ОСИНОВИТЕЛИ, време е да кажем нещата такива каквито са.

 
Как ме разсмя!

Ние имаме опит със глезенката ни "снаха". Дъщеря на приятелско семейство с която са заедно от първия ден и си я "взехме" и в нашата градина и група.
Та тя преди известно време обидила майка си, която не и позволила да влиза вече с нея в тоалетната зад гърба и.
Казала на сестра си: "Пък мама е много тъпа". И сестрата се възмутила и хоп - докладвала на мама. Мама се обидила и млъкнала, като казала че няма да и говори и да контактува с нея докато не и се извини.
Минали ден, два ... - нищо. Двете се разминават и го "отнася" таткото, който се налага да я обгрижва докато има тиха война.
На третия ден жената, която гледа децата след градина докато си дойдат родителите от работа, се обажда по телефона и казва, че "снахата" има да каже нещо на майка си. Приятелката ми си мисли, че най накрая е дошъл моментът на разкаянието ... но НЕ. Чула в телефона следното: "Измислих! Ще стана дете на майката и таткото на Марти и те ще ме гледат и обичат !"

d_iva опасна снаха си имаш, от сега се е заела да привлече "свекървата" на своя страна

Да , видях, че не е писано одавна тук.
Много си мслех за тази тема последната седмица.

Искаше ми се да споделя чувства , мисли. И знаех, че няма смисъл.
Независимо , че темата е за...то си пише за какво е...Ввсе ще се намери някой , който да реши, че трябва да ти коригира чувствата, да даде акъл как да чувстваш нещата.
И ,за съжаление, не  странични хора, а хора, живеещи с осинвяването, макар и от другата страна.
За щастие единци. Претендиращи , че се стремят към душевна хигиена, а влизащи с кални ботуши в теми, където хора споделят неща, които те  не споделят.
Не съм видяла мами от нас да влизат и да казват в другия подфорум как трябва да усещат отношенията си с родителите, когато някой оплюва или пък казва колко мнго обича хората, които са го отгледали. Поне аз смятам , че не е моя работа да го правя.Нито да обяснявам на "децата" какво чувстват родителите им.
Много ми се иска индуктивно-дедуктивните подходи на някои да намерят другаде поле за изява.

Като цяло мисля, че има нужда от сериозни теми, но защо ли нямам желание да пиша?

Съгласна съм с теб.

А пък аз се уморих да мисля за себе си като за осиновител. Уморих се и всичко да се пречупва през осиновяването, затова и мисля да наминавам към Хайд парк, щото сте ми сладки и близки на сърцето, а иначе отивам където ми е мястото - в нашите деца 

Аз и не мисля така за себе си (дали е грешка?), наложи се да уточнявам понякога това тук, откакто пиша тук.
Думата в заглавието на темата използвам само за уточнение и то много рядко.
И аз най - често се отбивам в хайда 

За съжаление , точно от това , от което повечето имаме нужда, няма какво да си кривим душата, знаем, че е така, това е споделени мисли и изживявания на майки на  по- големи осиновени деца,а такива майки пишат все по-рядко. Корнишонко си отиде, Аист е една от малкото, които е  при нас.Винаги съм се чудела защо майки на по-големи осиновени деца рядко се спират тук.Не може по теория на вероятностите кандидат-осиновители и осиновители на малки деца все да се отбиват и застояват тук, а майки на деца на 12, 13 и повече години по същата теория да не се "закачат" за форума.

За мен майките на по-големи / не казвам задължително тийн/ осиновени са неизчерпаемо богатство с опит ,мисли и чувства и много се надявам, че волно или неволно не сме ги прогонили.

Ами има нещо такова, поне това е моето впечатление: кажеш нещо и веднага те наскачат "скорошни" майки...
На Фоксче искам да кажа: децата ни ще си останат цял живот осиновени и ние ще сме цял живот осиновители. Винаги, когато реша, че не е нужно ТОЧНО този аспект от връзката ми с тях да бъде на преден план, става нещо, което ми го припомня...
Ние сме на почивка и онзи ден в ресторанта при нас дойде едни човек от съседната маса да пита дали ни е осиновен малкия (щото е много по-хубав от нас ) разказа си цялата история, почти на осемдесет е, и все пак започна с осиновяването си, с осиновителите си...
Винаги, когато решим, че осиновяването не е важно ЗА НАС, отричаме част от идентичността на децата си.
А за пубертета не ми се и говори, още един остана да мине през тийнеската буря и имам чувството, че ще бъде най-силната...
 Лек ден на всички  

Да, особено ако споделят нещо от личния си опит в позицията  им на майки ... и споделят преживяванията им с децата... Иначе за разтоварващи приказки аз си имам приятелки ...

нямам никого конкретно предвид

А иначе в моята глава не стои нон стоп мигаща червена лампа, която пищи - осиовитеееееел осиновееееееееееен

В живия живот се забравям дотам, че вчера нещо се борим на леглото и аз се опитвам да ухапя Нико по крачето. Той крещи "Нееееееее стигаааааа, не ти давааааааам" И аз казвам "Не ме интересува, ти си моето бебе, аз съм те родила, ще си те хапя когато си поискам...." Не съм вярвала, че ще ми се случи 

А, Фуси, появи се, липсваше ми.

Не се съмнявам. Радвам се, че осветлих деня ти 

Маймуна, никой не оспорва, че са осиновени, никой не го забравя и няма да го забрави. Това, което се опитвам да кажа е, че тук нещата доста често се пречупват през осиновяването, а нашите деца са просто деца и реагират като такива, независимо че не сме ги родили ние. Просто не намирам мястото си вече тук. Не смятам и, че бих била от огромна помощ за начинаещите сега осиновители, има хора, които да помагат.
На морето се срещнах с една приятелка и осиновеното й преди 9 месеца дете. Това ме върна назад, година и 10 месеца назад - видях сина си преди година и месец, погледнах го сега и видях, че той вече не е онова дете. Детето ми е забравило дома, забравило е, че е имало момент, в който не е знаело какво е семейство. Сега ще съм му много по-полезна ако му помогна да изживее детството си по незабравим и уникален негов начин, така както сестра му ще изживее нейното, а не да дълбая в моята, неговата душа, душата на мъжа ми и дъщеря ми. Това не значи да отрека факта на осиновяването, не, ще продължа да говоря с него за това, когато той има нужда. Детето ми порасна, възмъжа и знае, какво иска от живота.
Вчера се научи да кара колело без помощни колела. Защо го споменавам? Защото така, както карането на колело няма нищо общо с осиновяването, така много, много други неща от неговия живот нямат. Приемам първичната болка, разбирам че я има и ще я има, отказвам обаче да прекарвам дните си, чудейки се как да я намаля или преодолея.
Който разбрал, разбрал, който не е, здраве да е 

Моето дете осъзна през последните 6 месеца факта, че не съм го родила а е дошъл "от бебешка" къща. От време на време казва колко е щастлив, че точно ние сме неговите мама и тати и колко много ни обича.

Засега това май не е травма за него, даже се изживява като уникат и като иска да ме ядоса или издразни спекулира с факта, че точно ние сме го взели оттам.

(браво на Исачето!)

Светкавица  ,

Изводите за зависимостите сама си ги направила.

За Корни новите списващи може би не знаят.
Корни беше директна и почтена.
Каза тук, че не издържа на тормоза, иска да се прекрати връзката с детето и колкото време и остава да го изживее като човек.
И за детето беше пряма - "той иска да се самоунищожи".

Не влизам да кометирам и да участвам, не ми е мястото тук, а само отговарям за Корни с данни от постингите и тук.

Не е забравил. Няма да забрави.

Фоксче, не се заяждам, опитвам се да бъда разбрана. Моите деца също сме ги учили да карат колело, да плуват, да четат и т.н. Естествено. Така че знам разликата.
Бъди здрава.