ИМА ЛИ ВДОВИЦИ/ВДОВЦИ СРЕД ВАС???

[X]megelinka гледам ние с теб сме си винаги он-лайн вечер. Аз изпратих днес малката при баба и в Правец .За първи път е сама там без мен,след смъртта на Пешо.Ама гледам добре се чувства,та не ми е притеснено,и съм си свалила един филм да си гледам.

Ей, къде изчезнахте всички.Как сте момичета?Това време ,тези дни много зле ми действа на мен.Облачно,мрачно.няма слънце.А и гадостите от живота,май няма да спрат да ни нападат  ,поне при мен е така.Човек си мисли,че като загуби нещо толкова ценно,поне други лоши неща ще му бъдат спестени....но уви.

Вале, здравей! И аз съм изтрещяла, днес направих нервен срив и дотса поплаках! Какво ти се случи на теб?

Здравейте  и  от мен,
аз  съм  малко  по добре  от  последните дни- добре че при нас поне  времето помага...
Излизахме  навън със  Зара,макар и  да  не  сме  се  срещали  с  много  хора,пихме  кафе  с  познати  с  които  не  бяхме  се  виждали от  години, започнах да  се радвам  отново,макар и  не  толкова  силно,колкото преди  на  щастието на другите...Излишно е  да  споменавам  за искрицата  съжаление  в  техните очи.....
въпреки  това  осъзнавам  че  ми  липсват  контактите  с   познати...,но  за  нови  запознанства  все още  нямам  нерви  да обяснявам  отново  какво,защо  и  как...
[X]megelinka , mamvalia разкажете повече,споделете...

малко снимки  от  нас ,ако  ви  се  гледа
http://www.flickr.com/photos/31969143@N03/sets/

Здравейте на всички смели родители,който въпреки безмерната си мъка се опитват да продължат напред.Моята любов си отиде на 24.12.2007 година,на най-любимия ми празник до онзи ден.Тогава светът ми се срина.Всичките ми мечти отидоха по дяволите.А колко го проклинах този дявол тогава,как исках да се изправи пред мен и да ми обясни защо....защо точно той,любовта на живота ми.Синът ни тогава бе на 1 год. и 2 месеца.Днес живеем сами в така пустия апартамент.Нямаше нещо,което Ваньо да не бе докоснал в дома ни.На където и да се обърна беше пълно с негови вещи.По инстинкт първите поне 2 месеца,щом се тропнеше вратата си мислех,че се прибира от работа.Сърцето ми бе изпълнено с "кръв"сутрин се будих с страшни викове,че не сънят с него е реалност,а голата истина,че вече няма да мога да го прегърна...никога.Знаете ли,моята история е много дълга,ако започна от начало сигурно ще осъмна.Когато се запознахме бях на 17,а той на 20 години.Той бе първия мъж в живота ми в всяко отношение.Била съм единствено с него през целия си живот.Нашата любов бе критикувана от страна на близките ми.Постоянно се криехме,може би защото бяхме малки не знам.След 3 години решихме,че вече не искаме съвети и нападки и излязохме на квартира.Нямахме нищо.Една маса,едно легло и две табуретки,но бяхме толкова щастливи.Играехме карти по цяла нощ,и слушахме музика сгушени и влюбени.Нищо не можеше да и спре и раздели.Той работеше за 150 лв а аз за 120.Имахме много приятели,постоянно имаше някой у нас.За 3 години показахме на хората какво можем.Никой не ни е помагал никога с каквото и да било.Сами се справихме.С времето нещата се промениха Ваньо започна да взема хубава заплата и започнахме да си купуваме електроуреди и вещи.След като моите роднини разбраха какво златно момче е Ваньо,започнаха да съжаляват за постъпките си.Татко ми каза,че можем да се преместим,ако искаме в жилището,което беше на починалата ми баба.И така ние започнахме ремонт там.Ваньо всичко умееше.Шпакловаше,лепеше тапети,балатуми,редеше паркет,лепеше плочки и всичко това след работа и всичко сам.След 2 месеца през 2006 г решихме,че сме готови да имаме  бебе.Не се надявахме да се получи веднага,но за изненада така и стана.Още на първия месец теста показа 2 чертички.Щастието бе невероятно.А бременността ми бе още повече.На ръце ме носеше,казвам ви,а с диагноза момче бяхме направо на 7-то небе.На 30.10.2006 г. се роди Андрей.Естествено пак сме самички и приготвяме коритото за къпане.Анди се роди 2700 и беше колкото 1 хляб,затова се притеснявах от къпането и заради конците,които ме стягаха.Докато се усетя и Ваньо го изкъпа и така 2 месеца,той сам го къпеше.Обичаше да го храни и все се буташе той да сменя памперса.Приятелите ми бяха във възторг от този татко "чудо",който като дойдеха приятелки с Анди в кенгуруто правеше кафе и когато гостите седяха до по късно,щом чуеше малкия от другата стая прескачаше масата чак да отиде той да го гушне и да го успокои.Всички го даваха за пример.Умееше всичко,никога не отказваше да помогне,а беше така добър баща и съпруг.Цяло лято бяхме с малкия за риба с люлките,количката памперсите и всичко останало.Любовта ни ставаше все по силна и детето я заздравяваше връзката ни още повече.В злополучната нощ на 24.12.2007 с една катастрофа целия ми съвършен живот до момента приключи.Вместо да се затворя в себе си и да скърбя,трябваше да ходя в полицията да гледам снимки,да оправям документи,удостоверение за наследници,наследствени пенсии и куб щуротии дори се наложи аз да отида в кат и да предам номерата на смачкания автомобил.Всички приятели се впускаха да помагат,най вече защото се страхуваха да не направя "някоя глупост".И днес ме някои ме питат,какво би било различно,ако го нямаше детето.Аз отговарям:-Ако Анди го нямаше,отдавна и мен нямаше да ме има.Много от най-лошите мисли ме напускаха само като погледна детето си.Месеците бяха тежки първите 6 най-тежки.Днес искам да кажа на тези,родители за които в момента е немислимо,че има надежда животът им да стане отново хубав,бъдете сигурни,че това ще е така.Аз днес вече постоянно се усмихвам,а незнаех че ще дойде и този ден.Знаете ли какво ме облекчава.Аз вярвам в бог,а щом прочетох,че мога с молитви да помогна на любимия си и на онзи свят се почувствах още по добре.Има една молитва за починалите,които казвам всяка вечер вече 1 година и 4 месеца.
Благодаря,че отделихте време да изчетете изчерпателния ми отговор по темата.Бъдете смели и знайте,че времето наистина лекува,колкото и да ви е станал омразен този израз наистина е така.Вярвайте,че починалите са с нас и ни помагат и всичко ще бъде наред.
Ето и нашите снимки,които не са с никаква друга цел,освен да ви да ви покажем,че при нас животът продължи.Стига да го желаете при вас също ще е така и не обръщайте гръб на приятелите си само защото се чувствате различни.За тях вие пак сте си същите и те не ви съжаляват,а ви обичат....
                     http://www.album.bg/tania_andi/K?page=10

  браво taniaandi
Радвам се, че има толкова усмивки около теб, въпреки това, което ти се е случило. Нека всички имаме куража да се усмихнем в лицето на съдбата и да продължим смело напред   

taniaandi  чета поста ти вече не знам за кой път, започвам да пиша също още толкова пъти и не мога да довърша.БРАВО.Справила си се чудесно,изглеждаш прекрасно,а малкия човек е просто едно малко слънчице.Много прегръдки и целувки.Бъди все така борбена.И не забравяй ,че ако някога поискаш да си поплачеш-ние сме тук и ще плачем с теб. 

Благодаря ви момичета,прегръщам ви горещо.Според мен няма,някакъв определен начин за справяне в тази ситуация.Не мисля,че съм правила нещо различно.Времето наистина лекува,но и наистина трябва да вярваш,че е близките ни са на по добро място.Аз даже след като с една приятелка разглеждахме снимки и тя се разплака и казах:-Аз знам за какво са го взели.Нямало е кой да шпаклова "Рая".И тя се разсмя.Помня,много добре как преди 1 година ми казваха:-Ще има дни в които няма да плачеш.А аз плачех и казвах,че това е невъзможно.Съветите тогава от близките ти се виждат някак без мислени и думите минават като стрела край ушите ти.Трябва да се стегнеш,имаш дете,нищо не ядеш ще се разболееш и кой ще гледа детето?А кой кой е на мое място да ме разбере наистина?Кой ще се смени с мен само за ден за да види,че думите са излишни?Никой,никой ли няма желание?Е тогава по добре замълчете и ме оставете.Така мислех тогава.Но сега просто всичко е различно.Не бих заменила животът си с никой.Никак не се чувствам самотна,приятелите ме водят навсякъде,по балкана ,по селата,за риба,за гъби,а и Анди е много весело дете,непрекъснато се смее.Даже сега докато ви пиша е на кукото и ме лъже,че е пишкал вече а седна преди миг.Настоява да стане    Aко желаете вижте и  едно весело клипче,което направих миналата седмица.         
               http://www.vbox7.com/play:7008e8f8

taniaandi, напълно разбирам през какво си минала 
Хубаво е, че приятелите ти не са те изоставили. Обикновено те се отдръпват точно защото не знаят как да помогнат и с времето се чувстват безпомощни особено ако все ревем и се оплакваме.
Мисля, че просто този, който не го е преживял не може да ни разбере, сякаш изведнъж се оказваме на "другия бряг" ...

Не съм вдовица , но чета темата редовно , но рядко пиша. Трудно ми е , това което пишете винаги ме разплаква. Възхищавам се на духовната ви сила и куража да продължите напред заради децата си. Валя пусна темата по коледа. Сега е Велик ден и сигурно ви е трудно. Желая ви много здраве на вас и децата ви.

  Благодаря ти!

Здравейте, мили непознати момичета, mamavalia, meqelinka, Мама на двама, mayarm02, galia_77, taniaandi и всички останали.
Повече от 50 дни, всеки ден влизам тук и не намирах сили да пиша. Не, че сега имам, но искам да ви кажа че ви се възхищавам.
Останах вдовица на 04.03.2009г. Съпруга ми почина от рак. До тогава се смятах за най щастливия човек - прекрасен живот - съпруг с когото се обичахме и бяхме приятели, 3 деца/обожавахме ги и още ги обожавам/,  приятели, дом....всичко за което съм мечтала. Аз съм на 45г. /приемах себе си за млада/, защото се веселях непрекъснато.
Сега.... не знам, От 50 дни, търся смисъла на живота. Препрочитам хиляди пъти това, което пишат хората преживели същата трагедия и се опитвам да се успокоявам, но не се получава. Много искам да се запозная е вас, защото смятам, че ще ме разберете и съветите ви са важни за мен. Съветите на приятелите са как да се стегна, да бъда силна - дрън, дрън и после се прибират вкъщи и най- вероятно си казват "Слава богу, че това не се случва на мен". Може и да не е така, но аз май се ядосвам на всичко, което вече не мога да имам. Ужас.
Кажете, колко дълго е това време дето малко лекува.
Изказвам на всички моето съжаление, че живота  е предложил това изпитание на вас и вашите деца. Несправедливо е.
Целувки на всички

Първо една прегръдка 
Съжалявам за загубата ти.Много е тежко.Не мога да ти кажа,че след ден-два,месец или пет ще се почувстваш по-добре.Времето което трябва да мине за всеки е индивидуално .Никой не може да ти каже точно колко.
За мен писането във форума,връзката с човек преживял и минал през това,беше от много голямо значение.Благодарение на това ,смятам че мога да кажа,че се съвзех много бързо.Приех факта,че нищо не мога да променя,и трябва да се науча да живея с това.Не че болката изчезна,или че по-малко ми липсва.....но поне разсъждавам по трезво (честно почти нямам спомен от първите месеци)

[/quote] Съветите на приятелите са как да се стегна, да бъда силна - дрън, дрън и после се прибират вкъщи и най- вероятно си казват "Слава богу, че това не се случва на мен". Може и да не е така, но аз май се ядосвам на всичко, което вече не мога да имам. Ужас.
[/quote]
А това ми звучи мнооого познато.Само че аз си казвах ,че се прибират в къщи при мъжете/жените си.
Винаги когато искаш,ние сме насреща.

Ками, какво да ти кажа! Немога да кажа ДОБРЕ ДОШЛА, на никой не искам да кажа добре дошъл точно в тази тема! Знам какво е да погребеш болен човек, да си блъскаш главата в стената, че не можеш да му погнеш, да се усмихваш до последно, за да му даваш сили и кураж...
И ан мен ми казват да съм силна- хаха. Ужас, кой може да ти даде сили в тази ситуация!??> И какво??? Децта- ОК, обичаш ги, грижиш се за тях, но само като си помисля, че детето ми няма да познава баща си и да го помни...., че няма да има неговата подкрепа, няма да види неговата усмивка..... Само ние си знаем какво е... Прегръщам те силно Ками и те целувам!

 Не знам дали ще ми повярвате, но всеки ден препрочитах написаното от вас и си казвах "Как тези момичета имат сили". Редно би било по възрастните да помагат и да съветват, а аз съм лигла.
 Също така искам да ви споделя нещо което ме плаши. По принцип се смятах за добър човек и приятелите много ме обичат за веселия ми нрав, а аз сега им завиждам. Всичко, което обичах преди - сега мразя - хубавото време, слънцето, пролетта, празниците, сбирките с приятели, разходки, музиката, работата....Ужас. Кажете това само аз ли го усещам и има ли шанс, да има смисъл живота. Аз не знам как се живее без любов. Да жива съм заради децата. А аз? Какво ще правя аз?
 Чувствам се горе долу жива вечер с децата.
Прегръщам ви силно и дано вместо само да хленча мога и аз да ви помогна.