Амал, Димана,
Все едно чета за себе си. Благодарна съм, че прочетох, че има и други момичета като мен защото си мислех, че вече умирам...Наистина е много среашно и абсолютно никой друг, освен човек, който го е преживял не може да си представи какво е. Думи като "Не мисли затова", "Я стига, стегни се" и т.н са абсолютно безполезни, дори могат да причинят още вреди на състоянието ни.
От 8 месец на бременността ми та досега и продължава ( бебчето ми е вече 2,5 месеца) получавам същите панически атаки: първо се започва със замайване на главата, последвано от чувството, че ще припадна, ръцете ми започват да се потят и треперят, дори пръстите на краката ми се изпотяват. Става ми първо горещо и започвам да дишам учестено. Имам чувството, че не ми стига въздух, а всъщност осъзнавам, че мога да си дишам нормално. После ми става студено, започвам да плача, понякога неутешимо като малко дете и след това съм толкова уморена, че заспивам. Хубавото при мен е, че се получава само вечер. Явно тъмнината навън ми действа по някакъв начин. лошото е, че дори не осъзнавам за какво се панирам. знам, че бебчо е добре, здрав и т.н. Мисля, че ме е страх за себе си. защото преди да забременея от нищо не боледувах и нищо не ме болеше. Бях силна и здрава. От както корема ми порастна, а и после като родих, няма ден в който нещо да не ме боли, не мога да свикна с недоспиването, не мога да свикна с новия си начин на живот. Може би всичко това е повлияло тези панически атаки, незнам. Знам само, че когато настъпят имам чувството, че ще умра. колкото и да се опитвам да не мисля, да се отвличам, каквото и да правя, не става....Знам, че всичко е в главата ми и един ден ще ми мине. Просто трябва време. Обичам детето си и не съжалявам за нищо. Просто ми е мъчно, ще в момента не съм същият чоек който бях.
Момичета, вярвайте, че един ден ще мине. Говорете за това. Когато атаките отминат похвалете себе си и се гордейте, че сте преминали през тях геройски, защото наистина трябва да си много смел за да успееш да преодолееш изживяното. Всички ние един ден ще говорим с усмивка за това, че атаките са останали зад гърба ни
Все едно чета за себе си. Благодарна съм, че прочетох, че има и други момичета като мен защото си мислех, че вече умирам...Наистина е много среашно и абсолютно никой друг, освен човек, който го е преживял не може да си представи какво е. Думи като "Не мисли затова", "Я стига, стегни се" и т.н са абсолютно безполезни, дори могат да причинят още вреди на състоянието ни.
От 8 месец на бременността ми та досега и продължава ( бебчето ми е вече 2,5 месеца) получавам същите панически атаки: първо се започва със замайване на главата, последвано от чувството, че ще припадна, ръцете ми започват да се потят и треперят, дори пръстите на краката ми се изпотяват. Става ми първо горещо и започвам да дишам учестено. Имам чувството, че не ми стига въздух, а всъщност осъзнавам, че мога да си дишам нормално. После ми става студено, започвам да плача, понякога неутешимо като малко дете и след това съм толкова уморена, че заспивам. Хубавото при мен е, че се получава само вечер. Явно тъмнината навън ми действа по някакъв начин. лошото е, че дори не осъзнавам за какво се панирам. знам, че бебчо е добре, здрав и т.н. Мисля, че ме е страх за себе си. защото преди да забременея от нищо не боледувах и нищо не ме болеше. Бях силна и здрава. От както корема ми порастна, а и после като родих, няма ден в който нещо да не ме боли, не мога да свикна с недоспиването, не мога да свикна с новия си начин на живот. Може би всичко това е повлияло тези панически атаки, незнам. Знам само, че когато настъпят имам чувството, че ще умра. колкото и да се опитвам да не мисля, да се отвличам, каквото и да правя, не става....Знам, че всичко е в главата ми и един ден ще ми мине. Просто трябва време. Обичам детето си и не съжалявам за нищо. Просто ми е мъчно, ще в момента не съм същият чоек който бях.
Момичета, вярвайте, че един ден ще мине. Говорете за това. Когато атаките отминат похвалете себе си и се гордейте, че сте преминали през тях геройски, защото наистина трябва да си много смел за да успееш да преодолееш изживяното. Всички ние един ден ще говорим с усмивка за това, че атаките са останали зад гърба ни
