да очаквам. Децата около нас са толкова различни, че не мога да преценя и съм във вечна чуденка нормално ли ми е детето или не.

Иначе и аз го оставям гладен ако не яде, да пипа, за да усети, нищо не забранявам от нещата, които сам трябва да опита. И въпреки всичко ми се иска понякога като кажа "не" за нещо, да го изпълни. Като например, че по телевизора не се хвърлят играчки. Не ми е за телевизора, имаме във всяка стая по един, ама все пак трябва ли да стигаме до такива щети, за да проумее? Днес ме направи на маймуна: иска нани, слагам го да спи, лежим 5 минути и иска филийка. Отиваме в кухнята, изяжда две хапки и вика "нани", отиваме в леглото и вика "филийка", пак в кухнята, пак в спалнята. Ми пощурях вече и при последното "нани" го сложих в леглото и го оставих сам в стаята му. Пищя, рева, вика, млъкна за 15 минути и пак ревна да става. Казах му да дойде и той пак "филийка". Ми ако ми го направи пак, наистина ще го набия.

Темата взе да се превръща в мрънкане на кудкудяка, та спирам до тук с оплакванията, че досадих и на себе си и ми стана неудобно.

И заспа ли след последната филия  и имате ли още здрави телевизори 

Въобще не е мрънкането на Кудку, по-скоро е съвместните неволи на Кудку и Фуси...

Знаеш ли, ние си имаме една дума "край". Тя ни е една от първите думи въобще... Въведох я аз (честно казано несъзнателно) Напр. когато закуската свърши, аз винаги казвам - "край на закускатааа". Когато затворим книжката - казвам "край на книжкатааа". Така постепенно той осъзна смисъла на думата (говорим за месеци, не за дни). Сега, когато виждам, че има намерение да ме разиграва по начин подобен на "нани" и "филийка", го питам "Край ли е на закуската?" Ако каже - да, значи наистина е край и не отстъпвам.

Мдааа, думичката "край" я ползваме от идването му в нас, донесе я от дома и реших, че е много полезна думичка и поощрих използването й. Въведох и думичката "чао", когато приключваме с някакво събитие, без значение какво. В повечето случаи действат, но не винаги вече.

Знаеш ли още какво забелязвам... кажи и при вас ли е така.
От известно време насам - има съществен обрат в поведението - в смисъл:
1. Страх от силни шумове - оня ден ако знаеш как рева отчаяно от пукането на печените чушки... а пък аз докато разбера от какво е тоя рев 
2. Срам от чужди хора
3. Гореописаното нежелание да заспива сам

Мисля, че втория рожден ден е преломен по някакъв начин - много наши познати дечица например проговориха, добиха нови съществени умения  баш след втория рожден ден. Трябва да прочета пак Донахю какво казва по въпроса - утре ще докладвам 

Детето ти е нормално и много добре си реагира на ситуациите според мен. Аз това дето го писах малко повече за възрастта на баткото имах предвид. Сега като си спомня - Ваньо беше точно на 2 години когато дойде при нас и май едно към едно правеше това, което и твоя син. Само тръшкането някак си успяхме да преодолеем много бързо, защото просто го оставих десетина пъти да си се подмята като епилептик, без да му обръщам никакво внимание и той смени тактиката. За ръка 2 години се учихме да ходим по улиците. Даже ме беше страх за това лято как ще съм с двамата, ама той така яко се държеше за количката, че чак я дърпаше назад и по тротоарите. И до сега ми се струва, че другите деца малко повече от него разбират какво им се говори, ама пък пролетес ми донесе награда за най-добър устен разказ по картинка в групата си.
Говорих с мойта педиатърка - тя каза, че детето просто си наваксва това, което е пропуснало. Ами не можеш да го сравняваш с деца, които са били до майка си от както са се родили. Ти наваксваш всичко, което му е било нужно за двете години и не го е получавало. И му го даваш малко по-хаотично, защото е много наведнъж - е, объркване ще има, даже може и временен регрес да настъпи в някоя област, обаче ще дръпне и... ще дойдат други проблеми.
И още нещо - всички ние доста време сме си се представяли като майки, ама сега е истина, с истински деца, които са си и характерчета. Така че и ние постепенно свикваме с новата си роля и е нормално да бъркаме по малко или повече.
Аз даже си мисля, че преди три години беше по-лесно, когато не ме разпъваше на кръст да му отговарям защо небето е синьо и защо водата е мокра.
Поздрави и целувки на разбойничето.

Ехаааа, чудничка тема! На нас ни е рано още да се възпитаваме, пък и детето ми е добро и разбрано, но знае ли човек. С жив интерес ще следя как вървят нещата при вас, пък ние ще ги отработваме  като ни дойде времето.

АБсолютно идентично.

Абсолютно няма да смогна да ви изчета в детайли, но прехвърляйки, стигам до извода, че след година, две сами ще се смеете на думите си.
Няма друг вариант. 

Сега, въпреки че Ирина беше на 2х2, когато дойде у дома, знаете, че си беше с развитието на две годишно в почти всички аспекти. Едно липсваше, което Валя проявява с дива радост. Типичното бебешко упорство с тръшкане, викове и рев.

Инатеше се мълчаливо, като възрастен с един адски тъжен поглед. И до ден днешен не се научила да се лигави като хората.

Тоест, искам да ви кажа, поне така ми се струва на мен - този прословут инат на двегодишните, с всички прилежащи "екстри", макар в момента да ви идват свръх, по ирония трябва да ви радват и да ви доказват обратното - децата са си тамън в развитието. Може да има съвсем леко забавяне. Но не фатално.

Кудку, я не разбира, я си разбира всичко, но просто е по-готино да правиш наопаки. Сега му е времето да започва да ви "пробва" за да види докъде може да стигне. Няма да мине с едно, две показни. Това е сигурно. Но постоянството в един момент сработва. Време, ко да правиш, друго няма...
И ние сме на това дередже. Странно, но каката сякаш се дразни повече от мен на Валините дивотии. 

Аз от висините на годините  да си кажа- прекалихме май с "не"-тата, то и девойката си ги просеше под път и над път...Само , че попорасна и прегриза въжето.Всъщност и без  прекалените "не"-та можеше да стане..... Ама ако се върна в ония времена, сигурно пак ще е така, знам ли . Подлудяват ни.
Ноооо като помъдрее човек достатъчно( или го докарат сам да си говори ) спира да да  ги казва много.

Това за татковците си е така няма да вдянат май никога за какво иде реч.
 

Поставена в трудната ситуация да съм и доброто и лошото ченге едновременно, а и гледайки на нещата от "висотата на годините", както казва Аист, си мисля, че много често ние /родителите/ се "втеляваме" /извинявам се за грозната думичка, ама не се сещам по-подходяща  / и се притесняваме повече отколкото трябва.
Какво имам предвид?
С Надя не го усетих - тя беше много подвижна и "дейна" от най-ранна възраст, но в същото време беше най-разбраното дете, което може да си представите. Не че не е правила бели. И още как! Но никога не повтаряше белите си. Като сътвори някоя беля, я взимах в скута си и обяснявах защо не е добре да се прави това и ЗАДЪЛЖИТЕЛНО предлагах алтернатива. Интересното е, че тя винаги имаше НАПЪЛНО ЛОГИЧНО обяснение за стореното. Например един ден, влизайки в хола от банята и притваряйки вратата на хола съзирам зад нея разноцветна картина, кокетно разположена на новобоядисаната стена. Викам Надето /тогава е била на около 2 години/ и питам "Кой нарисува тази прелест?"., на което получавам самодоволния и изпълнен с гордост отговор "Нана" /така тя наричаше себе си по онова време. "Добре. Много е красива, а какво представлява?" - "Писмо тати" /точно тогава тати беше командировка и за цяла седмица далеч от къщи - за първи път/. "А защо го написа точно тук, нали знаеш, че скоро боядисвахме." "Лист няма... /и разперва ръчички/, аз търсих" - и ме гледа и мига невинно.... Дадох й листи, да пише "колкото иска'. След този ден никога повече не е рисувала на стената.
Друга случка, която навремето доста ме изплаши, но сега ми звъчи забавно. Ден или два след 3-ия р.ден на Надя, я сварвам в хола, радваща се на голям красив букет, поставен в.... нощната лампа. И лампата включена! /досещате се, че от букета се стича вода, и мисълта за възможно късо съединение просто се натрапваше от само себе си/. Питам - "Защо?". Отговорът: "Аз искам да си пиша на дъската /мини черна дъска, на която се рисува/пише с тебешир/, пиша, трия, пиша, трия. Трябва ми мокра гъба, а ти каза да не си играя с чешмата /при някоя предишна беля/. Във вазата има вода, затова извадих букета и там пера гъбата." "Но защо сложи букета в лампата?" /в момента мисълта за късото съединение е единствената, която ме притеснява/. "Аз исках да го сложа на шкафа, но той НЕ ИСКА ДА СТОИ ТАМ ПРАВ!!!"

Детската логика е неразбираема за нас, но ТОВА НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ НЕ Е ПРАВИЛНА.

Белите на Борко са съвсем различни. Но да ви кажа след първите седмици на апатия и безразличие /само напомням, че Борко дойде вкъщи на 3 г. 2 месеца/, аз искрено им се радвах.

Слава Богу, нито единият, нито другият са се тръшкали. Май им се наложи да пораснат твърде рано. Ставаше ми тъжно, когато в първите една две години след смъртта на нашия тати, докато успеем да си стъпим на краката, като влезехме в магазин децата питаха "Мамо, ще имаме ли парички да ни купиш кроасан/дъвка/вафла..." Стараех се да не виждат сълзите в очите ми...

Днес вече са големи моите съкровища, много са отговорни и продължават да се съобразяват с възможностите на семейния бюджет и д апомагат доколкото могат /дори и финансово/. Борко две лета работи като вестникарче два дена в седмицата, Надя пък стана дистрибутор на AVON и се справя много добре. Събраните парички са им за джобни, а дори успяха да си купят сами и учебниците и учебните помагала. И се гордеят, че ми помагат.

От сърце ви пожелавам да изпитате след време това чувство! Неописуемо е 

Извинявам се, стана дълго.

Писаното от мамите с големи деца действа страшно успокоително, да си призная.

Аз също си мисля, че прекалявам с не-тата, но ще ви кажа защо му забраних да хвърля камъни например. Нашата съседка, детска учителко имаше неблагоразумието да го научи да хвърля камъчета в рекичката до нас и те да цопват и да правят кръгчета. Чудесно, страхотно занимание. Само че той реши, че камъни могат да се хвърлят по всичко и ги мята по колите. Докато един ден не нацелил една кола с един доста голям камък и не й огънал ламарината. Собственикът на колата изскочил и щяло да стане голямо меле, добре, че мъжът ми е скочил агресивно, та се разминало. Та ако прилагаме метода на проба и грешка, трябва ли да пребият баща му на Бобо, за да разбере, че по коли камъни не се хвърлят? Аз за такива бели ви говоря, не за малки и дребни, те не се броят. Обаче при нас почти всяка беля води до подобни последици. А не разбира като му обясняваш, просто го виждам. Затова ще карам с не-тата и с шамарите ако трябва докато започне повече да разбира и да говори, после ще го мисля. Ще си нося последствията естествено.

Аз гледам да се въздържам от шамаросване, макар, че много лесно ми се вдига ръката...досега се удържам - имам два, три пъти изпускане на нервите изразено върху памперса на Никола. 

Шамара трябва да е супер крайна мярка - иначе става ежедневие, детето вижда, че не е толкова страшно и си кара пак по старому. Освен това, няма как да накараме детето да не бъде агресивно с агресивни методи. Няма как да му кажем не викай, докато ние викаме. Пример от снощи:
Никола и баща му четат книжка, изведнъж детето крясва и започва на висок тон да вика нещо по тати. Тати от своя страна се ядосва (ама и на него толкова му е акъла ) и той виква още по силно "Никола, спри да викаш!"
Влезе горския (т.е аз) - и зашепнах - "Абе кой се е развикал тука" - Колето се разкикоти и зашепна и той...

Винаги има алтернатива. На тази малка възраст детето не разбира от простото "не", трябва да му се предложи друга игра

Наистина не разбират. Обикновено детето, израстнало от раждането си в семейство, свиква с думите и започва да ги разбира доста преди да проговори. На моето обаче не му е било говорено и той не разбира. Няма как да разбере какво му казвам, защото не знае значението на думите.  Сега вече знае основни думи, но все пак не разбира.
Не сме въвели думата "край", но си имаме думата "последно". Като покаже, че не е гладен, му казвам "последно", давам му последна лъжичка и прибирам масата. Но когато по средата на яденето тръгне да се разхожда и му кажа, че ще прибера яденето, не ме разбира. Пак му казвам "последно" за да не стане, но той демонстративно си обръща главата на другата страна, казва "не" и все пак слиза от стола. Пробвах да му обяснявам, че по време на ядене не се разхожда, че се яде седнал на едно място и дори се опитвах да го задържа на мястото му, но той започва да пищи, че не го пускам и така или иначе отказва да яде, а всичките ми обяснения просто не ги разбира. Накрая съответно прибирам яденето и той започва да се тръшка, че съм го прибрала. Изчаквам да се успокои и тогава го донахранвам. На следващото ядене се повтаря същото.
Опитвам да говоря с прости думи, но минава доста време докато научи дадена дума какво означава. От тялото си "познава" единствено нослето, защото го изписаха от дома болен и постоянно го виках да изчистя нослето. Също и непрекъснато му повтарям краче, ръчичка, ушенце, оченце докато вършим някаква дейност свързана с тях и пеем "хей ръчички", но когато го попитам къде му е ръчичката, той започва да се оглежда и в крайна сметка ми носи първата играчка попаднала пред погледа му, защото разбира само въпроса "къде".
За това и повтарям по-често "не", защото той знае какво означава. Просто е немислимо да му кажа "пари", като виждам, че се е запътил към котлона, като знам, че не знае думата "пари" и естествено казвам "не".  После обяснявам вече, че котлона пари, дори доближавам ръчичката му да усети топлината, която излъчва печката, но вече трети месец не разбира, че пари. Аз не съм привърженик на идеята да разбере, че пари от собствен опит, предпочитам да се опитам да го предпазя.
Не, че "не"-то винаги действа, дори напротив, понякога като му го кажа, демонстративно си обръща главата на другата страна. Понякога пък сам си го казва - примерно отива до контакта, пипа го като през цялото време ме гледа и казва "не". Ако не му обърна внимание, започва да крещи "не, не, не..." и всяко "не" е по-силно и бърка в контакта. Аз обаче съм сложила предпазители навсякъде и не му обръщам внимание и той скоро се отказва и отива да пипне някъде другаде, където знае, че не трябва и че има по-голям шанс да му обърна внимание. Провокира ме съвсем целенасочено.
Това ме кара да съм още по-строга, но до тук виждам, че какъвто и подход да опитам, ефект няма.
Както казах, в къщи не ми пречи толкова, но на обществени места ми пречи. Като ходихме на изследвания (понеже е с анемия), имаше един няколко хора пред лекарския кабинет. Седнахме на стол но той искаше веднага да влезе, въпреки че вътре имаше пациент. Не го пуснах да влезе и такова пищене настана, че всички лекари излязоха от кабинетите си, за да видят какво става. Той пищи така, сякаш го дерат жив. Една лекарка ми каза, че трябва да го отуча и че много лошо съм го възпитала. Е, опитвам се да го отуча, ама като не става? Сега като ходим някъде, като видя, че се кани да пищи, му давам GSM-а си да играе с него, но не мисля, че това е правилния подход.

Stillness
Според мене не става въпрос за неразбиране. Съвсем добре си разбират, обаче се стремят не само да привлекат внимание, но напрво да го вземат цялото.
Явно си е с характерче.
Иначе как ви е връзката.Успя ли да влезеш в неговия свят.Играете ли заедно.
Във връзката дете родител е важно да успееш да спечелиш и неговата любов, това е толкова важно за него, колкото и за тебе.

Е, това като го чуя и подпалвам със 100 от място.

За какво възпитание може да се говори при дете на 1,8, че не се сещам.
Има по малко тръшкащи се деца, има по-тръшкащи се. И какво от това.
И от едните и от другите в последствие стават човеци. 

Stillness според моето непрофесионално мнение, много си е правилно отклоняването на вниманието на детето с телефона.
Радвай се, че му се отклонява вниманието с нещо въобще и изобщо, защото на Митко с нищо не можеш да му отвлечеш вниманието като си навие нещо на пръста.

Още нещо, което си мисля по въпроса:

Изключително важно за това дали ще ни слуша детето или не е нашата увереност и спокойствие. Прохождането на Никола съвпадна с мой изключително нервен период - бях като опъната струна. Какво "не"-кане падна... Даже тук бях писала, че е започнал да ми се тръшка и да ми прави истерии.

Един ден обаче се видях отстрани. Това се случи, след като видях как майка ми си играе с него. После започнах внимателно да наблюдавам как го гледат свекитата ми. Ами, изцяло в мен си беше проблема. Децата ни като гъби попиват нашите нестроения и емоции. Ако аз съм нервна или бързам трескаво - следва истерия или тръшкане.

Също, моля да бъда извинена за нахалството да давам съвети на родители, които са осиновили децата си на възраст година, година и нещо, но ми се струва, че тогава, периода на адаптация и на родители и на дете би следвало да е поне 7, 8 месеца... Нашият взаимен период, сега от позицията на времето мога да кажа, че беше половин година, ако не и повече...
Детето е изплашено и реагира за да се защити от непознатото. Докато новото място и хора му се сторят познати и свикне с тях трябва време. Допълнително се явява и това, за което пише моят любимец Донахю:
"Ако накараме група родители да определят с тайно гласуване най-уморителния период от предучилищната възраст на децата им, мнозинството с положителност биха посочили две години и половина, защото на тази възраст децата проявяват крайности. Ето защо честотната крива на пердаха достига своя връх точно тогава."
На този стадий детето не се вписва добре в никоя социална група и не е истински склонно да общува със себеподобните си. То все още се нуждае от майка си. Майката е слънцето, около което се върти младата планета.
Обикновено детето е упорито и непреклонно. Изисква желанията му да бъдат задоволявани на минутата. Не си пада по компромисите, не обича да дели онова, което смята за свое, зле се приспособява към реалността. Не приема никакво изменение в съществуващото. Яростно протестира, ако мама или татко променят или прескочат някоя дума в позната песен или приказка. Възприема всяка рутинна домашна дейност като поредност от строго определени събития и абсолютно държи да се спазва установения ред. С това ни напомня за някой придирчив стар ерген-перфекционист с веднъж завинаги изработени навици. Но за разлика от ергена детето може изцяло и внезапно да се промени. Давате му плодов сок в стъклена чаша, то иска в порцеланова. Предлагате му порцеланова, то държи на стъклена. Детето е тиранично. То обича да заповядва. Държи се като малък цар, като господар на къщата. Опитва се да върши неща, с които очевидно не може да се справи само, като например да си завърже връзките на обувките, и кате­орично отказва да приеме помощта ви. А когато забеле-жи че не се получава, избухва в сълзи и прави страхотна сцена. Може дори да ви обвини, че не сте му помогнали.
Този период е и време на силни изблици, на бури и нап­режения, на чести смени на настроението. На всякакви край­ности.
...
По същото време то, бие всякакви рекорди във всички области - може да прави едно и също нещо неопределено дълго време или да повтаря все една и съща фраза или дума, докато на майката й дойде до гуша и помоли за милост. Трудно приема новостите като ястие, което не е опитвало, или дреха, която току-що сте му купили."

Сигурна съм, че не разбира 90% от това, което му говоря, просто защото го виждам. Като му кажа "дай бебето", винаги носи любимата си кукла, но като му кажа "дай патето" или "дай топката" се оглежда с недоумение и в крайна сметка ми носи пак бебето. Знае думичката "дай" и я изпозва и когато иска нещо и когато дава нещо. Или пък като ходим на разходка. Той винаги е готов за разходка и понякога застава зад вратата и казва "чао-чао", за да го изведа. Аз като му кажа "излизаме", не му прави никакво впечатление, но като кажа "ще ходим...", веднага застава зад вратата и казва "чао", защото думата "ходя" я свързва с разходката, но думата "излизаме" - не. Минава много време докато научи значението на дадена дума. Аз не искам да може да каже думата, а да знае смисъла и.
За тръшкането и виковете, смятам да пробвам това с шепненето, не ми е хрумвало и си мисля, че може да има ефект.
Връзката ни... Играем заедно, подреждаме кубчета, караме колички по пода, подаваме си топка, гушкаме се, гъделичкаме се, целуваме се, пеем заедно (той пее с да-да-ди-ди и се клатушка като пате). Неговата любов я спечелих. Често идва и ме прегръща (ако съм права ми прегръща краката). Като го оставя за малко да го гледа майка ми, като се върна с радостни писъци и възклицания се хвърля върху мен. Плаче когато изляза от стаята, дори и за секунда.
Аз обаче все още не мога да кажа, че той е спечелил моята любов. Гледам го, храня го, прегръщам го, целувам го, играя с него и все още ми е някак чужд.

Stillness, сигурно ще успеете да изминете пътя един към друг малко по бавно, ама сигурно 
Наистина този период във възрастта е много труден, а като се прибави и адаптацията ви един към друг несъмнено си е сложно.Сега си фиксирана върху проблемите.Животът ти се обръща изведнъж и цялата ти енергия се пренасочва към детето. Аз също не очаквах да е толкова трудно. В един миг, някой обсебва цялата ти енергия, но много скоро разбираш, че тово е най прекрасния човек, когото познаваш. Желая ти от все сърце да изпиташ това чувство.
 

И аз си мисля, че периодът на взаимна адаптация е няколко месеца.
Когато осиновихме Ваньо често си мислех как ме възприема, какво влага в понятието "мама". Ами бил е там 2 години, хранили са го, преобличали са го, къпали са го различни лели. Сега изведнъж отива на друго място и само една жена (с която току-що се е запознал) започва да се грижи за него по цял ден и цяла нощ и му отдава почти цялото си внимание. В живота му трайно се появява и мъж, нещо ново за него, защото по домовете мъжете периодично се вясват пред децата. Може би затова и децата като че ли повече обичат "тати", защото го свързват с хубавата промяна в живота им. Имах чувството, че Ваньо в началото се опитва да се глези колкото се може повече, защото просто му беше трудно да приеме и осъзнае, че този нов живот не е временно явление, а вече така ще бъде.
Ами първият път в градинката? Излизаме ние от входа (живеехме на голям столичен булевард) и той се опита да се върне - дръпна се назад като уплашено кученце, което гледа да се свие в ъгъла на колибката си. В градинката буквално стоя два часа с топка в ръката и с почти безизразен поглед наблюдаваше другите деца. На две години се учехме да ходим по улици, да се возим на асансьор, да ходим на гости, да се сещаме с хора - големи и малки,  учехме да получаваме и съответно да даваме любов. Ами тези неща децата обикновено ги научават още в коремите на майките си и постепенно след появата си на бял свят посредством общуването с мама. А те тепърва се учат на това общуване и безрезервна вяра в това, което мама казва.
Имам чувството, че тази възраст - межди 1 и 2 години е много важна, защото тогава детето придобива двигателни навици, навици за хранене, тогава започва да се учи да говори, да "разбира" възрастните и децата и да общува активно с тях.
Албена беше на 1 г. и 3 м. когато дойде в къщи, с нея процеса да се научим да се разбираме беше много по-лесен, някак си навреме дошъл. Тя също беше много уплашена, обаче като че ли наваксвахме предимно да се учим, че има любов на този свят и е хубаво да я даваш и получаваш.
Според мен отношенията майка-дете са уникални при всяка двойка и всяка майка трябва да слуша вътрешния си глас какво е най-добре за детето й.

Дето вика Мама Галя, като сме подхванали "таргет групата" на две и около две годишните...

Сега всеки така или иначе си има или ще си изгради собствен възпитателен метод, дали крив, дали прав, относителна работа.

Но си мисля нещо друго. Проблемът не е толкова в "различието" на тези деца с децата родени и гледани в домашна обстановка. Да, има значение, но не е толкова колосално. Година до две, според моето непрофесионално мнение се наваксват бързо и не толкова болезнено. Че няма да се изтрие докрай онзи престой е друга тема.

Без да ми се сърдите, защото и себе си слагам в това число: мисля, че по-скоро ни липсва подготовка изобщо като родители. Какво реално прави едно дете на еди каква си възраст?
Едно средностатистическо дете. Не вундеркинд, не на съседката образцовото внуче, ами тези, истинските деца.

Аз по стечение на обстоятелствата не можах да се втелясам с Валя докрай, но майка ми ме доотпусна. Три деца е родила и отгледала, та ако тя не знае, не знам кой.
"На тази възраст ядат в движение, дете на две години не може да стои като голям човек седнал. Палави са, искат си постоянно занимавка... и т.н. и т.н."
Бабата не е мека жена, серт е, държи на дисциплината, но специално за такива неща, изобщо не се хаби.

А и като ми заразказва аз какви съм ги вършела... Валя е ангел!

За разбирането на думите... ами, чак всичко да разбират на тази възраст, надали, но разбират, разбират. А за да учи значението на речта, се иска само едно, да говориш, ама много. Колкото повече говориш, толкова по-бързо дава признаци, че разбира думите. Вярно е, малко като лудото Ленче, защото детето си мълчи, а ти мелиш ли мелиш... но те така учат, със слушане и гледане. И ние така сме се научили.

За адаптацията, то си е Божа работа. Няколко месеца, година, както дойде. Минава времето, не се насилвай за нищо, Stillness. С Валя (1,4 месеца, когато се видяхме) са минали три месеца е вече ми е легнала здраво на сърце, хем по едно време ме беше ударила шайбата сериозно... С Ирина (на 4 години, когато се видяхме) ми трябваше повече, но си мисля, че това се случи и защото се раздирах от чувство за вина, че не го изпитвам...

Реално погледнато, бесовете на т.нар от мен таргет група не зависят от осиновяването. Може би само границите й леко се размиват в зависимост от дължината на престоя в институцията.
Дар за мен е права, че е по-страшно ако ги няма нормалните бели за възрастта.

Една от идеите за пускането на темата точно в нашия форум беше, да стигнем сами до извода, че всички /99%/ деца на тази възраст се тръшкат и ни влудяват и това няма почти нищо общо с осиновяването, а си е период, както и да се опитам да вдъхна малко кураж на мамите, у които съм усетила колебание. Защото измежду редовете, а на места и в прав текст забелязах страха да се скарат, за да не са лоши осиновители. Нарочно използвам тази дума. Защото, според мен, хората, които се притесняват да направят забележка на детето си, за да не го наранят допълнително /с мотива, че то и без това достатъчно е страдало/ продължават да усещат себе си като осиновители, а не като родители 
Надявам се че стана ясно какво имам предвид.
И държа да отбележа, че с Милен и аз задържах във фаза осиновител малко повече, отколкото беше нужно. Сега бера плодовете на това си поведение и ако мога, ще се опитам да предпазя всички от големи грешки.
И не подценявайте дЗверовете - всичко разбират. И уважават тези, които им поставят огради много повече, от тези, които ги оставят на свобода да си видлеят. Който не вярва, да пита нашия тате 

Знаете ли момичета, за мен не стои въпросът дали да съм строга или не, защото е осиновен, той почти нямаше проблем с адаптацията.Ние нямахме почти никой от проблемите, за които съм чела тук, преди Бобко да дойде в нас. Адаптацията му трая точно седмица. Не изпитваше страх от нищо, само от кучето, но за три дни и толкова. Беше си напълно адекватен. Моят проблем със строгостта си идва от самата мен. Споделяла съм колко ми е трудно и с майки, които са родили децата и всички казват, че децата на тази възраст са такива, ама аз това го знам, няма нужда да ми се повтаря. ПРосто аз дете на друга възраст не съм гледала и не знам какво е. Изведнъж в живота ми се появи дете на две години, което е абсолютно неуправляемо, което на десетия ден беше ударено от тока само, защото се обърнах на другата страна, на 15-тия ден ходи в Пирогов, защото си пъхна пръстите между вратата и касата, без никой да разбере и затворихме вратата, което почти потроши колата на някакъв дебеловрат, което се опита да се метне през балкона и това не защото сме безотговорни родители, а защото за секунда сме погледнали на другата страна. Това ми пречи ужасно много да се привържа. На мен това дете ми е чуждо и вече 4 месеца продължавам да не го искам. Знам, че не е така, но когато ме ядоса, мисълта, че не съм го родила е първата, която ми идва на ум. Не ми казвайте, че дори и да бях го родила, нямаше гаранции, това го знам прекрасно. Просто тази мисъл идва абсолютно ирационално, противно на всякаква логика и се опитвам да се преборя с нея и не мога. Аз не съм виждала детето си преди тази възраст и не мога да направя сравнение. Това е разликата с децата, отглеждани от родителите си от бебета. Никога не съм предполагала, че ще ми е толкова трудно да се привържа към собственото си дете, поведението му ми създвава някаква психологическа бариера, от която съм ужасена. В тези моменти го ненавиждам, мразя го, чужд ми е не го искам. И не ми минава, след като се успокоя. Държи ме поне цял ден. И често съм прекалено строга просто защото го мразя заради поведението му, не го чувствам като мое дете, а като бреме. И се чувствам ужасно виновна. Опитвам се да се справям, мисля, че имам известен напредък, но той е съвсем минимален. Факт е, че детето е изключително привързано към мен. Търси ме непрекъснато, баща му като го буди сутрин, първите му думи са "мама, мама" и търчи в спалнята при мен на леглото. Мен не ме е страх, че съм лош родител, страх ме е, че няма да мога да приема детето си и ще продължа да се държа лошо с него.
Убедена съм, че родителят трябва да проявява строгост, страх ме е обаче, че прекрачвам границата често.

На бас, чеслед година и половина няма да мислиш така 

В къщи сме се разделили на лошото и доброто ченге (само дето си разменяме ролите чат пат). Докато определяхме правилата беше много трудно - сега колкото повече пораства младежът толкова по-рядко седи "наказан на дивана". Преди година бесхе поне по веднъж на ден а сега е по веднъж на месец ... много е хитър вече и успява да избегне крайностите. Що се отнася до периода на адаптация със сегашния си мозък и опит го определям като няколко месечен - докато спре да се клати минаха 2 години, да гледа уплашено и питащо .... да проумее, че където и да ходим с татко му винаги се връщаме и сме пак заедно.
От няколко месеца се изживява като "шефче" (както казва Куку) и си мисля, че това беше с адаптацията.

Писах и чистих. Аз се чувствам късметлийка. Заради невероятно силното майчинско чувство, което нося, заради професионалната подоготовка и опит, които имам, за мъжа, които Бог ми отреди, и които преживя моята лична адаптация към майчинството.
Мисля си колко точно съм строга. Понякога никак не съм. Друг път съм последователна и сторга. Справедлива, си мисля, че съм винаги. И си мисля, че децата го усещат. И това им дава сигурност.
Когато "не-тата" сда повече навярно се проявява желанието да наложиш и своята воля. Ако съдя по себе си, когато някой се опита да ми налага волятаси прекалено настоятелно ставам неуправляема. Такава бях и като дете. Понякога непослушанието не е ли сигнал за засилена реакция на самосъхранение. Ако няма толкова много забрани и контрол няма ли да има по-малко възможности за конфликти?
Кудку, тъжно ми стана да чета редовете ти. Надявам се това да е периода на товята адаптация към майчинството. За мен Боби си е съвсем адекватен представител на възрастовата група на 2-3 годишните. Бебе, което се чуди как се пораства и се става много малък батко. Бебе, пропуснало бебешкия си период, ласките, минали покрай него, бебе, израстнало в среда с прекалено много правила - лежиш, чакаш шишето и сухия памперс и лицето на някой, който е на работа... Мисля, че за него щастието което носи новата ситуация е източник на стрес, с който той се справя както може. И не миже ли това поведение да означава "вижте ме, аз съм тук, аз съм жив и истински". Много силно ви прегръщам и тримата! 

Куку, благодаря за откровеността да споделиш тъй лични неща и поздравления за нея! 
Почвам отзад напред: За- най-големия ти страх в момента- времето ще покаже дали ще успееш да приемеш детето си, но по-склонна съм да мисля, че отговорът ще е "Да". Ето вече ти използваш  за него притежателно местиоимение.  В комуникацията между хората се изграждат емоционални връзки. Понякога те изискват време...

Хрумнаха ми две хипотези за поведението на младежа:

1. Той те провокира. Това е сработило- с поведението си печели твоето внимание и присъствие (пък макр и мълчаливо и гневно).;

2. Той те тества-"Тя обича ли ме? Доколко? Я да проверя сега, ако съм възмутителен ще продължи да бъде моя майка!?

Подходи така: "Той е моето дете! Никой не избира децата си, но те избират родителите си! Щом той е намерил пътя до мен и аз ще намеря подход към него! Ние сме в един път и с всеки изминал ден ще се приближаваме повече един към друг"...

понякога май съм по-строга от необходимото.Улавям се, че се опитвам да налагам правила по-скоро заради това, как ще изглежда синът ми в очите на околните и дали неговата свобода няма да влезе в конфликт със свободата и спокойствието на деца и възрастни около него.
     Напр., в градинките често без да пита взема играчките на другите деца.Отначало се ужасявах, после разбрах, че това е неписано правило и всички деца го правят.Ами аз откъде да зная, като съм станала майка "в движение", на едно уж голямо дете ,но всъщност бебе.
     Има едно съоръжение, така и не му зная името, макар че като дете го обичах- нещо като люлка на която в двата края се люлеят деца.Ами моят син не обича да се люлее, а само да натиска люлката от единия край до земята./като няма друго дете/.Отначало ми идеше да кресна "Не", дори го направих.После си казах, ами дали с цяло тяло ще се люлее или просто ще накланя с ръчички люлката, какво толкова ще и стане.Изглежда като да я счупи, но колко сила има той.Отвреме-навреме поставяше люлката в равновесие- ами може да се каже, че изучава законите на физиката.Пренебрегнах възмутените погледи на околните и на другия ден го оставих да си играе по неговия си начин.
     Вчера в една градинка детето ми бяга с една бебешка играчка/ от тези, които се търкалят/и вика.Нещо като възглас на радост.Минавайки покрай една пейка, една баба с количка и със спящо бебе го хвана за ръката и му изшътка доста заплашително да не вика.Тук вече се ядосах.После се сконфузих.Но нищо не казах, не реагирах. Вярно бебето спи и от викове ще се събуди.Но и детето ми ако не вика и не си изразяма емоциите в градинката, то тогава къде?


Пиша тези неща за да споделя и да попитам- имате ли го и вие този комплекс- да не би детето ви да наруши  спокойствието на околните и типичния ред на определени места.Имате ли ги тези опасения, дори и когато детето не прави кой знае какви нередности?

Да! Абсолютно!
Непрекъснато му викам тихо, ако сме в кафене, не му давам да търчи и да притеснява хората, затова чантата ми винаги е пълна с книжки за очветяване, пъзели, колички и пр. Ако не помага - просто си излизаме. Вчера бяхме в любимото ни кафене и той се поразбесня, аз го погледнах строго и той миличкия ми казва "Не като туист, не!!!". Аз непрекъснато му казвам да не се държи като немски турист  - спомням си като дете, че немските деца непрекъснато крещяха и врещяха, тръшкаха се, а никой нищо не им казваше

Обаче, не позволявам друг да ми възпитава детето. Не се карам с хората, ама гледам много мръсно, а ако, някой го пипне ръмжа.

Изобщо, виждам, че откак се върнах от морето, явно много съм си починала, защото съм пак старото олимпийско спокойствие  . Няма не, спри, чакай... да видим докога

kuku, всичко е наред според мен ..... просто давай напред смело. Това е твоят път, твоят живот, твоят начин. И "собствените" деца предизвикват същите чувства в родителите си - само дето те не се замислят за това.  Много е хубаво, че така анализираш ситуацията и се опитваш "да се погледнеш отстрани". Много малко хара го умеят това (аз съм от неумеещите за жалост) и те за мен са друго ниво хора.

Куку, ти май си мислеше, че е лесно да станеш майка на пораснало човече. Ами какво да ти кажа - не е особено лесно. Ти се нервиш, той се нерви, ти се учиш, той се учи. Така все някога, все някъде ще намерите допирни точки. Който е пожелал да ги потърси, той винаги е успял.
Самия факт, че си задаваш тези въпроси и ровиш в душата си, за мен е показателен, че си много добра майка. А смелостта ти да споделиш с другите и с  а потърсиш помощ, за мен те прави перфектната майка. Защото каквото и да си говорим - такъв народ сме трудно споделяме, всичко преживяваме само вътрешно и не си признаваме грешки и съмнения.

Светкавица, аз не прекалявам с не-тата, касаещи спокойствието на околните в градинките и на площадките, стига да не нарушаваме благоприличието /да се облекчи на средата на площадката кафето или в пясъчника, да хвърли шепа пясък в количката на бебе и подобни крайни неща/.
Но да си туря намордник на децата и да ги вържа на повод, за да може някоя майка на 2-3-4 месечно бебе да се развлича на средата на зверилника с книга в ръка, опитвайки се да си приспи бебето - е тая няма да я бъде.
За мое щастие, при нас мамите, които си приспиват бебетата на шум са преобладаващи на кафето, а пък тези, които търсят тишина и спокойствие за спящите си бебоци просто не се заседяват в зверилника. Чист късмет.
По повод начина, по който си играе с играчките моя съвет е да го ставиш да проявява творчество. Кой е казал кой е правилния начин за люшкане на люлка тип "сол-пипер" Детето ти е открило начин, който на него му харесва. Същото е и за играчките - вярно е, че има общоприети начини за игра с тях, но ако то проявява творчество /не говорим за вандализъм/ - нека си играе по по-различен начин.
d_iva, честито ти шефче. Аз тази позиция не си я давам за нищо на смета и за сега удържам фронта. На принципа съм, че който измисля забавленията, той ще командва парада, но позволявам по остроумни начини да се правят опити за сваляне на  короната от главата ми.
Стана дълго, а още имам какво да пиша. По-късно и това ще сторя.

темата наистина ми е много полезна, аз не пиша често тук, затова пък чета повече. Божидар ще направи пет годинки след 4 месеца, и макар че не е във възрастта за която говорите - две три годишните, много неща вълнуват и мен. Честно казано аз си мисля понякога, че съм прекалено строга, а останалите казват, че го глезя повече, всъщност както някоя  от вас беше написала, аз съм "лошото ченге" в къщи, и се опитвам да не позволявам или да забранявам някои неща. Това което пишете за ината на две годишните, ами сега от позицията на времето ми се вижда нормално, децата изучават света, а и  може би ни пробват дали ще ги обичаме и след като правят бели. Боби си има своята приказка, говорили сме за осиновяването, колко го осъзнава не мога да кажа, но със сигурност знае че не съм го родила аз, дали защото това е нещо което никога не сме крили или кой знае, но понякога ината който проявява си мисля , че е точно за да ме пробва колко мога да издържа и ще го обичам ли въпреки белите. На този етап най- големия ни проблем е отговарянето, много му знае устата, винаги иска да е последен, и ако не му се разреши да се отговори ми хвърля такъв убийствен поглед, че ако не ми идваше да крещя , сигурно бих се смяла с глас, което разбира се би било голяма грешка. Та когато се караме или наказваме, вътрешно толкова ме боли, знам че дори и да го бях родила аз нямаше да съм по- различна като майка, но толкова ме е страх да не си мисли- ти си строга с мен защото не си ме родила и не ме обичаш, в много случаи след като се скараме идва и се гушка и ми казва "мамо много те обичам" и когато и аз кажа, че много го обичам, понякога не минават и пет минути преди пак да се отговори. Старая се да съм справедлива, но дали съм достатъчно справедлива, а не прекалено строга не мога да кажа.  А иначе най -зле става положението в магазин, нещо сякаш се преобръща и той затпочва да се държи невъзможно, в момента, в който излезем промяната е коренна, за разлика от заведенията където нямаме такива проблеми.
и бз благодаря че си сподели това с нас, може би не само ти изпитваш такива, чувства, говорили сме много и с мои познати, които са родили дацата си и те също споделят за такива моменти. Никога няма да забравя думите на една  приятелка, която казваше, че любовта се изгражда, че и трябва време. Може  би просто ти и твоето дете се нуждаете от време, все пак са минали твърде малко месеци, има куп други неща - емоциите покрай осиновяването, стреса след това... Калина много хубаво, го е написала , че твоето момченце е "...Бебе, пропуснало бебешкия си период, ласките, минали покрай него..." а самия факт, че ти го осъзнаваш и споделяш с нас значи много 

Ами не е лесно да станеш майка въобще, така мисля аз. Питай сестра ми, дето го роди и второ й беше, а не спираше да реве 1 година. Луди бяха станали у тях, никой не можеше да се наспи.
Аз си мисля, че тези  стресови ситуации и свързаните с тях страхове , които Кудку изпитва, малко или много всички сме ги преживели. Само че при някои минават много бързо. Ние сме възрастни хора, изградили си някакъв начин на живот и изведнъж, както казва тя, в живота ни се появява дете. Колкото и да сме го чакали, колкото и да сме го искали, това си е нов момент. Целият ни живот се преобръща, всички неща започваме да ги вършим по нов начин, съобразен с новата ситуация. Иска се време да се свикне - на едни малко, на други - повечко.
Колкото до белите... Аз имам чувството, че по някакъв начин у нас се развива шесто чувство. И Ваньо падна и си счупи зъбче на една крачка пред мен, пукна си главата пак на два метра от мен подхлъзвайки се, изнесе си стол на балкона и тръгна да се качва докато си миех ръцете с гръб към него, опита се да пие омекотител докато зареждах пералнята, почти си изсипа купичка врял грис върху главата и още, и още... Обаче имам чувството, че с течение на времето някак си придобих усет кога правят нещо опасно и кога - не дори когато са в съседната стая. Част от слуха ми винаги е насочен към тях, с периферното си зрение постоянно ги наблюдавам, каквото и друго да правя. Обаче за да придобия тази увереност ми (ни) трябваха години. Наши приятели ни бяха на гости през лятото и както си говорехме и Бени седеше на стол между нас изведнъж тръгна да пада. И двамата с мъжа ми не гледахме специално към нея, но реагирахме светкавично.
Спомням си преди години за първи път отведох Ваньо на кафене в едно дворче. Аз трябваше да се срещна с едни приятелки. Ами въобще не можахме да поговорим, защото мен постоянно ме беше страх какво ще направи и къде ще отиде. Тогава едната от тях ми каза: "От десет метра си личи, че си майка от три месеца". Тогава малко чоглаво ми стана от тези думи, ама сега знам какво е имала предвид и съм съгласна.
Кудку, не те познавам, но от постовете ти личи колко голямо желание имаш да бъдеш майка и колко е прекрасно детето ти. Старите хора са казали: "Палаво дете - здраво и умно дете", а на тях трябва да им се вярва, нали? 

За съжаление нямам никакво време и ще пиша телеграфно - Кудку, мисля, че трябва да намериш начин и да останеш със сина си в къщи заедно по цял ден поне за 3 месеца.

    

Опознаването е взаимен времеемък процес.

Аха...  Фоксчето и мама Галя са  прави...Мила, това дето сте свикнали за една седмица едни с други не е възможно... мисля че и ти и детето имате нужда от това да сте сами двамата... За съжаление напълно те разбирам колко е трудно за организация това. Аз също можех да си позволя само 4 месеца с Никола, но поне тях имах... Това беше и причината да имаме изискване за възраст - ясно ми беше, че колкото по-голямо е детето, толкова повече време ще трябва да отделя само за него...


Но, стига, че гадно взе да става ,  тука я разчекнахме Кудку - то момичето два поста написа - ние, начело с мен, "перфектната" я съсипахме със съвети...
 Кудку -   

 Кудку, не бързай, дай си време.
Аз имам невероятно любопитен, подвижен и бърз в пакостите син. Анди беше по-малък, но също като твоя разбойник сякаш безпроблемно се адаптира... Или по-точно сега си мисля, че любопитството му, желанието да навакса бе по-голямо от всичко друго. Боже! - сам да минава през вратата, да стигне до прозореца, като досега само ги е гледал и гледал от леглото, а има толкова много интересни неща оказва се... Мислила ли си, че тази адаптация може да се проявява по друг начин - постоянна превъзбуденост, нервност, възсторженост? При нас май беше така. Тази ненаситност към новото си остана и досега (и това освен характер май е подсилено от ситуацията "престой в институция и осиновяване, последвано от „наркотика” нови и хубави впечатления"). И когато е много новото и наведнъж пак изпадаме в състояния не неуправляемост...
Искам да ти кажа и друго, на нас също ни трябва период на адаптиране - за мен той бе значително по-голям, отколкото за Анди, дори не знам дали вече е приключил, макар да са минали повече от четири години. Това бе шантаво време когато ревнувах всички като побъркана, които по-умело (и душевно по-спокойни) общуваха с детето ми; тогава започнах да крещя така, както никога през живота си не съм викала и сега все още правя така, защото има моменти, когато нищо друго не помага. Това беше времето, когато сякаш гледах на сина си "отстрани" - не знам как да го обясня по друг начин... Не можех да го овладея и се ядосвах, че не ми се подчинява... При все това, че бях влюбена в него от самото начало, но ме вбесяваше, така както никой друг нито близък, нито далечен не ме е вбесявал... Бях ужасена от себе си.
Тази година преди да замина на море с него сама просто изпитвах страх, че ще заминем и пак ще се караме постоянно, че няма да мога въобще да го нахраня, че ще е като бясно-възторжена хала по цял ден, а ако може и нощем, че постоянно ще трябва да се хвърлям да го спасявам от белите, и не знам дали ще успея... А почивката ни се оказа прекрасна - момчето пораства, викането ни е по-малко и по-често се разбираме с думи, и ни е интересно и на двамата, и съм още по-влюбена, дето не знам вече накъде!
За строгостта – аз съм най-строгата в нашето женско царство около него и трябва да призная не винаги съм справедлива – налагам му се понякога, особено когато ме подпира времето (често!), и това не действа добре, защото той взима пример от мен. И в същото време, аз най-много го разглезвам… Все още не мога да намеря баланса, а той е толкова необходим! Дано после не е късно…

Не сме, бре - аз от опит казвам, иначе нямам време да мисля по принцип  .

Да си кажа за майките с количките и аз - като такава де. Не мога да ходя по чукарите, щото Исак не ще там - иска с деца. И въпреки, че заставам в най-закътаното, забутано и т.н. място в градинката, понеже Дара е много лъчезарна (или поне беше) и креслива, пък и понеже Исак много се хвали с бебето, количката й вечно е заобиколена от деца. Тя спеше на шум, та не ми е пречило, ама взе че хвана херпесна ангина, пък то е заразно, а никой от семейството не е болен. Та сега я гледат от далеч децата и ако трябва ще се скарам на някое.

Мне, Кудку е просто първата, която си го каза не пост фактум, а докато е още във вихъра на емоциите, въпреки че, доскоро и пост фактум не можеше да се намери по страниците на форума.

А то си е често срещано явление, нито е първата, нито последната, която минава през това "чистилище".

Въпрос на много неща е, не само на възраст на детето. Но не мисля, че ако разнищим защо се получава така, ще намерим панацеята. По-скоро е хубаво да сме готови, че може да се случи и да знаем, че и много други са минали оттам. С хепиенд!

Хайде, за подкрепа на Кудку, хем ми е за втори път.
Аз във Валя се влюбих тутакси! И после по едно време ми мина... ама така ми мина, че не можех да се накарам да я прегърна, а тя като че ли нарочно искаше още повече!
Съвсем осъзнато (вече) признах на майка ми, че отхвърлям детето и не знам какво да правя, и да е жива и здрава тя! Защото каза твърдо: Хубаво, докато се вземеш в ръце, аз ще я гледам!

Та така. Но аз това вече съм го живяла, преди близо две години неосъзнато, сега бях съвсем наясно какво става. Затова мисля, че е въпрос на време и... на взаимна адаптация.

В най-критичния момент е хубаво някой да удари рамо, ако има кой... Но рано или късно тази връзка, за да израсне, да се развие и да поеме по естествения си път, няма кой да я "износи" освен нас. Ние сме майките.

Не сте ме разчекнали, споко, пък и аз нали затова го споделих.
Съвсем честно, не мога да остана в нас без доходи за дълъг период, просто е изключено. Вече май съм казвала, че аз нося по-голямата част от парите в нас и е просто изключено да лиша семейството от тях.
Че ще свикна, ще свикна, но ще е бавно. Лутам се в чувствата си към детето от безумна обич до най-искрена ненавист и както сме се гушкали и целували, той е в състояние с една постъпка да ме докара до ярост и да съм готова да го убия и да го метна наказан на дивана. Но той наистина прави нещата, с които ни дразни нарочно и съвсем съзнателно, просто не мога да запазя спокойствие в тези моменти. От погледа "Ти няма да ми казваш какво да правя" побеснявам и ми излиза пяна на устата, на баща му също. Ще се учим да се борим с това и да запазваме спокойствие.

Иначе по въпроса с притесненията на Светкавица, трябва да ви кажа, че на мен хич не ми пука спи ли някой или не спи по градинките. Като искат детето да спи, да спи в тях на тихо. Аз съм си извела детето да играе. Ние на заведение се държим изключително прилично, по площадките нищо не забранявам, само внимаваме все пак да не удари лошо някого, че е доста непохватен.
Най-много се ядосвам обаче на разни лелки, бабки и всякакви -ки, когато Божидар се разтръшка и го оставим да реве и да се тръшка на улицата, а ние застанем отстрани, като отидат при него да го успокояват. Е тогава какъв скандал  става, не е истина. Лошото е, че ни провалят прекрасния възпитателен метод така и като стане разправията Божидар млъква и се забавлява.

Ми това е май засега, утре ще пиша повече ако има какво, че днес просто се изтощих, а и сме трима болни в нас и доста се изгтощихме взаимно.

Ето ти пресен пример от днес /и не само днес/.
Сутринта с голямо удоволствие купувам диска с Али Баба, за да разнообразя Трите прасенца и Червената шапчица поне за малко, пък и да доставя малко кеф на Милен /книжката за Али Баба е вече омачкана от четене и съм убедена, че ще е много доволен/
Цял ден ми е липсвал и с нетърпение чакам вечерта, да седнем, да се поглезим и да си изкараме като цяло весела дъждовна вечер. Приготвила съм пуканки - абе, угодия от всякъде. Малкото диване с прибирането си от детската реши, обаче, че му е ден за безобразно държание, истерии, тръшкане, виене, мятане на играчки и тем подобни. Естествено брат му прихвана от неговото настроение.
Цялата ми любов на отиване към детската се превърна в най-яростна ненавист, честно. А уж не съм човек на първосигналните действия. Озъбих му се, млъкнах и в 21 часа го пратих в леглото.

Два часа по-късно си направих равносметката, определено вината е 50/50, в крайна сметка като му беше криво на детето /а аз унесена в приготовления на веселото не си дадох труда да разбера причината за това/ защо не се примирих, че няма да стане както аз искам.
Ама и магарето инатливо, защо реши да си държи на ината и не изгледа детското за което копнее.
В случая не ставаше на въпрос да се опитва да ми привлече вниманието ми, та дори и с лошо поведение. Цялото ми внимание беше на тяхно разположение.
Криво ми е.

Аз не приемам писанията си като опит да разчекна Куку, а като опит да й помогна и да я посъветвам. Когато човек изложи душата си, нормално е да очаква и критики и позитивни писания. А Куку е човек с доста голямо количество акъл според мен. При това положение, мисля че ще схване градивната критика и от многото позитивни или негативни писания ще събере зрънца истина за правилното поведение.

Куку, ще се справиш, насреща сме.

Ами последно оголване и приключвам, макар че наистина мисля, че е полезно, аз лично намирам страшно успокоение в това, че и някой друг изпитва същото, защото се чувствах наистина зле от трудната си адаптация. Та съвсем и най-честно си признавам, че вечер след работа не ми се прибира, не чакам с нетърпение да си видя детето, напротив, не искам да се прибирам, защото ми тежи. Сутрин като се събудя, първата ми мисъл е, че искам онова малкото в другата стая да не се събужда, да се изнеса от нас, преди да се е събудил. Мнооого ми е гадно от мене си, знам, че съм още в стрес от промяната, знам, че 3/4 от мен си искат стария живот, но се пъна да се адаптирам някак си.
Мисля, че тръгването на детска градина на детето на мен специално ми повлия добре, а гледам и на него. Макар и да ходи само два дни, вечерите беше изключително спокоен и разбран, мил, любвеобилен, та си мисля, че за нас това е някакво решение на този етап.

Благодаря ви, момичета, имах нужда да споделя, от доста време обмислях да го направя.

Кудку, имало е моменти, в които като стане 18-18,30 ч. и знам, че ситния всеки момент ще се прибере от детска, направо ми е идело да умра от яд. Сега по цял ден е с мен и изобщо не ми пречи, дори ме радва. Отиде си неприемането, някак неусетно си отиде, сега той е моето дете и имам чувството, че месеците на моята адаптация съм ги сънувала. Е, не че по някога не ми иде да го хвърля от балкона де 

Упс, мацки, намерихме си майстора 

Привет, до сега само четях в този форум, но ето ме и мен. На 37, хем работя, хем майка.


Трудно се свиква с промяната на ритъма. Имаше месеци след като родих когато питах - кой ми натресе това бебе?

Малката си иска своето - внимание, грижа, да седна с нея да поиграя, да чета приказки, наскоро ми каза, че щом съм си в къщи трябва да се занимавам само с нея. А аз довлякла работа в къщи. Или съм толкова насъбрала , че ми се иска един душ и няколко глътки уиски за разтоварване. Сутрин се глези и протака, за да сме по-дълго време заедно, а аз бързам, издивявам, викам, може и две-три здрави потупвания по дупето да изяде. 

Така, че адаптацията и тези мисли не са въпрос на това, дали е осиновено дете или е родено. Просто толкова ни е грабнала вихрушката - да работиш за да изкараш пари, да напредваш в работата, а на колкото повече години си, толкова повече си закостенял в навиците си. Как ми се иска да мога да седна с книга на дивана, да послушам музика, да отида на плуване или фитнес, да отида на театър с приятелки, после на ресторант.... Няма... детето идва и докато не стане толкова голямо за да води своя живот -- нашия се преобръща.

Има начини, имам  помоща (срещу заплащане) на жена, която я гледа след градината докато се прибера от работа. Но не е същото.

Настръхва ми косата, като си помисля, че от догодина трябва с нея и уроци да сядам да уча.   

Изпитвала съм тези чувства и от време на време пак се появят. И то са доста силни… Детето расте и все нови и нови неща се появяват към които трябва да се адаптирам и да пренастроя ритъма си…

Има един съвсем дребен детайл, Елена К - ти си изкарала сигурно поне 3 месеца с дъщеря си преди да се върнеш на работа. Може и повече. Кудку нямаше тази възможност.

Изкарах година, но пак трудно се адаптирам, дори и сега, когато е на пет +. споделям, за да кажа, че няма нищо странно така да се чувства човек (думите в цитата), и те са валидни за всички хора мъже и жени, независимо дали са родили или не. Влизането на нов човек в къщата с неговите необходимости и нуждата да се пренастроя си беше шок за мене.  етова е...

Разбирам Кудку и споделям, че съм имала и имам същите чувства. Не ми се прибира, искам си стария живот.. това е когато ме налегне черната ми страна. И искам да я успокоя, че не би трябвало да се обвинява за тях.

Безсмислено е да се обяснявам, така че ще го спестя. Съществената разлика е описана в други постове и не това, че си искам стария живот е проблемът. Не намирам нищо странно в чувствата си, успокоението, което търсех беше от друго естество и го получих. Споделенето беше насочено към майките, осиновили децата си.

Абе, Кудку, ти си намерила успокоение, ама на мен ми трябва спешно някой да ми напомни, защо искахме толкова много да имаме деца, пък някои от нас и две на всичко отгоре? Това е съвсем сериозно, че съм гроги, изнервена и т.н. Преди малко заплаших ситната, че ще я удуша, а на големия му се точих с ножа. Не, че ще го направя, ма малко ми остава.

Аз да не дърпам дявола за опашката, ама от три дни имам не дете, а ангелче, обаче му давам още най-много три дни така и пак ще побеснее. Да видим ремисията колко ще е дълга.

Пускай Исак на детска и хич не се чуди. Или се прежали и ги метни всяко на по една баба за един ден. Сериозно ти говоря. Струва си жертвата. Ние Бобо вече го пращаме всяка събота на бабин дом и определено ни се отразява добре. После два дни го вкарваме в пътя, но поне имаме един ден почивка.

Ножът Бобо вече го опита, другите начини да разбере, че нож не се пипа, бяха безуспешни, така че го порязах. Е, леко де, не съм чак такъв садист.

Извини ме. Разбрах. Чета тук, защото имам проблеми, дори с инвитро не успях да забременея за второ, годините напредват, а искам още деца и сериозно се замислям да пристъпя към осиновяване. Не съм на гастрол в темата.

Вече ги не щат - ситната реве от всички видове баби, а Исак не ще да ходи по баби - иска у дома при мама. Ма мама нема нерви вече. Май ша са преместя в мрънкащата тема. Ама никой не ми каза, защо аджеба искахме деца, та и две - не мога да си спомня и туй то.
Елена К, голям стимул ти давам за второ, нема що  .

Ми скучно ти е било, бе жена, какво се чудиш толкова?

Всяка вечер след работа си се пльосвала пред телевизора със семки, едно тихо такова, спокойно, чак затъпяващо. И всеки ден едно и също. Няма кого да напсуваш да ти олекне. Ей ти сега има на кого, действай.
По-хубаво ли ти е било като си зяпала магазините за детски дрехи и играчки и си си мечтала да пазаруваш от тях. Споко, бе жена, скоро тръгваш на работа, ще си починеш.

Хем се смях с глас, хем не мога да отрека колко истина има в това.

Куку, за мен необходимостта от вкарване в пътя, след като някой друг ги е гледал и са нарушавани правилата ми е потребност. Предпочитам децата да си поиграят и да бельосват от сърце, а аз след това да ги вкарвам в правия път. Държа аз да определям правилата и да съм строгата.
Ани-М /къде се загуби тя/, го беше казала много хубаво за потребността на децата от огради.
От скромния ми личен опит до сега съм установила, че децата най-много уважават поставящия оградите, а не тоя, който ги събаря.

Да се изкажа и аз. Нямах проблеми с приемане и неприемане. Мен така ме тресна чувството за обсебващо притежание, че изобщо не давах на никой да припари до тях. Вкл. и тате. Изолирах го напълно, мразех това, че децата му се радват и го чакат. Чисто физически и къпането и храненето и будуването бяха понякога непоносими, но не позволявах на никой да ми помага. Нито за миг не съм помисляла, че искам нещо в безумния рутъм да се промени. Единствената идея беше желанието точно да притежавам цялата им обич, да съм единствена за тях.
Явно стреса ме накара да "изтрещя" в тази посока. Не зная кога точно ми мина. И си мисля, че когато тази безумна ревност отшумя завърши моята адаптация. И си мисля, че децата се адаптираха по-лесно от мен.
Тя каква беше темата, аз накъде го "избих".
А сега по темата. Има питанка. Аз като наказвам - наказвам само "виносния" с дълги и широки обяснения, от които не зная кой колко разбира. От известно време Вики скача и започва да пищи при всеки опит да накажа Преси или да му се скарам и ги наказвам поравно. На неговата реплика "не наказвай брат ми" отговарям - "разделете си наказанието по братски". Мисля си, че не е честно спрямо Вики. Той, милия, от бебе е все наказан. От известно време няма за какво да го наказвам, а той "се навира" в наказанията на брат си. Мисля, че не бива да позволявам да търпи наказания заради чужда вина, ама той с такъв тон /крещи ми с пълно гърло - както мен в най-добрите ми изяви - и направо си го проси. Та питанката = нали не е честно така?

Калина, при моите този тип солидарност започва да се проявява тепърва, та с интерес ще следя мненията на другите.
Но като цяло си мисля, че щом има резултат, и този начин не е чак толкова грешен.
Така мисля днес, утре може да го измисля по друг начин.
Всъщност не сме ли го дискутирали и преди - няма твърдо прави и твърдо грешен подход - да се доверяваме и на инстинктите си понякога, те май няма да ни подведат. 

Защото човек рано или късно иска да се чувства пратеник с мисия на тая земя, все пак, а не фабрика за екскременти. Защото тия дяволи могат да късат здраво нерви, но и умеят така да ти стоплят душата за миг, че не помниш какво е било без тях.
И защото е невероятно човешко, да не казвам женско - да искаш да обгрижваш някой.
А и, защото в момента ден покой, сигурно ти се вижда като химера, но ако някой ти обещае тутакси стария живот завинаги, предполагам ще го натириш с точилката. 

Калина, конкретно със съвет не мога да ти помогна, но като дете на еднояйчни близнаци, ще ти разкажа как стояха нещата при баща ми и чичо ми до смъртта на чичо ми преди две години. Дано съм ти полезна поне малко.
Аз лично не можех да си представя живота без единия от двамата, защото те бяха толкова единни във всичко, че ги възприемах почти като един човек. Те работеха цял живот заедно, само веднъж са работили на различни работи и то само за един ден, защото единия не издържал без другия и напуснал и се събрали пак. Когато единият беше болен, другият беше до него неотлъчно. Дълго време работеха в бившия Тексим и пътуваха из Азия. В Турция блъснали някакъв човек, без непоправими щети, за щастие, но ги затворили. Понеже този от двамата, който шофирал, току-що бил изкарал тежко заболяване и още не бил възстановен напълно, другият поел вината и казал, че е карал, а там в затвора са ги били и то много, та поел боя. Престоят им бил неколкодневен, но с последствия за цял живот.
Цял живот са били едно цяло, поемали са си вината и боя, и всичко. Дори в училище единият учел един ден, на другия ден учел другия и се сменяли.

Твоите деца чустват потребност да споделят наказанията, щом така искат, не ги дели. Не мога да ти го обясня точно, но те са щастливи така, по някакъв странен начин.

Калина и аз си мисля че не е лошо това че единия иска да поеме вината на другия, може да не е честно, но така се учат да си помагат двамата и да се защитават , и ако сега си  поемат вината взаимно, след време ще постъпват така и в живота, мисля си че ще бъдат единни  и ще могат да разчитат един на друг.

Калина, дали и ти като мен си мислиш, че това е с цел привличане на внимание - наказанията са били внимание, поне нашия така ги възприема, да му се начудиш на акъла, внимание само за него, което сега вече е и на Преси?

Калина, един от първите ми спомени като малка, бе главата на сестра ми с дълги плитки пред мен (между мен и мама) и тя все се застъпваше за мен - не даваше да ми се карат, след което двете бивахме наказани (редки случаи). Обожавам и сестра ми и семейството... Мисля, че е в реда на нещата - не го преживявай толкова!
По темата за строгостта:
- Мамо, хайде аз да те слушам от четвъртия път!
- Анди, няма да стане.
- Защо?
- Нали знаеш, като ти повторя нещо и третия път ушичките не чуват, мама ще се ядоса и ще се скараме, а аз не обичам да се караме.
- Е, нищо, ти и като ми се караш, пак ме обичаш!