Къде искаме да сме погребани?

O, Вес и снаха ми я е попитала и дори е направила така, че това да се чуе и в ръководството на болницата. Обаче, познай какво получи едно голямо НИЩО. И аз когато бях там, бях потресена от безпардонието и абсолютния непукизъм на работещите там
Момичетата, които са учили медицина тук знаят, че един от най- тежките изпити тук е психология. Ако не знаеш как да помогнеш психически на един физически страдащ човек, (макар и обречен той има нужда от пълноценен живот независимо, колко и до кога) не можеш да бъдеш медицински работник.

Няма нужда да се извиняваш, аз преживях подобно нещо в ИСУЛ, когато баща ми беше там малко преди да почине и на въпроса му към доктора в мое присъствие: "Докторе, как е?", онова говедо в бяла престилка отговори нещо толкова гнусно, толкова непристойно за положението му на лекуващ, на доктор, на медик, на този, който трябва да вдъхва надежда на болните ... дори не мога да го възпроизведа, беше толкова шокиращо и невероятно нечовешко ... дано някой ден тази сестра и този доктор изпитат същото, което сме изпитали ние и нашите починали близки в тези моменти
И, разбира се, че никой няма да направи нищо в българска болница.
Не знам дали е изпит по Психология или изпит по човечност, който трябва да издържат, за да станат медицински работници, но в Психологията има много написано по темата как да подходи към умиращ, близките на умиращ и близките на вече починал човек.
Извинявам се за оффтопика, но поста на Vanhorne просто отвори стара рана и у мен 

Тъй като съвсем скоро се запознах с подробностите по транстпортиране на тленни останки от една страна в друга и се убедих, че не желая да натоварвам близките си точно с такива бюрократични детайли в подобен момент бих казала, че нямам претенции как и къде ще ме позиционират. Все пак искамдо мястото където ще лежа да има едно единствено нещо - снимка на Стария Пловдив. Това е мястото, което бих определила като мое. Не е задължително да съм там. Стига ми то да е до мен. По един или друг начин.

Къде искам да съм погребана , естественно там където е семейството и децата ми

Точно  това ще напиша и аз в завещанието си   Само с тази разлика, че ще искам да разсеят праха ми в море или  океан, някъде в движеща се вода.  Абсолютно няма да обременявам децата си относно поддържане и носене на цветя на  някакъв си  гроб, в който  мен  ме няма, нито телом нито духом. Важното е,  че че ще ме обичат и ще ме носят в СЪРЦЕТО СИ.

Vanhorne...и от мен 

Само да ви кажа, че аз и умиращия ми баща също се сблъскахме с липса на човещина, когато той умираше в Канада.  Първо, постоянно му напомняха, че умира и няма никаква надежда и е безсмислено да се самозаблуждава.  А той просто казваше, че не иска да обсъжда do not resuscitate orders. 

Но това, което ще остави стаен гняв в мен цял живот е, че последните думи, които баща ми изрече в живота си бяха извинения към една проста сестра, която му се караше как може така невъзпитано да плюе кръв по пода, а да не изчака да му донесат панерче (това след като го докараха на носилка от операционната и той започна изведнъж да се задушава и да плюе кръв).  10 мин след като й се извини, изпадна в кома, от която не се събуди.  Оказа се, че е плюел кръв защото белият му дроб е отказал да работи след интервенцията.  Това човещина ли е? 

Няма да ви разправям с подробности как в погребалната агенция се опитваха да изкрънкат колкото се може повече пари и как докато се возих в катафалката попа и шофьора си разказваха вицове за трафик и се смееха. 

Естествено, в Канада взаимоотношенията са като цяло много по-възпитани и по-сдържани от колкото в България.  Спор няма.  В Канада има правила на поведение, които се спазват.  Мисля, че в България просто спектъра на поведение е много по-широк.  Можеш да попаднеш на медицински работник, който ще се грижи за теб/близките ти като за собствен роднина-- с цялото съчувствие и човещина на света; а можеш и да попаднеш на невероятни изроди, каквито сте описали.  Просто няма правила.  Докато в Канада срещаш едно рутинно, обикновено усмихнато, но лишено от чувство обслужване, което специално на мен ми беше много потискащо също.  А понякога се сблъсквах и със зле прикрито пренебрежение и бездушие, което ме гневеше точно толкова колкото и когато в България някой ме напсува открито. 

Мисълта ми е, че има trade off, който не е толкова прост и елементарен.  В България срещаш един вид огорчения, в Канада друг.  Въпросът е кои би могъл да изтърпиш по-лесно.  Аз много дълго не можех да се отърся от гнева си след смъртта на баща ми...

Сиси Боата, това в Канада ли? чудя се дали съм разбрала...

Аха, в Канада. В много хубава болница (Сънибрук в Торонто), която по ирония на съдбата баща ми беше проектирал 3 години преди да умре в нея.  И като казвам, че сестрата му се караше нямам предвид, че му крещеше както правят редовно в България.  Но леденият и груб тон беше недвусмислен и обиден: "Sir, stop spitting on the floor, because someone has to clean after you. Would you spit like that at home? You can wait for someone to give you a tray".  И това, което беше 100% сигурно е, че тази жена не изпитваше никакво състрадание към баща ми...

O man, такъв трей щях да и дам на тази... Защо не се оплака? А, защо ли те питам, то в тази мъка човек забравя и не обръща внимание на това.
Съжалявам и наистина разбирам как се чувстваш.   

Оплаках се, но оплакването ме ядоса още повече.  Оплаках се на patient advocate, която е служител на болницата.  Нейният отговор беше: "Съжалявам, че смятате, че сестрата се е държала грубо" (I'm sorry you feel that the nurse was rude. Вместо: I'm sorry that the nurse was rude).  И толкова.  Това не е никакво извинение.  А щом дори не ми се извиниха, да не мислиш, че нещо наказаха сестрата...

Разбирам Сиси, безкрайно добре я разбирам.
Баба почина във Франция. В болницата се държаха зверски с нея, чакаха я буквално да умре, не се грижеха за нея, прозяваха се с отегчение при всяка следваща манипулация, която правихме за да я задържим жива. Беше някакъв ад! Изобщо не съм сигурна, че в Бг. е по-зле. Според мен човекът, хомо сапиенсът е някаква природна грешка, която не само че не се цивилизова с вековете, ами се изражда още повече.

Явно, няма значение къде умираш...има значение в чии ръце умираш.
Не знам дали съм права и приемам забележки, но ми се струва, че болшинството от медицинските работници (най- вече сестри) с времето стават коравосърдечни. Дали е до човек или това е начин да се съхранят- нямам идея.
На времето исках да кандидатствам за мед. сестра. Майка ми ми зададе един много умен въпрос: "Можеш ли да живееш с болката и мъката на хората. Ако, да скачай, ако не дори и не опитвай". Тази професия иска Огромно сърце. Аз не мога, ще рева, ще изживявам всяка малка случка. Тази професия е от Бога - или го имаш или не. Имам честа да познавам трима такива - Акушерката и Доктора с които родих дъщеря ми и педиатърката ми в БГ. Поклон пред всички тях.
Дано не съм засегнала някой (ако има мед. работници м/у нас), но едно нещо ще помня завинаги:
Как боли когато виждаш любим човек да си отива от този свят. Как боли когато виждаш един достоен и смел човек да лежи безпомощен и да не можеш да му помогнеш. В същото време хората образовани да помагат, тези на които разчитаме да им облекчат страданието- ги нараняват, унижават и ... нямам думи. 

Чета ви и се чудя, точно, заради призванието да си медицински работник. Аз работя с такива, като доброволци и не съм видяла един да е толкова груб, като тези описани от вас. Но все пак моето не е представителна извадка, защото са все детски сестри и лекари, а за такъв наистина се иска лично желание да си в педиатрия, призвание и невероятна състрадателност. В България сестрите са ужасно груби, лекарите са горе-долу, а някои са наистина добри. Иначе баща ми беше в болница няколко пъти и сестрите бяха повече от ужасни. Според мен е комбинация от ниско заплащане и неоценяване на труда от лекарите, кофти отношение от лекарите към тях и много влезли да учат за медицински сестри, колкото да да завършат нещо, а не защото са искали. Имаме чудесен педиатър и ходихме при също толкова чудесен кардиолог. За сметка на това единственият гинеколог при който ходих беше доста зле и затова реших да си ходя в САЩ, когато си се прибирам от време на време. Личният ми опит с лекари и сестри в САЩ е бил винаги много положителен - раждане, педиатри и пр. Сестрите пък, като раждах бяха невероятни. Сори за оф-а. Наистина ви съчувствам за преживяванията , мистик недей така - има повече добри хора отколкото зли.

Не исках с историята ми да твърдя, че в Канада е по-зле от БГ или дори, че е еднакво.  Убедена съм, че в Канада има повече контрол и не се позволява такъв краен произвол и грубост каквито се срещат в БГ.  Следях темата за майката от Пловдив, която отнесе какви ли не грозни обиди от лекарите само затова, че си е позволила да си търси правото да види умрялото си бебе и съм убедена, че такова поведение от лекар не би се толерирало в Канада.  Не смятам, също, че масово медицинските работници са лоши и безчувствени хора където и да било.  И аз като раждах в Канада останах доволна от отношението.  В САЩ пък преживях спонтанен аборт и също всички се държаха учтиво и тактично. 

Просто имах предвид, че и най-строгите правила на поведение не могат да принудят човек, който е безчувствен, груб и безчовечен да скрие тези си качества.  Може да не ги прояви чрез крещене и обидни думи, но да предизвика точно толкова силна травма с отношението си.  Затова смятам точно като Ванхорн, че е важно не къде умираш, а в чии ръце...