Не знам как точно да започна. Вече не знам и какво точно да кажа. Напоследък имам чувството, че живея в сапунен сериал с наклоност към повторение на сценария.
Спомняте ли си онази серия в която главната героиня се тръшка сълзливо и обяснява как страда, че живота на няколко деца е заложен на карта?
Сега пак гледам тази серия.
7:30 на 1.12.2008 (понеделник). Героинята влита на работното си място. Поглежда през прозореца и вижда силуета на сградата на НЦХТ. Рано е и все пак работното й време е от 9:00. Отпивайки глътка кафе се чуди дали вече работят. Сеща се, че е забравила да пита една майка дали са дали кръв за сина й. Всъщност трябваше в петък да са на кръвопреливане, но нямаше кръв. Усмихна се на спомена как в събота говориха по телефона и същата жена й разказваше как 8 годишният и син се тръшкал, че вече си иска кръвта. Осем годишен, а вече е наясно с повече неща отколкото тя самата на същите години...
9:10 Вече са се свързали и героинята нервно хапе устни. Кръв няма. Един сак А1+! Цял един сак. НЯМА...
19:30 Точно се прибира от работа и се пльоска на дивана. Телефона й пак звъни. Още не го е извадила от джоба си и вече и се иска да го изхвърли през деветия етаж. Учудена вижда името и си дава сметка, че не и се обаждат за да си говорят просто така. Умората е сковала крайниците, но скача и отива да говори на тихо място. Със всяка секунда пулса и се увеличава. Дали сърцето и ще издържи до края на седмицата. Все пак е само понеделник, а вече няколко пъти и се обаждат да я питат какво става и какво да направят. Пак майка, но на 15 год. дете, което чака за 0+ от миналата сряда.....
Ако изляза от тона, с който върви поста ми до тук, простичко мога да кажа:
Мили хора, Моля Ви спасете живота на тези деца! Моля....
Спомняте ли си онази серия в която главната героиня се тръшка сълзливо и обяснява как страда, че живота на няколко деца е заложен на карта?
Сега пак гледам тази серия.
7:30 на 1.12.2008 (понеделник). Героинята влита на работното си място. Поглежда през прозореца и вижда силуета на сградата на НЦХТ. Рано е и все пак работното й време е от 9:00. Отпивайки глътка кафе се чуди дали вече работят. Сеща се, че е забравила да пита една майка дали са дали кръв за сина й. Всъщност трябваше в петък да са на кръвопреливане, но нямаше кръв. Усмихна се на спомена как в събота говориха по телефона и същата жена й разказваше как 8 годишният и син се тръшкал, че вече си иска кръвта. Осем годишен, а вече е наясно с повече неща отколкото тя самата на същите години...
9:10 Вече са се свързали и героинята нервно хапе устни. Кръв няма. Един сак А1+! Цял един сак. НЯМА...
19:30 Точно се прибира от работа и се пльоска на дивана. Телефона й пак звъни. Още не го е извадила от джоба си и вече и се иска да го изхвърли през деветия етаж. Учудена вижда името и си дава сметка, че не и се обаждат за да си говорят просто така. Умората е сковала крайниците, но скача и отива да говори на тихо място. Със всяка секунда пулса и се увеличава. Дали сърцето и ще издържи до края на седмицата. Все пак е само понеделник, а вече няколко пъти и се обаждат да я питат какво става и какво да направят. Пак майка, но на 15 год. дете, което чака за 0+ от миналата сряда.....
Ако изляза от тона, с който върви поста ми до тук, простичко мога да кажа:
Мили хора, Моля Ви спасете живота на тези деца! Моля....
Сърцето ми се свива и тръпки пълзят по тяло ми четейки това. След 20 дни може би ще съм на мястото на тези деца, а ако не след 20 дни, то след още 20, а всъщност може да се наложи на всеки. Какво трябва да направим, за да няма такива постове ?!?! Да кършим нервно пръсти и да се молим на Бог да ни пази или да проклинаме и да се бунтуваме??? Въпроси и мисли и надежди, но истината е че сме безсилни пред липсата на съзнаие у хората и разчитаме на тези, които все още имат такова, но уви колкото и гадно да звучи те не са достатъчно.
Направете нещо добро и удивително !
Дарете кръв!
Спасете живот!
