Диалог по "Осиновени време е да кажем..."

Аз не съм съгласна с това твърдение. Всеки търси лек докато го боли т.е. търси да се излекува. Това търсят и осиновените деца във форума. Поправите ме, ако греша.

Хората сме различни. Един и същ факт от различните хора се възприема и смила различно.
Важна и близостта на душите, а не на  ДНК-тата и кръвта. Колко много рожденни майки са останали чужди на децата си!

Уважавам и другата позиция . И не казвам, че съм застрахована по отношение на моето дете.

Принципно намирам много истина в написаното от Ганката.
но логично, понеже съм драка или понеже не съм склонна да идеализирам никого и съм лекичко Тома Неверни, та си задавам въпоса, ако нещата не стоят така с доверието на детето, към тази, която го е родила, просто защото 9 месеца тя се е била със злоба в корема и е проклинала съдбата си 
Тогава?
Просто нещата не са едностранни, толкова са различни ситуациите.
Ех, ако можеше всичките ни дечица да са плод на връзката на студентката с професора, носени с любов и оставени, защото професора отказал да се разведе.
Да, да ама не.
А вярвам в неонаталното развитие на детето.
Не вярвам в отработването на първичната рана, докато не се осмисли какво значи това и що е то изоставяне, но вярвам в това, че детето усеща и попива мислите и чувствата на жената, която го носи.

Според мен няма значение, какво е чувствала жената, има значение факта на изоставяне. Според мен осъзнаването на факта, че си бил малък и безпомощен и някой въпреки това те е захвърлил е от значение - от там е болката.  Като прибавиш към това, че още в началото на живота ти, някой не те е искал става още по-тежко. Просто не те е искал.

Това е станало преди да се появим ние в живота им, това се е случило на тях и не може да бъде променено. А осъзнаването на изоставянето става някъде по-късно, когато детето поотрасне малко, не знам точно на колко години, но се страхувам че скоро ще разбера.

Не мисля, че тази болка може да бъде излекувана, така както не може да бъде излекувана например болката на майка, загубила детето си, независимо колко деца преди или след това има тази майка.

Така също не мисля, че ние можем да променим тази болка - ние не сме част от случката - ние даваме сигурност след това, ние даваме любов след това, ние сме след това, а преди нас е болката.

     Аз нямам никакъв спомен от изоставянето ,била съм новородено, едва ли е възможно и да имам, нали така.
 
  Първата ми реакция, след като разбрах за осиновяването ми, беше възможно ли е толкова години да не са ми казали толкова важно нещо?! Казвам ви пак, от това ме заболя, почувствах се наистина безтегловно, всичко ми се срина, бях ужасно объркана....До ден днешен аз си оставам Тома неверни , не мога да повярвам ,че черното е черно ,докато не се убедя  сама.Честно казано, не изпитвам болка от изоставянето, или поне не съм я осъзнала.Не я помня, няма как да ми липсва....., това не мога да го разбера?!
  Аз лично, не виждам родителите си в пишещите тук осиновители , и във всъщност нямам никакво желание да говоря с тях точно за тези неща , за които иде реч тук.Такива разговори са болезнени за нас, а ние даже не сме се виждали, не бих позволила да нараня майка ми , и освен всичко, няма и никакъв смисъл.
  Опитвам се да съм максимално откровена, виждам че ви е много трудно и се опитвате по всякакъв начин да предпазите децата си.

Много мислих преди да започна да пиша. Не знам и дали ще успея да вместя в няколко реда обърканите си мисли... Но това, което искам да ви кажа е, че докато четях постовете в темата дотук, в съзнанието ми изплува картината на мен самата преди 2-3 години, стъпила с по един крак от двете страни на Гринуичкия меридиан.

Възможен ли е диалог между днешните синовители и порасналите осиновени деца. Ами да - възможен е. Аз съм осиновител и пораснало осиновено дете - и постоянно водя диалог със себе си, стараейки се да подаря на децата си онова усещане за спокойствеие, сигурност и стойностност, което моите родители успяха да ми внушат /макар така и да не намериха сили да ми кажат истината и да отнесоха тайната в гроба/. Водя диалог със себе си и защото не искам да повторя грешките на родителите си в онези моменти, когато съм се чувствала притисната от любовта им и недостатъчно свободна.

Възможно ли е да се лекува болката от изоставянето? Лекува се както всяка друга болка, причинена от загуба на скъм и любим човек. Сигурно съм изпитала болка когато ТЯ ме е изоставила и не е пожелала да ме вземе със себе си. Не помня /значи ли това, че болката е била излекувана?/. Но ПОМНЯ болката, ккоято изпитах, когато загубих баща си /макар да не бях малка и безпомощна, а зряла жена със собствено семейство/. И още ме боли! и за мама ме боли, макар с нея често да бяхме от двете страни на барикадата по много въпроси. Не знам дали моите деца ги е боляло, когато ТЯ и ТЯ са си тръгнали без тях, оставяйки ги в ръцете на "добри хора". Но ЗНАМ колко много болка изживяха, когато почина баща им... ТАЗИ болка продължавам да лекувам ежедневно...

Не знам от какво идва раната - дали от 9-те месеца преди раждането или от няколкото минути след това.... Сигурно във всяка ситуация е различно. Съгласна съм с Галя. че зависи от отношението на тази, която те носи в утробата си, от нейното желание/нежелание да те обича... Ако е имало желание, раздялата ще е трудна. Ако ли не...

Едва ли успях да ви приближа към отговора. Защото и аз нямам такъв. Защото, когато моите деца са ме питали "Тя защо ме изостави?" винаги съм отговаряла "Не знам. Единственото, което знам е, че аз винаги ще бъда до вас!" За себе си вярвам, че нищо в този объркан свят не се случва без причина.

Дива-не, Дефи, благодаря! 

 

Аз гледах предаването с Мама Ваня преди години (второто, при което се срещна с рождената си майка). Беше много трогателно. Мама Ваня е загубила майка си, когато е била на 10 години! Не й е било лесно в следващите години. И после съдбата й и поднася този хубав подарък - отново да има майка. Искрено се радвам за тях.

Мислила съм си, че много ми се иска и моите деца да имат такива рождени майки. Но за съжаление не е така... Поне едната я видях. Евентуалната среща ще бъде много трудна. Но бъдещето ще покаже какво ще ни се случи. От досегашния ми житейски опит съм научила, че никога не можем да бъдем подготвени за всичко, все има изненадки - понякога приятни, понякога неприятни. Дано имаме сили да преминем през изпитанията!

Болката идва от това, че тази, която го е носила 9 месеца под сърцето си, чийто глас, миризма навици са му били близки, си е отишла веднага след като се е появил в новия, чуждия свят. ТЯ е трябвало да го нахрани, подсуши и утеши, защото на НЕЯ той безрезервно е вярвал, познавал я е от самото си сътворение. ТЯ си е отишла и го е оставила на непознати хора, които са се погрижили за него, но е можело и да не се погрижат, защото той не ги е познавал, следователно и те не са го познавали и той е можело да умре. Тогава той се е почувствал сам, беззащитен и немощен в огромния нов свят и всеки момент е очаквал и те да си отидат и да го оставят, както си е отишла ТЯ. Защото вече е бил предаден от тази, която го е създала, която по естествените човешки закони би трябвало да бъде с него и да го обича безусловно. Това е болката, както ми я описа моето дете, с негови си думи.

Gankata






Ето, точно това е прословутото чувство, описано от Gankata, така наречената болка на осиновеното дете, която всъщност трябва да е наречена болка на изоставеното дете и ще се опитам от позицията на възрастен човек да я дообрисувам, ако успея.Не е проблема в осиновяването, напротив, аз лично се чувствам късметлийка за това че съм осиновена и израстнала в дом, семейство, топлина и т.н.Нямам проблем и не страдам от осиновяването си, дори винаги съм мислела, че не изпитвам болка от това и не помня узнавайки го да съм страдала, не, друго е чувството и то е породено точно от факта, че живота ми е започнал с изоставянето ми в дом.Това е празнотата и гнетящото ме отвътре чувство, че още с появата ми на бял свят съм била ненужна и нежелана.Затова в тежки моменти от живота ми, при много сериозни проблеми, тази болка се задълбочава и ме хвърля в дълбоки терзания, че още със създаването ми съдбата ми е предопределена да е тежка, че още с появата ми тази, която обича безпрекословно, която няма как да отхвърли рожбата си, защото е майката, носила я 9 месеца, та щом тази жена не ме е искала и ме е захвърлила, то какво ли бих могла да искам от останалите.Така си обяснявам предателството на близки хора в тежък момент и в съзнанието ми крещи фразата, че с раждането ми съм ничието дете, изоставеното, ненужно дете и съм обречена да изживея живота си под този знак.......................Не зная дали успях да обясня болката или поне частица от нея, но мили мами-осиновителки, тя е породена от изоставянето и от изоставилите ни, не от факта, че сме осиновени.Напротив, всеки осиновен трябва и е благодарен и щастлив от късмета, който е имал да бъде пожелан, избран, взет и отгледан като рождено дете в дом, пълен с обич и топлина...................За това всички здравомислещи и нормални психически осиновени имат вас, своите осиновители за единствени родители и е така, никой друг не би могъл да заеме мястото ви.
Дано съм успяла нещичко да обясня и да съм полезна с хаотичните си мисли и бръщолевения.

Благодаря ти за разбирането.Много си проницателна щом се сети за кое предаване говоря.Беше ноември 2004-Искренно и лично.Това е моето ЧУДО,което съдбата ми поднесе.Сигурна съм,че ако майка ми беше жива нещата щяха да са много различни и нямаше да ми е толкова лесно да простя.Все пак и аз съм майка и никога при никакви обстоятелства не бих се отказала от децата си.Но живота поднася такива изненади,че никога не знаеш какво ще се случи.Бъди сигурна,че ти си най-важния човек в живота на децата си.Подкрепяй ги и ги обичай и те ще го оценят.И досега в сърцето ми моята майка си остава осиновителката ми и пазя много топли спомени за нея.

здравей,исках да те поздравя за написаното защото в него прочетох своите собствени мисли казани от друг.Желая ти успех по трудния път който по  сме тръгнали .Дано Господ е с нас а той е щом ни е дарил с такива прекрасни деца

Не знам дали е някакво успокоение, но си мисля, че изоставянето не е израз на безхаберно захвърляне винаги. Жалко само, че детето плаща най-високата цена за това.Освен травмата в бебешка възраст, изтикана някъде в подсъзнанието, като голям човек и знанието за това травмира.Все си мисля-защо си мислят...., че са захвърляни, нежелани... но пък и аз като се знам, сигурно и аз бих си мислила същото на тяхно място.
Моята дъщеря си има някакво любопитство към причините, иска й се да ги научи сякаш, но си мисли и че не е коректно към нас да търси. Обясних и , че ще й помогна ако иска, но мисля, че точно сега....не знам, може би не е най-подходящото време.Искам да я предпазя, а кой знае, може би и нас от това знание.

Споменах начините по които другите търсят, но в крайна сметка тя попита - а там има ли много жени(майки) , които търсят?!!Явно се надява , че са много.

Мираета, радвам се , че пишеш пак, макар и в друга тема.

 

.........
нямам думи просто 
.......

Miraetta 

Ето от това най-много се боя - че биологичните създателки (не мога да ги нарека майки) ще отхвърлят децата ми , когато те пожелаят да материализират образите и личностите им.

Пиша тук, защото влизам подфорума (много е важен за мен) за да надникна поне за малко в мислите ви и да събирам опит.

PS: Между другото едната е от български произход също .... и социалните ми обясняваха, че била "отговорен" човек и затова оставила детето за осиновяване веднага (и не пожелала даже да го види и за миг).

Аз намеквах, за възможно отхвърляне при търсенето и намирането.

Дъщеря ми, както винаги намери изход-ми, ще й кажа , че е много тъпа (или нещо от сорта) и повече няма да се разправям...