ИМА ЛИ ВДОВИЦИ/ВДОВЦИ СРЕД ВАС???

Благодаря ви за подкрепата!
Наистина много е трудно да пишеш.
Все още не мога да приема че него го няма,имам чуството че всичко което се случи е някъква лоша шега.Мисля си че е заминал някъде далеч и един ден ще бъдем отново заедно.Просто ни е оставил за малко.А дали не вървя по пътя на лудостта?
Ходя  от стая в стая,не ям,не спя,не говоря,не излизам,не се интересувам от абсолютно нищо.Непрекъснато слушам как трябва да бъда силна, да продължавам напред.Как?!Чуствам се като изцедена,като мината през центрофуга,няма живец в мен,как да стана и да продължа?!
Болно ми е за детето,че няма да познава баща си,болно ми е че самия той не успя да му се порадва.Ох,боже....

оле мила , като те слушам и отново съпреживяват това , което изпитах със сестра си- големият беше тогава на 3 годинки , а малкият на 1г и половинал До скоро големият имаше лного ярки спомени за него и непрекъснато казваше, ама тати може това, тати и това, а пък малкият според мен не си спомня абсолютно нищо , но от разказите на брат си мим чувството че и за него беше жив спомена. Така , че не знам на колко години и детенцето, но му разказвай непрекъснато весели случки , ногато сте били тримата или пък те самите двамата и на по- късен етап от живота избери една слънчева задушница , когато ими слънце и много хора, и го заведи на гроба с ведра физиономия и да видиш , как добре ще се почувства детето, а и ти. Ние така направихме, в началото им разказвахме, че тати винаги е с тях и че ги гледа от небето, като заспиват им пожелава лека нощ ите на него да пожелаят и никога до тогава не ги бях водили на гроба и след като избрахме подходящият момент, реакцията на малкият беше след като си тръгнахме " ох днес мие много хубав ден, мамо- всички бяхме заедно" , това го каза едно 8 годищно дете и не стана както ние се притеснявахме , как ще им се отрази на психиката, дали няма да се затворят. Така , че наистина бъди силна и не толкова тъжна пред детето си . Мила,пожелая ти да си силна и много късмет на теб и детето

Детенцето ми е на 10 месеца,с нетърпение чакам да порасне още малко за да му разкажа за баща му.

Здравейте. Аз от 4 дни съм вдовица. Имам момиченце на 8 месеца. Съпруга ми почина в понеделник в ръцете ми от рак на стомаха. Имаме само година брак, но това беше една невероятна година. Имаме желано детенце, много красиво. В момента си представям, че е в командировка в чужбина (такава му беше професията) и всеки момент ще се върне. Но през нощите осъзнавам, че никога няма да се върне. Не знам как ще преодолея тази мъка. надявам се с ваша помощ да се справя!

Мойте съболезнования и на теб X]megelinka .
Не знам как може да се преодолее мъката,аз просто се опитвам да се науча да живея с нея.
Намирам утеха ,когато малката иска да й разказвам за татко и' . И в книгите,филми, и много много работа. И в сънищата-защото той е там и сякаш никога не си е тръгвал.

Здравейте момичета.Моите най-искренни съболезнования за тежката Ви загуба.
Господи колко е несправедливо всичко това.
Пиша в тази тема, защото моя много добра приятелка загуби съпругът си преди 24 дни.Имат си две дечица на 9 и на 2 години.Не мога да Ви опиша колко ми е тежко, а пък на нея.....а на Вас-само Вие си знаете.Тежко ми е да я гледам как страда.Очите и пълни с тъга и сълзи.Иска ми се да облекча болката и,да преодолее мъката по безболезнено а незная как.Естествено обаждам и се , виждаме се, разговаряме.Но това ми се вижда недостатъчно.Притеснявам се за децата и.Всичко им е казала.Голямото разбира всичко и дори си поплаква за татко си, а малкото осъзнава , че нещо лошо се е случило, но може би не осъзнава че тати вече няма да се върне.Как трябва да се действа в тези случаи?Искам много да им помогна, но нищо не ми идва на ум как да стане.Много добре осъзнавам, че болката е изгаряща, и че може би вече нищо няма да е същото.
Просто исках да споделя болката на моята приятелка и моята също.

Аз разказах всичко на малката.Да знам, че още е малка,но все пак разбира.Най-малкото-тати го няма.Знае историята за катастрофата,знае че тати е на небето,и ни гледа и ни обича много.Мисля че така е правилно.Да плача пред нея понякога,но все пак се въздържам да не прекалявам.Имах много страхове в началото спрямо нея.И аз не знаех кое е правилно и кое не.Четох,търсих,консултирах се,но най-вече се съобразих със сърцето си.Споменавам го непрекъснато,но внимавам да не прекалявам-не искам да заживее с мисълта само за това.КОгато тя го спомене и иска да и разкажа,го правя-разказвам и весели случки от нашето ежедневие.Разказвам и колко много си е играл с нея,как двамата понякога са излизали без мен и са правили "тайни" неща (като да ядат сладолед наобяд например ).Понякога имам чувството ,че ме пита просто защото иска да си припомни.Понякога си фантазира,за неща който не са правили,но е така с всяко дете.Опитвам се да и осигурявам възможно най много разнообразие от приятели и хора около нея.Срещам я с нашите приятели (не че на мен не ми е тежко с тях понякога),и особенно в началото много,много и повтарях,че тати не може да се върне,защото няколко пъти ме пита защо не стана и аз звездичка и не ида да си прибера тати.Надявам се че не съм сбъркала,но поне до сега ми се струва ,че постъпвам правилно.Детето е спокойно,играе,весели се,понякога е тъжна,застава до прозореца ,гледа нагоре и му говори нещо.Просто заставам до нея и двете му говорим заедно. Какво да ти кажа  ,не ми е леко, в началото  дори се разплаквах,но милото само ме гушкаше и ми казваше думите, който аз и бях казвала-тати е на небето и ни гледа и мн мн ни обича. 
Нека и другите си дадат мнението,а ако има и такива който са изгубили родител,дори може и по добре да кажат.
Изказвам мойте съболезнования на приятелката ти.Тежко е да загубиш половинката си     Какво друго бих могла да кажа.           

Да наистина - какво друго може да се каже? Адски е трудно.Ще следя темата и винаги, когато имам възможност ще помагам на Вас и приятелката си с каквото мога, било със съвети, съчувствие , разбиране, разговори  или друго.
Дръжте се мили момичета. Имате прекрасни дечица.Някой трябва да се грижи с внимание и любов за тях, и да ги възпита на най- доброто , което успее в името на родителя, който са загубили.

mamvalia чак днес разгледах темата наистина ти съчувствам много. Познавам те само задочно. Аз съм родом от Правец. С твоя съпруг сме учили в едно и също училище. вие живеете в блока на ДСК а моите родители в съседният , който е по-близко до училището.
Когато разбрах за тази голяма трагедия може и да не ти се вярва , но плаках. И знаеш ли живея в това населено място от където е и човека , който уби Петьо. Мъчно ми е че едно нищожество отне живота на един порядъчен човек , че той отне вашето бъдеще, че той лиши детето ви от баща.Всеки ден , кото водя детето си на детска градина го срещам , че е тръгнал на работа и се питам дали може да спи с мисълта за това , което е сторил. Много ми е тъжно за теб и твоето момиченце. Знам , че ще живееш макар и трудно заради нея.

Момичета, трагедиите ни са различни, но ежедневието след това явно е едно и също. Моето дете е само на 8 месеца, но откакто е починал баща и всеки ден повтаря та-та, та-та, имам чувството, че си говори с него. Всичко е игра на въображението, но.... радвам се, че откакто се е родила, до последно, повечето и снимки са с баща и. Поне ще види, че той наистина я е обичал. Пазя и всичките му смс-и, които винаги завършват с ОБИЧАМ ви (поне 3 пъти написано). Говоря си с него, обсъждаме си елементарните, ежедневни неща, питам го аккво да направя сега и си мисля какво би ми отговорил.
Яд ме на всичко, яд ме е, че дори няма кого да обвиня, кого да МРАЗЯ, за да избия тъгата си!

И аз се опитах да мразя ,поне в началото.Търсих нещо,някого ,към когото да насоча гнева си....не стана.Едно ,че не съм такъв човек,друго ,че не ми стана по- лесно,и по-леко.От където и да го погледнеш-просто се е случило..нищо и никой не може да промени нещата ,нищо и никой не може да върне вренето назад...колкото и да ми се иска.За себе си разбрах ,че с гняв не мога да направя нищо,не само това,а и пречех на себе си да ...как да го кажа-да оценя и да видя живите хора около себе си.Колкото и да е странно,но смъртта на съпруга ми,ме накара да правя всичко възможно ,да се стремя да ценя хората до себе си сега и на момента...защото може да няма утре.Не че не съм ценяла тези неща и преди,но някак си ежедневието и проблемите те завличат и забравяш. Не че не ми е трудно,не че не искам да се скрия от света и да забравя за всичко-все още го искам,но знам ,че нищо няма да се върне,нито той,нито пропуснатите моменти с нашето малко слънчице,или пък с хората който в момента са ми най-голяма упора-мойте и неговите родители. В тези моменти се сещам,колко дребни ,малки караници бихме могли да си спестим,просто ако разберем навреме ,че животът е кратък и не си струват усилията и нервите.Радвам се ,че не го спрях да прави ,много неща,който можех да спра,и че правеше всичко което го правеше щастлив.Но се натъжавам ,като си спомя,колко пъти сме се карали за неща ,за който после така и не си спомяхме колкото и двамата да се напрягахме.
Стана дълго..но това са нещата ,който чувствам и виждам,дано не съм досадила някому.
Мила totka stefanova  ,познаваш го,по-точно ,познаваше го и знаеш колко обичаше живота.Иска ми се да вярвам,че е изживял тази част от живота си с мен пълноценно и е бил щастлив.Обичахме се и заедно минахме през много неща,и продължихме да се обичаме.Човека,който е отговорен за смъртта му...не знам...нямам сили да мисля за него.Въпреки,че сме завели дела,не знам дали ще го осъдят,а и това няма да ми върне нищо...има по-висши сили ,който вярвам че не оставят нищо ненаказано.

Добър вечер!
Моите съболезнования за голямата Ви загуба!
Аз съм станах вдовица на 21 години. Съпруга ми почина от рак на кожата на 25.02 точно преди 13 години. Синът ни тогава беше на 1год и 2 месеца. Благодаря на бог, че ми беше дал детето, защото то ми даде сили да продължа напред. Много трудно ми беше. Ужасно е да се живее с тази болка, да обичаш, а човека вече да го няма, да обичаш а да няма кого. Отчайвала съм се много пъти и не ми се е живеело, но поглеждах малкия и си казвах, "та това малко същество има нужда от мен" то има нужда от щастие и усмивки, то има нужда от щастливо детство, намам право да му го отнемам. Трябва да се продължи напред, заради децата си струва, те имат нужда от вас, ако не сте вие няма кой. За толкова време, не е минало и ден да не се сещам за съпруга си, и все още си мисля какво би било ако........ Не се забравя, просто човек свиква да живее с болката. Вече не съм сама и второ дете имам, но него първият не съм го забравила, той беше моята голяма любов. Споделяйте, плачете, за да може поне малко да ви олекне. Проблемите няма кой да ви ги реши, така че трябва да сте силни за двама. Ако мога да помогна на някого ще се радвам да бъда полезна, пишете ми на лични, а и аз ще следя темата.

А сега имам въпрос?
Кажете ми моля ви се как да се оправя с това дребосъче дето вече е разбрало ,че всички баби,дядовци,чичо и леля ще направят всичко за нея и се качва на всички на главите.
От мен все още има респект,а се опитвам да и покажа че не трябва да ги манипулира така,но вече при един авторитет в живота и ,явно е по-трудно. за мен да контролирам нещата.Как се изучават тези деца,не знам.И ако някой ми каже ,че не разбират,просто с чиста съвест ще му кажа колко много бърка. Не мога да разбера как ,когато сме само двете е толкова послушна,разбрана и като и откажа нещо го приема.НО,появили се някой от бабите или дядовците и недай си боже и се откаже нещо.....леле. Почва се едно реване ,тръшкане,мрънкане...мн и се ядосвам заради това. още не мога да го измисля как да спра тази тенденция към-не знам как да го нарека-разглезване??
Та кажете ми моля ви се как се справяте вие?Някой минал вече по този път ще ми бъде мноооого полезен.

Мама Валя, макар че моето котенце е още само на 9 месеца, от сега усеща, че е царицата. Направо не знам как ще възпирам бабите и дядо и да я глезят, а и нея да им се качва на главите. Според мен трябва обаче от възрастните да се започне. В момента говоря като педагог, не от собствен опит, но все пак... Нека възрастните да покажат малко повече строгост пред нея, знам че си казват вътрешно "Няма татко да я поглези, за това ние". Поговори първо с тях, после с нея. Аз от сега започнах разговорите с големите!

Ох ,от говорене с тях вече думи не ми останаха.Ама това диване е разбрало,че само малко да пусне някоя сълзичка и те веднага омекват.Та дори и още преди да е пуснала.Уж се съгласяват да ми съдействат и да са малко по критични към нея,ама и тях ги разбирам. Опитвам се да разговарям и с детето ,което по принцип винаги е вършело много работа,но за сега само обещава  и после пак наново...