колко време ни трябваше да забравим

Ето това попитах и аз един приятел, който скоро се разведе. Как може да си отдал живота си на една жена, да си и направил дете, да сте имали нещо като дом и изведнъж... да почнете да се мразите, да се обиждате и да забравите за всичко хубаво което някога сте намирали в този човек?

Не можа да ми обясни... бил заслепен, тогава просто имал нужда от жена, не точно тази, ама тази била свободна и го завъртял живота, и тя много държала да се оженят, той решил да я зарадва, направили сватба, ама после пък поискала дете. Казал си "и явно ни е време" и й направил дете, после тя казала "Сега веднага след работа вкъщи, никво излизане с приятели, не съм длъжна да ти гледам детето и аз съм човек" и... на него му пробляснало. Първо му кипнало, после се ядосал на себе си и след това поискал развод... Както казва той "5 години беше в живота ми и аз чак на 5тата за първи път я видях. Ама я видях такава една... дебела, грозна, с грим несвалян от 3 дни, обърнах се и видях в каква кочина живея и как вместо да съм щастлив, се оказа че съм в омагьосън кръг в който прецакания съм аз"
Явно така се озлобяват хората.. ама се чудя , защо не се озлобяват на себе си? Те сами са си виновни , че не са гледали, че са направили компромис със себе си...

Клин клин избива са казали хората... Ама при мен не помогна.. Мисля си, че когато е онова нещо наречено "ГОЛЯМА ЛЮБОВ" просто не се забравя... Каквото и да е причинил, каквато и да е обидата.Или поне с моята е така... Вече съм щастлива с друг мъж, имам си детенце и всичко което и е нужно, но всеки път , когато ми звънне телефона и видя , че е той, бившият, голямата любов... нещо ми трепва. В една друга тема, една мацка ми пожела да си намеря мастора, аз обаче си мисля , че отдавна съм  си го намерила. Бившият... добре че избягах.В началото ми беше трудно, отслабнах много за кратко време, отказах да се срещам с хора.И изведнъж ми мина, на 6тия ден.. събудих се и излезнах, един вид чисто новичка. Не се виждаме и чувахме 4 години. Ни вест ни кост. Аз започнах друга връзка , заживях с младежа (съпруга ми) и един ден, ненадейно той се обади и ... бях на крачка да зарежа всичко, заради онази лудост, еофория и пеперудки в корема, който ми причиняваше. Седнах, помислих трезво и реших, че ако не искам за завърша в някоя психиатрична клиника, следващия път когато ме изостави.. по добре да отрежа главата на змията веднъж за винаги. ПОсле пак 2 години ни вест ни кост и сега сме на "здравей -здрасти", пеперудките в корема ми ги причинява друг, а за бившия отстана само любопитството и въпроса "ами ако....". Но историята такива въпроси не търпи, за това сценариите са само в главата ми, далече от сърцето.

Тука под забравне по скро се има предвид колк оврме трябва, за да мине болката. Защото искаме или не части то живота си не можме да трием. Но може да не мислим за тях или поне тези мисли да не са болезнени. И когато се стигне до там спира и говорено на лоши неща, оплакването и всичко останло.

Отговорих с " не съм го забравила още" защото такива неща няма как да се забравят.  Никой не може да забрави бащата на бетето/децата си!

Eee, не мисля, че въпросът на анкетата е кога забравихте, че съществува.
Айде да не се прави на ощипани.

Виж въпроса на анкетата!
За мен анкетата е едно, темата и разсъжденията - друго.

Kiara Съвсем си е права Ники, ясно е за какво става въпрос в темата

За темата НЕ спориме    Знам за какво се говори. За анкетата идеше реч...

Около година, после известно време бях във фазата на омразата, което незнам в коя графа се брои. Честно казано имах период, през който ми беше безразличен, не го и мразех даже, жал ми беше за него. Сега обаче отново го помразвам. Бях му и простила, мдам, на периоди е всичко. Както и да протече животът ми занапред, не мисля, че някога ще се отърва напълно от отрицателните емоции. Не мога да му простя, че ми отне правото на избор, а именно избора - искам ли да бъда самотна майка или не искам. Когато бях в 4ти месец бременна просто си би камшика. Гадно или не, ако го беше направил един месец по-рано, синът ми нямаше да го има. На 26 години, не бях готова за това което се случи. Резултатите са видими. Да, за една година го прежалих наистина, но това не подобри значително качеството ми на живот. Както се написа - майчинството е доживотно. Самотното - уви - и то.

Ми...аз броях дните до развода...ние имаме 5 години брак на хартия, но не съм сигурна дали имаме и пет месеца съвместен живот...знам вече - не съм го обичала, наред с всичко друго, което тогава изпитвах към него.
Някой питаше - как можете да говорите лошо ( това е предателство) за онзи, с когото сте спали, яли и живяли.
Днес трудно мога да кажа за БНД и една хубава дума. Не че го мразя. Не че го осъждам.
Не беше моят човек, това е.

Каси, ситуацията при мен е подобна,само че аз бях бременна в третия месец.най-гадното е,че той много добре знаеше,че никога не бих направила аборт,въпреки това изчака достатъчно време,за да обърне другия край и да разбера що за лицемер съм имала насреща
мина вече година откакто си тръгнах,но не минава и ден без да се сетя за него или за самата ситуация,в която се намирах тогава.отначало му бях бясна,че е предал доверието ми,любовта ми; след това ми беше вече безразличен.сега се усещам,че пак навлизам в някакъв такъв мъжемразки период заради неговата особа и това ме влудява,не ми се иска заради него да поставям всички мъже под един знаменател,защото не всички са еднакви.
вбесява ме и мисълта,че може би на него не му дреме на ...шапката изобщо за нас, а си живее живота,може би отдавна си е намерил друга жертва; а на мен детето ми е всеки ден пред очите и как да не си спомням... предполагам,че ще ми отнеме доста време това със "забравянето", но същинската болка вече отминава. може би като тръгна отново на работа или ако срещна някой интересен мъж,бих могла да ускоря процеса(на принципа "клин-клин избива")