РОДИТЕЛСТВАНЕ на ДЕЦА, ОСИНОВЕНИ В ПО-ГОЛЯМА ВЪЗРАСТ

спам
 
много хубава и полезна тема Venecias
и много хубаво си я "промотирала"
 

 Темата е много ясна и точна.Надявам се  да се включат повече мами, а и да прочетат бъдещи осиновители.
А аз ще кажа "НЕ Е СТРАШНО ДА ОСИНОВИШ ПЕТГОДИШНО ДЕТЕ".

Това е моето момченце преди 4 месеца.
Той е на 6 години и 6 дена.

 Сега моето момченце е на 5 год. Срещнахме се преди  малко повече от 1,5 год.Все още не ме "слуша". Поведението му наистина е на разглезено дете.С прояви на хиперактивност.Може би наистина е едно разглезено дете. Успокоявам се като виждам други деца по-разглезени от него.Много обича да ми взема телефона, въпреки , че безброй пъти му се карам. А той го възприема като игра и ми се смей.Щастлив е като го докопа.Все още не осъзнава какво може и какво не може.С играчките не играе, не му е интересно.Иска с мен или с някой друг човек.
Много е любознателен постоянно пита нещо.Когато трябва да направи нещо се разконцентрирва и започва да прави други неща. Ядосвам се защото знам , че може много неща , а не ги прави. Питам се с какво го " разглезвам"? А въобще какво значи разглезване?
Непослушанието разглезване ли е ?

Всичко е въпрос на интерпретация! Аз бих леко преформулирала въпросът ти в риторичен вариант: Любопитството към света и експериментаторския дух непослушание ли е? И желанието да си център на внимание дали непременно намеква за разглезване?

Това е обяснението  за поведението . Но в обществото трябва да се спазват определени норми на поведение. Моето дете излиза извън тези " норми" и прави впечатление на останалите хора.Много често  като вървим по улицата непознат ще каже:Ти май не слушаш а?
 Знам , че трябва да работя за доверието между нас.Че то е нещото което не достига. Та за доверието мисля , че цял живот няма да стигне!!!!!Въпреки всичко как сега да го спечеля в аванс?Сега кагато най-много ми трябва?Може би да играем заедно повече време?Игровата форма на общуване? Практически съвети за това?

Още вчера си мислех да те попитам – ти ли определяш детето си като разглезено и непослушно или „обществото” му лепва този етикет,но днес ти отговори на този въпросСъвет как да изграждаш доверието между вас наистина не мога да дам,защото ти най-добре познаваш момченцето си и съм сигурна,че ще успееш да намериш път към сърчицето му,но първо се опитай да се абстрахираш от репликите на случайни и нямащи никакво значение за вас хора.Само преди два дни бях „оплюта” от две непознати жени за това,че позволих на Ники да шляпа възторжено в една голяма локва -„Аз съм безотговорна,а той непослушен и разглезен”.Резултатът днес беше,че детето мина покрай тази локва и продължи разходката си.Дали е станал изведнъж „послушен” и „глезотията” му се е изпарила?О,днес има други интересни неща...Вярно,че не винаги задоволява любопитството си толкова бързо,но в един момент и това става и идва следващото.Единствено внимавам да не пречим на околните в забавленията си и естествено да не се нарани,а това колко ще ги  „скандализирам” – е,да не ни гледат тогава.

Не се смятам за капацитет по темата, защото детето ми беше в една сравнително приемливо голяма възраст - 2 години и все пак достатъчно голяма, за да има изградени или по-скоро неизградени навици и тип поведение. Ще започна впечатленията си хронологически, за да не изпусна нещо, но със сигурност ще се добавям, доста от нещата позабравих, колкото и да ми е странно сега.

Ще си напиша съвсем честно как постъпвах, някои неща съм споделяла лично с някои, не винаги съм постъпвала правилно според много от пишещите тук, но е факт, че водейки се по детето, това са се оказали начините при нас нещата да проработят.

Детето дойде в нас точно 20 дни, преди да навърши 2 години. Весело, общително дете, което бързо се отпусна вкъщи. Проблемите дойдоха от общото ни напасване към новата ситуация и от незнанието - и негово, и наше - как да се държим в тази ситуация.

В нас дойде едно изключително агресивно дете, което ме ползваше за боксова круша всеки път, когато някой му се противопоставеше за нещо. Два месеца ходех със страхотни синини по ръцете и по краката и определено изпитвах притеснения да обяснявам от къде са. Три месеца не разрешаваше да го гушкаме и изпадаше в истерия при всеки опит да го направим. При нас не помогна номера с гушването и галенето по гърба. В общи линии не помогна нищо от прочетеното във форума. След като два месеца ме биеше и очевидно не разбираше думите, които му говорех, обясненията, че така боли, правех се, че плача, а той се смееше и пак удряше, защото го намираше за много забавно, отказваше всякаква близост, с която се опитвах да отговоря на неговата агресия, на мен нервите ми не издържаха и една вечер след като ме удари 3-4 пъти за около час, аз просто го нашамарих. На всеки негов удар отговарях с удар. Предполагам, че извиквам безкрайно възмущение във вас, но това се оказа единственият начин да разбере, че ме боли, а мен наистина ме болеше, защото така и не можах да разбера от къде я имаше тази сила в неговите юмруци. Ако не ми се беше случило, никога нямаше да повярвам, че двегодишно дете може да има такава сила.
Другият голям проблем, който имахме беше, че знаеше точно пет думи и една от тях беше "дай". Повтаряше я непрекъснато и изпадаше в страхотна истерия, ако не му се дадеше това, което иска, а често искаше невъзможни неща. И понеже не разбираше думите, които му говорехме, хаосът беше пълен. Един ден след поредната истерия "дай", просто изтрещях и първото, което се сетих беше една народна песен, в която се пееше нещо от рода на "Дали да ти дам, няма да ти дам и т.н". Както той си викаше "дай, дай", аз се изтъпаних насред кухнята и почнах да играя ръченица и да пея: "Дали да ти дам, няма да ти дам, дали да ти дам, няма да ти дам", мъжът ми се присъедини към изпълнението и се оказахме двамата друсащи шкембета насред кухнята, пеем, а детето ни гледаше в потрес. Явно сме били много потресаваща картинка, защото от тогава нататък истерията "дай" приключи. Може и да ви е смешно, ама на мен тогава хич не ми беше.

Макар и агресивно с мен, детето беше и е изключително дружелюбно и се закачаше с всеки непознат по улицата. Имали сме много неприятни случки като тръгва с напълно непознати хора и ни зарязва. И това преодоляхме за около три месеца. Все още мисля, че не може да разпознава хората и ако сме в колата, например, а баща му е излязъл, за всеки мъж, който се появи казва, че е "тати", така прави и в други случаи, ако сме навън без баща му. На мен ми казваше "лельо" през целия първи месец в нас. Проблемът обаче се оказа в голяма степен в мен, защото ми беше трудно да говоря за себе си  в трето лице единствено число като "мама". Трудно свикнах да му казвам "Ела при мама" и разни такива. Някак се чувствах неуверена и нямах все още самочувствието на майка.

Другият голям проблем, който продължава и сега, но вече съм се адаптирала по някакъв начин е, невероятната му енергия. Ако сте гледали Тазманийския дявол, точно за такова движение говоря. И изобщо не преувеличавам. Това дете може да изкара (и го е правило) две денонощия, без да спи. През първия месец ставаше сутрин в 4-5 часа и много трудно го научихме да спи поне до 6 ч. Без значение в колко си ляга, той е първият, който се буди в нашето семейство.

Никаква дисциплина, никакво спазване на правила, никакви навици за хранене или каквото и да било, абсолютно занемаряване в това отношение.

Все още се борим да създадем чувство за пазене на някаква елементарна хигиена, нямаше усещането, че е мръсен, изобщо мръсотията не му правеше и все още не му прави впечатление, макар че има някакъв малък напредък, не мога да си изкривя душата.

Никакво усещане за топло и студено, за болка. Преодоляхме го за около 6 месеца.

Ходенето - в дома го бяха обували с малки обувки и ходеше със свити пръсти на краката и все го прави понякога. В резултат на това на всяка пета крачка падаше. Да не забравя и ноктите на краката, които растат завити навътре. И като гледам, няма изгледи да се оправят.

Хранеше се сам единствено с хляб. Принудих се да крия хляба и към храната да добавям картофи или ориз, за да заместват хляба и да се насища, защото видеше ли хляб, отказваше да яде всичко останало. Малко по малко страстта му към хляба намаля, макар че все още филията му е любимото ядене. Вследствие на яденето само на хляб се оказа, че с навлизането на разнообразна храна в менюто му, се появи и хранителна алергия и страхотни обриви.

Поради липсата на индивидуална грижа пенисът му не беше добре забелен и се наложи да прибегнем към лекарска помощ, защото направи инфекция. Оправихме проблема и не се наложи обрязване.

Не беше слаган на гърне никога и все още е с памперс, отучването му ще е доста дълго, не винаги сигнализира при малка нужда, за голямата пък изобщо никакъв го няма в сигнализацията.

Сигурно е имало и други проблеми, но за тези се сещам на прима виста. Та сблъсквайки се с тези проблеми, се оказах в изключително стресирано положение. Повечето проблеми в поведението си бяха и поради възрастта не само поради престоя в институция, само че на мен ми дойдоха малко в повече. Фактът, че детето не беше израснало при нас, не беше родено от мен ми изигра много лош номер. Никога не съм предполагала, че това ще ми попречи да приема детето си и ми трябваха няколко месеца да го преодолея, всъщност около 4-5 месеца. Сериозно обмислях да го върна, наистина. Не виждахме как ще се справим и се спрях единствено, защото ми дожаля за детето.

Майчинското чувство дойде лека-полека, както и взаимната ни привързаност. Сега не можем един без друг, дори се наложи миналата седмица вечерта да се гледат двамата с баща си и той цяла вечер плакал за мен. Сутрин първо идва при мен в леглото да се гушкаме и гъделичкаме 10 минути и тогава ставаме.
Снощи се ужасих от една мисъл и направо щях да се побъркам - представих си, че нещо се случва с детето ми и го изгубвам, не го виждам как пораства, дадох си сметка, че да изгубя точно това дете за мен е най-големият кошмар.

Както вече писах  как се справих аз с някои неща  в http://:http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=371241.msg10125319#msg10125319
Не само твоето дете излиза извън тези  норми и не го казват само на твоето дете.
Работя  дълго време  в книжарница и съм се нагледала на какво ли не тръшкане в голяма степен имат вина възрастните/родители,баби и дядовци/.
Не го глезя и не съм отстъпвала на детето  -   та той е моят син .Понякога сама съм се упреквала,че съм била много строга ,че съм го наказала и то не веднъж през деня.Много говоря и обяснявам понякога ми се е струвало ,че съм развален грамофон .Радвам  се и го хваля когато е направил нещо добре ,а голяма награда е една прегръдка както за него така и за мен.
Наказанието в последно време е без да казвам за какво го наказвам е : да отиде до стената ,да си помисли и да каже за какво е там .Мълчим и мислим малко време,че като почне едно изреждане ...

Кудку 
Някои от споделените тук неща ги имаше (и донякъде все още има) и при нас. Взех дъщеря си на 1 год. и 9 месеца. Знаеше да казва "не" и "опа". Вместо "дай" и до ден днешен казва "ъ-ъ-ъ-ъ". Последното го ползва за още много други думички и в къщи е едно непрестанно "ъкане". За боя - аз ям бой до ден днешен. Много обича да ми удари една "главичка", я в носа, я във веждата, я в устната. Не от яд или други лоши чувства, просто го прави от време на време. Когато се прибера от работа, от радост не знае какво да направи и започва да се джаска по земята, да вилнее...Не е агресивна, в никакъв случай, но е пълна с енергия. И до днес когато стъпва на "несигурни" терени, пръстите на краката и са свити навътре. Нокътчетата й на краката са  с много странна форма, като триъгълник и са много трудни за изрязване. Беше с белег от забиване на памперса в едното й краче, който с течение на времето и грижите започва да избледнява.

Всички трудности обаче преодоляхме и още преодоляваме, може би благодарение на това, че от ден първи у дома тя е най-любвеобвилното същество, което съм срещала. Дава ми толкова много безрезервна и неподправена обич, че няма повече накъде.
И тя, с нейната любов ме направи МАЙКА.

Здравейте, момичета. Позволявам си да се обърна така към вас, понеже вероятно аз съм най- възрастната осиновителка.На 49 години съм и по професия съм педиатър. Преди 5 години внезапно загубих единствения си син - на 24 год. Животът ми опустя. Не виждах смисъл в нищо. След една черна година благодарение на приятелите със съпруга ми решихме да осинвим дете. Тогава бяхме и двамата на 45г.- възраст, подходяща за внуци, но не и за бебета. Така че започнахме да търсим голямо дете. Няма да ви описвам през какви перипетии минахме- като знам системата, вероятно и при вас е било така. Тръгнахме от дом на дом- намерихме Емо в 48-я дом, който посетихме. Не е вярно, че децата ,отраснали в институция задължително изостават- зависи от ръководството на дома и организацията, създадена в него. Убедих се в едно- че ако човек търси малко дете -до 3 години, то най- добре гледани са в домовете в големите градове- имат повече персонал, повече финанси и "дарения" . Но ако се търси голямо дете- то най-добре е да е от малък дом в малък град или село. Какво имам предвид. В големите градове големите деца скачат през оградата и "се учат на воля" на всичко, което предлага улицата, докато в малките няма къде да отидат, в 20 часа са си в дома и има контрол. След запознанстовото ни имаше три гостувания в къщи през ваканциите и го осиновихме. Когато го осиновихме, той беше на 17год 3 мес. При нас дойде едно слънчево, лъчезарно и заредено с амбиция дете. В малкия ни провинциален град в началото го гледаха много странно-мислеха, "че скача от клон на клон". Да,ама не. Завърши с отличен английската паралелка на местната гимназия / въпреки че учеше в подобна в града, от който го взехме, държа приравнителни изпити/. Сега е студент ІІ курс в Националната спортна академия- специалност кинезитерапия.Пиша ви всичко това, за да споделя своя опит и в отговор на вашите въпроси / все пак се занимавам с деца 25год./ Нормално е да са агресивни или пък много свити- пазят личното си пространство. Вярно е ,че при тях с добро може да се постигне много, но е необходимо твърдо и ясно да се определят правата и задълженията съобразно възрастта. Или както казва Емо- "Мамо, ти ме глезиш /разбирайте хубави дрехи, храна и т.н./ ,но не ме лигавиш. Моите задължения са си мои".Скъпи кандидат -осиновители, с големите деца е по-лесен контакта- те могат да кажат какви са очкванията им, вие да кажете какви са вашите очаквания. В началото отношенията са като на добри съквартиранти, но после неизбежно идват емоциите-обичта ,привързаността, приятелството. На мен лично ми стига да ме пита "Как си, мамо".Във вяко дете има и по някой скрит талант. На нас се случи дете да пее- разбрахме го случайно, не е искал да ни притеснява, все пак знаеше какво ни се е случило. Но е грехота да се спира. Яви се на национални и международни фестивали, спечели златни медали, даваха го по BTV-можете ли да си представите как едновременно съм плакала и съм се радвала...Ако някой кандидат -осиновител на голямо дете чете тези редове и смята, че мога да му бъда от полза, нека ми пише на Л.С. И понеже не се срамувам от това, което съм направила, ви публикувам снимки на моето момче...
http://media.snimka.bg/2253/010762360.jpg
http://media.snimka.bg/2254/010762435.jpg
А това е линк към vbox-снимките и изпълнението на песента са негови.
http://www.vbox7.com/play:dc89a36c
Успех и кураж на всички ,тръгнали по нашия път...

Нека не е на лични, нека е тук, участието ти и като майка, пък и като специалист ще е наистина безценно.

Mamemo, добре дошла и от мен! 

Да ти е жив и здрав прекрасния син!

Обаче не съм съгласна с това, че на 45 години хората са подходящи само за внуци на бебешка възраст. То си е лично твое мнение. Аз самата съм на 43 с дъщеря на 2 и син на 5, а съпругът ми е на 50+. Така са се стекли обстоятелствата през живота му, не е зависело от него когато му е било времето да създава деца, после дойдоха общите ни репродуктивни проблеми... Не ни е лесно, но пък е много хубаво да се усетим и ние мама и тате.

И още едно нещо ме учуди в твоя пост: Пишеш, че преди 4 години сте обиколили 48 дома!!! Преди 4 години ние осиновихме Ваньо и вече действаше системата за предлагане на деца чрез Съвет за осиновяване. Не знам по какъв регламент сте минали вие, но и тогава, и в сегашния момент никой кандидат-осиновител не би трябвало да бъде допускан в домовете да оглежда децата и да си избира кое да е неговото. И в този ред на мисли - обикновено децата наистина са изостанали в развитието си в домовете и колкото повече са били там, толкова по-сериозни са последиците. Другото са много редки изключения, обикновено деца, които са живели и в домашна обстановка. Но и това не е толкова страшно - с любов и грижи всичко се наваксва.

Mamemo, привет!
Писах дълъг пост с много въпроси, но когато беше завършен компютърът ми се самоизключи и всичко се затри.  Със сигурност е трябвало така да стане!... Не винаги разполагаме с точните отговори на "Защо?"...

Сега съвсем лаконично:
Радвам се, че реши да пишеш тук! Преди мноого време бях попаднала на твоята запомняща се изповед-като че в подфорума на родители, загубили децата си.!?..
Искам да ти изразя почитта си към духовната сила на семейството ти, превърнало тежката загуба в хуманен акт, даващ нов живот на сина Ви... 
Знам, че в днешния ден имате двама синове, въпреки, че двамата живеят в различни (вероятно паралелни светове)...

Ти си и човекът , осиновил най-голямо дете в този подфорум! И аз вярвам, че ще бъдеш много ценна и като родител и като професионалист, ако решиш да поостанеш и споделиш част от своят опит...
Имах (и имам) куп въпроси по съществото на темата, но ги оставам за последващи включвания!

Засега те приветствам с добре дошла и те поздравявам за предоставения шанс на  един младеж да има своето семейство; да работи върху ангелоподобния си глас- и не само!... И то, когато е на възраст, на която като че за децата от институция няма изгледи да бъдат осиновени...

Благодаря за хубавите думи на Gankata и  Venecias. В отговор на това, че сме обиколили домовете. Да, наистина системата действаше, но месеци наред не ми бе предложено дете над 15год. И аз звънях на директорите /телефоните ги има в govermen/ питах имат ли деца над 15 год., вписани за осиновяване и най-важното- те самите искат ли да бъдат осиновени. След това следваше среща със всички деца в дома, носех почерпка за всички и никой от децата не знаеше за какво съм там. Срещнах и деца, вписани в регистрите, но нежелаещи да напуснат дома.Бях просто гост.Наблюдавах ги - съответно знаех кои деца са предложени. Знам, че е против правилата, но всъщност и не са нарушени- все пак на никое дете не съм дала обещания и напразни надежди. Когато се предлага бебе, е едно- с обич ,грижа и постоянство може да се изгледа и възпита, но на 15 години вече е оформен характера и и е трудно да се приспособи човек към всеки характер. Така че срещах разбиране, но единственото условие от страна на директорите беше да не се дават напразни надежди на децата. Другото, на което държаха - и може би затова ми правеха изключение- че аз нямах претенции за пол , етнос -исках само да нямат криминално досие.Повечето кандидат- осиновители са търсили големите деца като предмет / по думите на персонала/-да са стройни, бяли, с еди- каква си коса и т.н. Не че не мога да изредя тези домове, но нали се сещате, че няма да го направя- все пак на доброто няма да отвърна с подлост.Gankata, ти ме обнадежди, че не съм толкова стара за малки деца, надявам се когато дочакам внуци, да имам твоя хъс . Venecias, чувствала съм го ,но не съм смеела да го формулирам така точно като тебе- наистина имам двама сина в два паралелни свята. Благодаря ви още веднъж.
Всичко, което съм писала е със съгласието на моя син- все пак той е на 20 години и като прочете новоотворената тема, сам ме насърчи да пиша с мотива, че благодарение на това само на още едно дете да помогнем да има неговия шанс , е достатъчно.

Мамето, след като вчера ми се затри поста сега ме изпреварвате с крачка! Вчера имах предложението, ако Емо ще се чувства комфортно и би искал да пише тук сам да си избере тематично пространство, в което да сподели част от своите лични приживявания и чувства- докато е бил в дома и след това, когато е имал своя истински дом…
Това би помогнало и на нас да разберем по-добре големите деца, които някои от нас биха осиновили…

Тук отскоро има подфорум, в който пишат осиновени. Всички те обаче са имали своят шанс да бъдат осиновени (и то в ранна възраст) и да израстнат в семейна среда. Твоят син ще е първият порастнал осиновен тук, който за мое съжаление не само е  отгледан в институция, но и е трябвало твърде дълго да живее в нея. И наистина най- хубавото и красиво събитие е, че е дочакал своите мечтани и дългожданни мама и тате…
   Времето преди моето дете, аз го желаех, очаквах и вярвах, че е необходимо само пътищата ни с него да се пресекат. Знаех, че утре разстоянията помежду ни ще са с ден по-малко… И моето очакване продължи с години, през които се случиха куп събития, дори такива поставящи живота ми под въпрос… Винаги интуитивно съм чувствала, че ще имам своето дете (само Бог знае защо нагласата ми е била за осиновено дете- дори тогава, когато е било време за създаване и раждане на деца и не е имало, каквито и да е пречки в тази насока)!?…
 
Сега и заради моето разбиране, че децата са ценност и заради желанието ми за пълна къща с деца, но най-вече заради моето дете: не искам, (а вече и тя ми намеква) да е единствено дете в семейството ни, пак имам интуитивното знание/желание/усещане, че ще направя всичко възможно да имам още едно дете- един ден. До този ден ще трябва да минат години (налагат го настоящи житейски реалности)… Моята възраст тогава ще предполага, че и за детето ще е по-добре да е по-голямо. Та си мисля-ами ако то сега е там и ме чака!?...

Съзнавайки трудностите при оттглеждане на по-голямо осиновено дете си мислех и с не особено голяма решителност за дете 5-7, най-много до 13 г. За по-големите 17-18 г. си мислех, че те почти са на прага на живота, та едно осиновяване е по-скоро възможност да им дадеш покрив, подкрепа и някакво роднинско-семейно обкръжение, отколкото да разполагаме взаимно с време за родителствуване, отглеждане и пр…

Имах колежка, която също загуби (вследствие на бързоразвила се злокачествена болест) 19-21 г син. Със съпруга си (тогава двамата трябва да са били на по 45- 50 г) осиновиха 11-13 г момиче, расло в институция. Девойката имаше и знаеше своите многобройни братя и сестри, оставени за отглеждане също в институции…
Та на това , на което съм била свидетел са били бурни години, пълни с куп предизвикателства към осиновителите: напр. дълго време момичето бягаше от дома им; крадеше от къщи (с цел да носи продукти, пари  и вещи на братята и сестрите си), имаше девиантни поведенчески прояви в училище…, пребираха я в педагогически стаи; преспиваше в МВР; вербално атакуваше с агресивни слова осиновителите си… Задочно завърши последния клас, за да има средно образование… После през настояването на родителите си стана студентка. Докара студентството си до края почти и отказа да се дипломира! Пак нови тревоги за родителите… После връзки с неподходящи мъже и пр… Като, че нямаше спокойни времена за това семейство и за застаряващите родители…

И през всичките тези години не съм чула обвинение и съжаление за осиновяването от майката, само тревогата: “Защо така реагира това дете и какво да направим с баща й, за да се успокои и да се чувства щастлива!?”...

Последната информация от преди години, която имам за това семейство е, че след много години прекъсване на висшето си образование девойката е размислила и се е дипломирала; че се е омъжила… и аз много се надявам да е настъпил периодът на мир в семейните отношения…

Всичко това описвам, защото на база този реален случай (+професионалните ми знания) очакването ми е, че осиновяването на по-големи деца е съпроводено с повече затруднения: в адаптация; в изграждане на връзки на привързаност, в напасване и пр…

От друга страна вярвам, че няма човек, който да не отговори на любовта, добреномереността и грижите с добро-може би за различните хора ще е необходимо различна доза време, вяра, търпение!?…

Но тъй като темата ни тук е пред каква специфика биха се изправили родители и деца, когато осиновяването се случва в по-голяма възраст и съответно детето е престояло години в една неприветлива и ощетяваща среда, част от въпросите ми към Мамето и Емил (надявам се той да не се почувства зле и да пожелае да отговори на ония от тях, които касаят преживяванията на големите деца, които с години са били в тези стигматизиращи институции “домове”) са:
* Колко време при Вас продължи адаптационния период на свикване едни към други; към промените, настъпили в живота Ви вследствие на осиновяването? С какви събития се характеризираше той?;

* Какви затруднения срещнахте и как ги преотдоляхте?;

*Какви бяха последиците от дългогодишния живот в институция?; Как и доколко ги преотдоляхте:

=> По какъв начин те затрудняваха момчето и кои от развитите в институцията лични качества му помогнаха в новия му живот и в интеграцията в семейството и в новото обкръжение ?...

•   Какво е да очакваш своите родители? Какви са представите, мечтите и желанията на децата, адресирани към родителите?

•   Знаят ли те думата осиновяване и как я разбират?...

•   От къде би било добре да се започне приближаването към детето?; Какво му се иска да го попитат родителите му и за какво не е добра идея да се говори помежду им (поне в началото)?...;

•   Какво би помогнало на голямото дете за него прехода: институция-семеен живот да е по-плавен и по-малко кризисен?...

Питам се и какво е обяснението на този феномен:


Дали не става въпрос за институционализацията (развитието на зависимост от грижите на институцията)?

Знам, че няма готови и универсални рецепти, че всеки случай е уникален, но също знам, че живият преживелищен опит е много по-ценен от каквито и да е теоритични и книжни знания…

Казвала съм го- много съм щастлива от развитието, на което станах свидетел в този форум: тук стана естествено събитие осиновяването на ромски деца. Нещо повече- родителите им го заявяват спокойно исъс самочувствие…

Все още родителите, осиновили по-големи деца, бяхме тези с деца над 2-5, 6 г. Възрастта 17 г. е прецедентна! Би било прекрасно с помощта на дискусиите в тази тема да тръгне процесът на осиновяване на още по-големи и наистина почти отраснали деца! Защото тръпки ме побиват когато съм си мислела какво е да си преживял в очакване 18 години в институция и да е дошъл момента тази институция да затвори вратата си зад гърба ти , а пред теб да е един непознат и просторен свят, в който нямаш роднини, нямаш свой дом; нямаш никой , който да ти подаде ръка!?…
Не знам дали знаете, но част от децата от институции, навършили пълнолетие, попадат в… домове за стари хора!?…

За себе си искам само Бог да ми даде здраве и кураж, когато му дойде времето, моето дете да си има брат или сестра и още едно дете да намери своят семеен пристан!... 

Sorry, за отново станалия мащабен пост, но явно излязоха много мои недокрай съзнавани тревожни мисли и въпроси по темата!

 Добре дошла на Мамето! Радвам се ,че помогнах.Изненада ме  приятно,имаш прекрасен син. Желая ви здраве и щастие.

Привет, Маме!

Когато подавах молбата за Иринка (тя беше на навършени 4) и социалните се радваха: Леле, какъв хубав ден! Днес две големи деца си намериха родители!
И аз също развълнувана, попитах колко е голямо е другото...
- А-а-а, на шестнадесет! Там е друго... сега трябва и тя да каже дали иска, но сигурно ще иска...

Та... замислих се за себе си тогава. 16 годишно дете! Ми дете си е, ама 16 годишно. Не, че не бих могла да бъда майка на 16 годишно, предвид, че тогава бях на 37... Но вътре, в мен сякаш бях далеч по-назад. Почувствах, че мога да бъда повече приятел на това дете, отколкото майка. И че към такъв вид осиновяване, бих подходила със съвсем други мотиви, а сегашните ми... не са такива. Само след две, три години, това дете, ще поеме по свой път... и съвсем егоистично, не можех да си представя, как мога да се насладя на майчинството толкова кратко...

И за сетен път си мисля сега, колко различен акт от раждането е осиновяването.

А по темата... аз май съм писала толкова напоително през времето, че сега само бих се повторила. Някой ден, ще поровя.

П.П. Много се колебах... исках да кажа нещо на Емил...  Желая ти успешно учение (хубава специалност!) и хубав, спокоен живот! Видно е, че си силно момче и знаеш какво искаш. А това е едно от най-трудните неща. За всички ни.

И от мен добре дошли на Мамето и Емил 

 На зелената морава Баба Марта днес раздава мартенички мартенички за големи и мънички!
Честита Баба Марта!Желая на децата и на вас да сте здрави и засмени.http://tbn3.google.com/images?q=tbn:GmW3tXoulkFAvM:http://images … 2/28/mart/519x481

 

I za teb i za maika ti      
Mnooogo daletch sum i niamam kirilica 

Добре дошъл, Емо и Честита Баба Марта!    Много се радвам, че се престраши да пишеш тук. Твоето участие във форума е много важно за нас. Успех във всичките ти начинания!
    

Емо, Честита Баба Марта! 

Добре дошъл във форума! Твоите постове ще са безценни за мен и мамите тук.

Бъди здрав и много много късмет във всички твои начинания!   

Честита Баба Марта и от мен! Съжалявам, студента ме е е изпреварил. Но нека младите са по-бързи от нас, по-емоционални. Лошо няма. Той е отговорил на поставените въпроси. Няма да давам съвети, от мен само едно - старала съм се никога да не сравнявам Емо с починалия ми син, както и с други познати деца. Всяко дете е само за себе си -със своя характер и физика.  Желая на всички ЗДРАВЕ, КЪСМЕТ И ЛЮБОВ! Всичко останало може да се купи....

Добре дошли на мамето и емо.Искрено се радвам като чета за намерено щастие от голямо дете, след толкова години в дом!

И искрено се надявам децата от домовете да са все по-малко.
За съжаление не е така, току-що гледах" Игра със съдби" по БТВ

http://btv.bg/

Емо, привет! На какъв хубав ден се появяваш-неслучайно Ден първи!
Първият ден, в който Първото дете, отраснало в нелеки условия, но дочакало осъществяването на  най-свидната си  мечта, ни гласува доверие и сподели с нас толкова лични и автентични преживявания!
Твоят пост е безценен не само за темата, но и за много родители, на които тепърва предстои да открият своите деца!

Аз съм убедена, че когато се заговори за нещата, това кара хората да се замислят върху някои превърнали се в стереотипни мисловни схеми. Напр.: “Бих искал детето, което ще осиновя да е на възраст от 0-3 г.; да е светличко; да е здраво…” И за всяка дума от тази представа за дете вероятно има рационални доводи, но като се замисли човек: “Искам да бъда родител, да имам дете!” За реализиране на тази потребност-мечта е подходящо всяко дете , ОЧАКВАЩО СЪЩО своето семейство…

Емо, аз също се надявам до вяра, че писаното тук ще допринесе за щастието на още самотни деца, макар и поотраснали. Лично при мен: включването ти и тези на майка ти, разшириха възрастовите граници за следващото ми дете, до които изобщо не бях и стигала в представите си…

Толкова съм ти признателна за откровеността.  Така ме просветли вътрешно асоциацията ти за етиологията на името ти! И толкова съм щастлива за всички дългоочаквани развития, които са ти се "стоварили на главата"!…

Занапред ти желая здраве! Имаш ли го всичко останало дсе постига! Студентството изисква залягане над материята, но ако продължаваш да следиш този форум и усетиш, че имаш какво да кажеш и би могъл да ни помогнеш в нашите лутания тук с твоят житейски опит то моля те , взимай отношение!...

Казвам наши лутания, защото всяка една от нас се опитва да направи най-правилното и най-доброто , на което е способна за своята (е) рожба(и), но понякога аз имам чувството, че родителската ни тревожност е причина да преекспонираме някои теми и въпроси, които не са толкова важни за децата…Ти си го казал толкова точно: на детето му е необходимо да бъде сито, облечено и обичано (по възможност само и единствено то от мама и тате)! Разбира се паралелно са и потребностите от това да е разбрано, подкрепено; да се чувства сигурно и да има доверие във важните за него фигури от обкръжението му, но базистни са по-екзистенциалните потребности!...
Надявам се комуникацията ни да продължи!

Пожелавам на цялото Ви семейство да сте здрави, румени, засмени и много щастливи заедно! На мамето и татко ти  да се радват на внуци! А за теб Емо -  успехи по начина, по който ги желаеш!... 

Имаш божествен глас (и вероятно трябва да ти е дарен от горе). Моето дете има много специфичен тембър и определено има слабост към песни, музика и танци…, та в главата ми е бръмнала муха, че е бъдеща оперна певица!…

 

Емо, ще те чета с интерес и респект! Всеки твой ред ще е страница от безценна христоматия за успешното разбиране, адаптиране и интегриране на деца с по-различен и неравен житейски старт! Не мога да изразя колко щастлива съм от това, което ти  се е случило  в последните3-4 години! Все едно, че дишам озон!

Аз само чета темата, защото моите бяха бебета. Искам само да кажа добре дошли на Емо и мамето!
Гледах клипа.   

По повод прочетеното...
Нашите бяха на 8 месеца и знаехме, че на единия предстои след точно 2 месеца доста сериозна операция, а той беше прекалено слаб. Та ужаса да не изгубя детето си, точно след като едва съм го намерила беше безумен. Може би и затова исках цялото време на света само и единствено за себе си. И все си мислех, че докато сме в болница, доста далеч от нашия град баща му и баба му няма как да не го уморят я от глад, я от нещо друго...

Мами ,дали някоя от вас се е сблъсквала с хиперактивност при осиновяване на по-големи дечица?Моля ,ако има такива  споделете!При Ивето има такова поведение,но още се уточнява.С много търпение и любов се справям,но понякога е неконтролируема и импулсивна.Според психоложката се дължи на преживяното в дома и радостта от това,че има семейство.Дано да е така и скоро да го преодолее.Явно доста ще поработим над това.Иначе за 6 мес. наддаде 6 кг.,порасна с 4 см.,научи се да чете,пише,смята,ходи на народно пеене и научи 8 народни песни от по 3-4 куплета.Изглежда обаче,че  ще трябва да се справяме с предизвикателството хиперактивност. Иначе малката ни сладурана е едно много обичливо и любознателно дете!

Цвете, попрочетох няколко от последните ти постове, за да се ориентирам за възрастта на детето... Аз лично сериозно подлагам на съмнение да е хиперактивност. По ми върви да е съвкупност от различни фактори (превъзбуждане на нервната система от куп нови и с голяма интензивност дразнители; някои утвърдени в институцията поведенчески модели; нормални задачи, които личността на детето трябва да реши, свързани с възрастта и порасванито му; изгубено доверие и през това много вероятно и тревожност и страх от изоставяне... Детето е само 6 месеца с теб, а е постигнало толкова много! Възможно е това да е и поради желание и старание да се хареса, а всичко това напряга и изтощава и пристъпите на "хиперактивност" би могло да са винтилите , през които психиката се разтоварва от напрежението...
Моят съвет е първо да си дадете още много време за да свикнете взаимно една с друга, да почувствате сигурност и тогава, ако продължава поведението, което те тревожи можеш да се консултираш с психиатър.
Въпреки, че работя в сферата на практики, целящи превенция и терапия на психично здраве винаги препоръчвам консултациите с психиатри и психолози да са по сигурни индикации и при проверени професионалисти, защото:
1. има  риск от етикитиране на човек, понякога предиагностициране;
2. когато пък става въпрос за дете, съответните специалисти е редно да имат специфично обучение за работа с деца (което обикновено е в години по-дълго от обичайното за професията)...

Цвете, и аз мисля като Венециас. Дайте си време. Научила е толкова много неща, това навярно й струва доста напрежение. Да ти е жива и здра  ва девойката. Освен това, което Венециас ти е писала, хиперактивността "върви" с дефицит на внимание, а май на вас внимание не ви липсва.

Цвете, и аз съм на мнение, че ви трябва още мнооого време, за да "се нормализира" в очите ти поведението на детето. Много е преживяло, дълги години са му липсвали много неща. Всичко това трябва да се навакса. Обаче се наваксва в момент, когато текат други процеси, в момент, когато децата живяли в нормална среда също изживяват стреса от тръгването на училище и новия начин на вивот. При нея двата процеса се преплитат и може би на моменти се получава объркване, превъзбуда и т.н.

Аз бих те посъветвала да отделяш всяка свободна минута за общуване с детето си, защото "спойката" започва да се заздравява именно около половин година след като децата пристигнат в къщи, при родителите си. Наблюдавах го и с двете си деца, въпреки че бяха значително по-малки в момента на осинивяването (1 г и 3 м и 2 г). Отначало е недоверието и страха, после - съмнението и пак страха и после започва да се изгражда връзката, истинската, желана и от двете страни, и пак има страх, че всичко това е само сън.

Много търпение ни е нужно и много вяра, че сме на прав път. Но се получава, всички тук сме видели, че се получава и е прекрасно когато погледнеш детето си и можеш да четеш в очичките му всичко. Тогава сърцето ти подсказва какво е най-доброто за него! 

Момичета благодаря ви за съветите!Аз също съм доста предпазлива относно етикета-хиперактивно дете.Затова реших да потърся съвети, помощ от психолог,защото с един такъв етикет,най- вероятмо детето ще бъде отхвърлено и  пренебрегвано  от учители ,пък и от децата.От няколко дни Ивето е с бронхиолит и съм в болнични,а тя е толкова доволна,че не на градина ,а с мама.Имаме време да се гушкаме,но и да се учим да контролираме признаците на хиперактивност.Явно  е и реакция от прехода  от дома,а сега семейство с други правила.Има много още да се учим.Отглеждането на биологичните ни деца ,макар и четири,нямат нищо общо с приемната ни  дъщеря.Тук става въпрос за една наранена психика,едно дете което е било лишено от  обич,насърчаване,похвали,стимул  -от  мама.Пропуски,които ще наваксваме тепърва. Благодаря ви за подрепата мами! Вие  сте най -страхотните майки! 

И страха да не се върнат отново в нищото, да не останат отново сами е навярно неописуем.

Разбира се има го и страха.Често ме пита,защо не съм я взела по-рано от дома,че много,много дни е чакала и нея някоя майка да я вземе.Също така пита -мамо,нали няма да ме върнеш в дома и няма да ме даваш на друга майка.Всеки ден ми казва,колко много ни обича и колко много се радва,че вече има семейство!Въпреки трудностите,чувствам огромно удоволетворение от това,че се решихме да станем приемни родители!Страхотно е да виждаш как едни почти безразлични очички се превърнаха в грейнали звездички!Колко дълго детето е събирало обичта,която сега ни раздава....Страхотно е!

Цвете, не  се шашкай. Занимавам се с деца 25 години - лекар педиатър съм. Е няма такова понятие хиперактивност като патология. Това е състояние на психиката и физиката. Такива хора като възрастни са или сангвиници, или холерици- те са бързи, импулсивни, бързо вземат решения и т.н. Ако те интересува повече, прочети в психологията.Но това не е патология- категорично. Относно твоето дете- за мен това е знак, че търси внимание, както и неадекватна реакция при особено внимание. Трябва да дозираш както хвалбите, така и упреците.Не знам на точно каква възраст сте, но се опитай да намериш занимание на детето съобразно възрастта, което да поеме тази енергия- спорт, колело, игри- физически , редувани с тихи игри . Може би ако ми напишеш възрастта, както и какво разбираш под "понякога става неконтролируема" мога да ти помогна повече.. Успех!

Цвете 6 месеца са малко време , "хиперактивното и " поведение е адаптация към всичко ново за нея - дом ,семейство , приятели , детска градина и т.н. Работа с психолог и ресурсен учител в детската градина - да , но за даване на лекарства потърси мнение и на друг .

Да се похваля,при нас нещата се нареждат малко ,по малко.От скоро водим Ивето на специален педагог и психолог.Учат я как да се държи в създалите се ситуации,докато я занимават със игри за концентрацията.Примерно,когато не се справи бързо започва да нервничи, дърпа,плаче или става и сяда на земята ядосано.Записахме я в училище ,ще бъде първокласничка септември.Надявам се дотогава да се кротне малко.Иначе си избрахме добра госпожа,с която се срещмахме и разговаряхме,че детето  е от скоро в семейството ни и е вероятно  да има проблеми ,че е по-палава.Срещнахме подкрепа от стана на госпожата и съм спокойна засега..Педагозите където ходим 2 пъти седмично казват,че е готова за училище,т.е. чете,пише.С тяхна помощ се надявам да коригираме лекия дефицит на внимание,а пък импулсивността през годините се овладявала донякъде.Определено е трудно да се навакса възпитанието и обичта,които са липсвали почти 7 год.,но пък удоволетворението от постигнато немога да го сравня с нищо,просто е страхотно!Сега се готвим за фолклорен фестивал през юни и репетираме здраво. 

Цвете,
много се радвам за вас! Успехи в училище наесен!
Стахотно е, че веднага си намерила хора да помагат. 
Много е важно да случите и на учителка.
Един дребен съвет: има голямо значение как се чувства детето в класната стая. Тревожността  и оттам невниманието и импулсивността ще намалеят, ако детето се чувства физически в безопасност. Гледай да говориш с учителката да я сложи да седне на някое по-тихо място, по възможност с гръб към стена (защитеност), вместо примерно на средната редица, и същевременно по-близо до учителката, за да чувства контакта с нея.
Дори и да се кротне сега, училището е голяма промяна и първите седмици няма да са никак лесни. Ако има как, направете няколко пътешествия до училището, да види какво я чака, да свикне с обстановката.

И още нещо, много е възможно детето да не усеща добре, камо ли да казва, ако е жадно и гладно. Добре е да има кой да я подканя да пие вода, да хапне нещо, преди кръвната й захар дотам да е паднала, че да зaгуби контрол (случва се на много деца, на нашите още по-често).
Успех и щастие!

Аз и Емо поздравяваме всички мами в този форум за техните кураж и всеотдайност.Тази година  Емо спечели призови места на национални и международен фестивал.
http://www.vbox7.com/play:d22ffcd6
http://www.vbox7.com/play:42d514bd

Да ти е живо и здраво чудното момче!!!!
 

Много талантливо дете имаш. Да ви е живо и здраво!

Мамето, Емо, поздравявам ви!

Нека така щастливо и победоносто бъде и занапред! Вярвам, че това ще е така, защото от това което видях,  си един достоен, силен духом, изискан, талантлив и чувствен човек! И пееш все по-хубаво и по-хубаво, все по-разкрепостено и отворено, все по-"преживяно"! Само, не крий очите - хубави са и важни...

Мамето, голяма радост!

Да е жив и здрав и да постигне много в това изкуство.

Благодаря за милите думи. Мама Ира, толкова си права за очите- та нали са огледалото на душата. Грешката е моя- ето същата песен, но без очила...
http://www.vbox7.com/play:bedfc80a

      
 
Емо, чудесен си!

Мама Ира, толкова си права за очите- та нали са огледалото на душата. Грешката е моя- ето същата песен, но без очила...
http://www.vbox7.com/play:bedfc80a
 

Нямате грешка! Чудесни сте и се радвам за вас.

Mame, да ти е живо и здраво талантливото момче! Прекрасен е!
Емо, следвай смело мечтите си! Успех!

Емо,   !
Пожелавам ти успехи - много, толкова колкото си измечтаеш! И криле да летиш с мечтите си!
Мамето, късметлийка си! Щастливи дни! 

Тук има една интересна гледна точка, за навлизането на по - голямо дете в ново семейство:

http://www.adoptinfo.net/fftfeature.html

Това е превода със съкращения:

Смях, свързване и осиновяване на големи деца

 
Споделения смях между родители и деца е невероятно ефективен начин да спои новата връзка между дете и родител и също така да ускори свързването между тях.
От Пат О Брайън


Един от любимите ми хора в целия свят е Barbara Tremitiere –добре познат национален експерт в сферата на специалните нужди на осиновяването и подготовка на осиновители. Тя винаги ни е казвала това: “Не трябва голямото осиновено дете да работи за да може да се свърже с неговите нови осиновители, по-скоро новите осиновители са могат да докажат, че заслужават да се свържат с тях."
Това, което аз вярвам е, че Tremitiere смята, че не можем да оставим тежестта на свързването на дошлото наскоро при нас дете и че за да се получи тя трябва да се свърши много повече – новите осиновители могат да докажат, че си заслужава да се свържат с тях.
Става дума за това, че когато се осиновят тинейджъри или деца в близка то тази възраст те си мислят, че е само въпрос на време те да бъдат отхвърлени отново и изгонени от новото им семейство. Осиновените наскоро деца са много предпазливи за да предпазят себе си от очакваното отхвърляне, която смятат, че се случи скоро, стоят по-скоро настрани от новото семейство и се съпротивляват да станат близки с него.
Как осиновителите на големи деца могат да докажат, че си заслужава да се свържат с тях? След като съм участвала в почти 1000 осиновявания през 20 годишната ми кариера аз не мога да измисля по – добър отговор от споделения смях. Общите спомени за семейни истории заздравяват връзката.
 
Бъди колко можеш по-скоро възможно най-наивен
Децата харесва наивността. Обичат да са палави. На тях им харесва да виждат техните родители да правят наивни и палави неща. Това генерира толкова смях в семейството. Дори тези тинейджъри, които изглежда, че не се вълнуват от нищо, оценяват когато родителите им се държат палаво и наивно. Децата го свързват с това, че може би ти не си опасен след като се катериш по дървета, или се поставяш в други странни за голям човек ситуации, като бъдеш палав и наивен. Това също е начин да предадеш на своето дете, че може би ти си някой, с който си заслужава да се свържеш.
Много хора мислят, че да се държиш наивно е глупаво. Ето какво мисли Steven Allen, Jr., M.D., по този въпрос: "Глупостта означава невежество и липса на образование. Ти вършиш глупави неща, защото не познаваш нищо по-добро. Да се забавляваш и да си играеш не е глупаво – то е наивно. Да бъдеш наивен е било начин да покажеш на любимите си хора колко много ги обичаш. Това означава да му пожелаеш да бъде щастлив, благоденстващ и здрав”.
 
Сподели своите недостатъци
Друг начин да покажеш на своето дете, че си забавен и не си опасен за него е, да му покажеш своите недостатъци. Покажи на дете си недостатъците си, разкажи му най-неудобните моменти, в които си изпадал и окуражи детето си да сподели една от най-неудобните си случки. Децата могат да се чувстват несъвършени поради много причини и това важи най-вече за деца на по-голяма възраст. Децата оценяват родител, който се държи наивно ги измамва за нещо, или родител, който кара детето си да се шегува с него. Децата оценяват родител, който им позволява да се забавляват с техните недостатъци чак до там, че да ги поставя в неудобно положение, но въпреки това родителя се смее на това.
Вие можете да търсите всякакви ситуации и най-вече ситуациите, при които детето ви върши нещо, което води до неудобни ситуации. Ситуациите, които пораждат споделен смях са ситуации, които помагат на свързването. Но вие може да погледнете на същата ситуация от коренно различна страна и да получите точно обратен ефект. Дали ще се засмеете заедно на една неудобна ситуация или ще я превърнете в неприятна зависи само от вас. Разбира съвета ми е да избирате позитивните пред негативните развръзки когато е възможно.

Разработете дневник на радостта
Никога не е необходимо да измисляме шеги след като можем да си припомним смешни моменти от нашия живот.
Отделете време за да помогнете на вашето дете да разработи негов собствен дневник на радостта. Това е още един великолепен начин, който помага на свързването. Децата обожават да разказват неща, които разсмиват хората. И ако те имат дневник пълен със забавни истории, които са се случили след като са били осиновени от вас, тогава вие ще знаете, че това винаги ще им напомня за хубавите моменти, преживени след като детето се е присъединило към новото си семейство. По този начин се заздравява връзката между дете и родител.

Детската градина почива юли месец.Моят син отива при баба си и и казва" Бабо аз ходя на малкото училище ." -
Водя го на логопедични занимания - трябва да оправим изказа на беззвучните съгласни . Общо взето   сме добре ,имаме напредък и то значителен .Вече не се откроява от връстниците си .

Mila 2002 моля те изчисти си пощата лични съобщения ,не мога да ти пратя писмо пълна е и не приема.

Мисля за тази тема и за това, че с нея се случва онова, което и с големите деца за осиновяване: има я (ги), но там нейде… И за нея (тях) се сещаме, преди всичко, когато я (ги) видим(е)…

В този  ред на мисли моля Ва-ва или друг, който разполага с пирони да я закове!  За да е видна, полезна  и да отключва размисли в кандидат осиновителите.

Да не забравяме, че към момента във форума  осиновеното наистина в по-голяма възраст дете е едно ЕДИНСТВЕНО!

По темата аз помня (сега няма да я препрочитам, за да търся цитат), че стана дума за някакъв тип”избор" на голямото дете от родителите (въпреки, че си мисля, че идеалния вариант е взаимно да се харесат и изберат).

Мисля, че вероятно е добре, (че и необходимо) да се случи “избиране” по някакви критерии, защото колкото по-голямо е детето, толкова по трайно формирани са чертите на характера му- в него вече е писано, а не както при малките деца (бял лист, върху който почваш да пишеш)…

Мисля, че при осиновяването на по-големи деца родителството е още по-ясно изразено партньорство и би било добре/разумно като при партньори - членовете на бъдещето семейство да се харесат (не само), но и да преценят в кои области биха могли да се напаснат, в кои биха срещнали затруднения и в кои не биха могли да постигнат каквото и да е споразумение…

Аз имам нужда да почерпя от преживелищния, професионалния и личен опит на Мамето, за да имам яснотата, когато пристъпя към следващото си осиновяване (което по куп причини и прозрения) вероятно ще  е на по-голямо дете .

Питам:
? Когато дойде времето на какво трябва да обърна внимание при срещата с голямото дете за осиновяване?

? И как да преценя, доколко сме подходящи един за друг?...
С времето пак ще питам в тази тема…

Личното ми мнение е, че за да пристъпи семейна двойка или самотен осиновител към осиновяване на дете в тийнейджърска възраст, той задължително трябва да има солиден опит в отглеждането на свои деца (или професионален такъв).

Да гледаш отстрани и да се включваш отвреме навреме с помощ в родителстването на роднини и приятели е едно, да преживееш сам проблемите и сполуките в израстването на едно дете заедно с него е друго. Напасваш се в ритъма на детския живот, но вече от позицията на големия, който има и отговорността да възпитава и придобиваш рутина да се справяш със ситуациите.

Тук може би четат и деца от Домове, които имат достъп до компютър и затова искам да си кажа, че има нещо, което ме притеснява относно бъдещото обсъждане и определяне на "общи критерии" (ако не съм разбрала правилно питането, моля да бъда извинена), по които да се избира по-голямо дете за осиновяване. Според мен всяко дете би трябвало да има шансове да бъде осиновено от подходящи за него родители. И това даден кандидат-осиновител на какво трябва да обърне внимание си е строго индивидуално, в зависимост от неговите нагласи към живота, семейния и имуществен статус, предразсъдъците си... Така че нека не обсъждаме тук критерии, по които едни по-големи деца стават, а други не стават за осиновяване.

Отдавна не съм влизала във форума, но последните включвания ме провокираха. Абсолютно съм съгласна с Gankata-при осиновяване на деца в тийнеджърска възраст трябва да имаш опит. Аз изгубих сина си на 24год, а и цял живот се занимавам с деца и въпреки това имах своите меко казано колебания относно възрастта. Също така си дадох сметка ,че ще ми бъде трудно с момиче /поради липса на опит/ и затова предпочетох осиновяване на момче. Няма модел на поведение- и с това съм съгласна- всяко дете е с индивидуални особености, кандидат-осиновителите също - и в личен, и в емоционален, дори ако щете и като социален статус. Така,че тук съветите не вършат работа. Искам само да ви кажа, че когато детето е в ученическа възраст, има право да бъде "на гости" във всеки дом, като се подпише при нотариус от възрастните декларация за определен период от време./визирам ваканциите/. Така,че това си е една вратичка. Желая успех и кураж на кандидат-осиновителите, както и моя късмет с дете. И като всяка майка да се похваля с моето вече голямо "гардже"- на 01юни тази година той с още три момичета изнесоха  два концерта- в Българския културен институт в Берлин и пред българската общност- по тяхна покана .

Колко се радвам на всеки ваш успех mamemo!!!!
Обещай моля да ни дадеш предварително инфо при изяви тук за да се порадваме и ние тук в БГ на живо 

 

Обещавам. Предстои излъчване по btv от Международния конкурс "Изгряват звезди" Наградата на първите беше участие в галаконцерта, сниман от btv. Емо е сниман като соло изпълнител и като дует.Като науча датите / те са две/ ще пиша- обещавам.

Мamemo, много се радвам за теб и сина ти. Пожелавам на Емо много, много успехи в попрището, което сам си е избрал, както и в личния живот.

Бъдете здрави!  

Чакам и аз с нетърпение да видя записите!

 
Обещах да пиша. На 6 септември /неделя/ от 13 часа по BTV ще се излъчи галаконцерта на международния фестивал "Изгряват звезди 2009". Емо участва в галаконцерта като соло изпълнител и като дует. Не знам кое от двете ще пуснат, тъй като концерта е голям и обикновено го излъчват в две части. Желая хубав ден и дано да ви харесат песните.

 
 Заради траура отложиха концерта, макар че го има в предварителната програма. Като разбера в кой от следващите дни ще  е , ще пиша пак.Поздрави на всички във форума.

Здравейте и от мен,   

От доста време чета редовно форума. Вече познавам задочно по-редовните, децата ви, видях себе си в много от вашите разкази...До момента не бях писала, но ми се иска да се включа с един конкретен въпрос, който ме интересува и въпреки  че четох статии по темата в страницата на зачатие, а и тук постовете на тате Наци, мамето и други осиновители на по големи деца, някак си все още не мога да намеря отговор за себе си.

Вписани сме в регистъра за кандидат осиновители от месец февруари, за момента все още чакаме.  Какво мислите за осиновяването на дете навършило 5 години? Не е ли прекалено дълго времето прекарано в дома и мислите ли, че би могло да се адаптира в семейна среда и да ни приеме за свои родители? Знам, че е нужно време, търпение, любов и отдаденост, но дали безусловната любов, чуството за сигурност, подкрепата могат да бъдат достатъчни за едно детенце,  което е страдало толкова и е прекарало толкова време в  институция?  Дали нанесената раната може да бъде излекувана?

Дори самият факт, че задавам този въпрос ме кара да се чуствам зле и виновна. И двамата сме съгласни да осиновим и по голямо дете, за да бъдем родители, но ми се иска добре да преценя силите си и да сме подготвени, защото сигурно има голяма разлика между това да осиновиш дете на 2 или на 5 години. Може би просто ме е страх дали ще се справя, дори мотото на кампанията на уницеф е, че общуването с детето в първите три години изгражда нагласата му към света, но пък децата са толкова адаптивни...(дали???)...

А и във форума няма много осиновители на деца на тази възраст, които да споделят с какво са се сблъскали и как са го преодоляли. 
Всъщност молбата ми е да споделите вашия опит, мнения, разсъждения. Мисля че би помогнало не само на мен, а и на други (кандидат) осиновители.

Благодаря ви и ви желая хубава вечер! 

Разбира се, че може!
Но това са просто думи. Търпението, любовта, сигурността, разбирането на това дете и цялата история, с която то ще дойде и най-вече приемането на "странностите" му, това че няма да бъде като връстничетата си отрасли в семейна среда, поне за известен период и т.н., ден след ден, месец след месец... и да не те плаша, година след година, лекуват и променят до неузнаваемост децата.
Те са деца, макар с един не толкова добър старт в живота, но деца. Имат нужда от същото като всяко едно друго. И копнеят за ласки и обич.

Дали ще се справиш, никой не знае. По всяка вероятност, да.  
Не е леко и да, много различно от осиновяване на по-малко дете. Но времето минава, макар и живота в институция да бележи с неприятни спомени децата, те минават на заден план в един момент, а изпъкват други, общи за всички осиновители, както и обичайните за всеки един родител.

Но в началото е нужно да бъдете готови, не само да ви приемат с отворени обятия, а дори и да ви отблъснат. Или пък това да се случи на по-късен етап. Или пък да се редуват.
Обич, желание за близост, отхвърляне, предизвикателство... те не го правят умишлено и осъзнато. То е просто подсъзнателна проверка на нашата готовност да бъдем техни родители.
Но аз не мисля, че емоционалната близост е невъзможна, дори и след повече години.
Дори, някой ден, след време, по-голямо предизвикателство ще бъде да се справите със страхът на детето, което помни институцията, да не ви загуби.

П.П. А за тази кампания, ми иде да убия Уницеф-ци! Малката плаче безутешно щом я види...

 Добре дошла от мен на 02. Категорично ще се справиш. Просто не го мисли, а остави емоциите да те водят. Да, в много отношения ще е по- назад, но децата, расли в институция, са много по-адаптивни от другите, наваксват с такава бясна скорост, че сама ще се изумиш. Подкрепяй го, но не прави вместо него нещата. И наистина един ден остава само страха да не загуби вас, а миналото остава назад. Искрено желая успех. Дойде ли детенце, имаш ли колебания- пиши- все пак във форума сме толкова мами- и различни като възраст и мислене, и еднакви- обичащи нашите си деца, защото това са нашите деца, просто по една случайност не сме ги родили, но сме ги изстрадали ....

Мама съм на Валерий от 09.07.09г./това е времето от  когато сме заедно/Той беше на 5г.3м.Мамите от форума знаят какво беше когато ни го предложиха.Колко бях притеснена и не знаех какво да правя.И ден не съжалявам за това ,че сме заедно.Нямам много голям опит ,но мога да кажа,че не е  лесно,но пък е безкрайно хубаво.Много зависи и от детето и от това как е гледано до момента,какви травми има от преживени неща.Това ,че има изоставане като информираност е вярно,но пък наваксва с бясна скорост./А това,че не знае за хилядите покемони и подобни на тях изчадия пък е добре според мен./Иска всичко да научи,непрекъснато учим нови думи,опитваме храни,които са непознати за него.При него страха от  повторно изоставяне е много силен.Въпреки ,че му повтарям при всеки удобен момент,че никога няма да бъде изоставен, продължава да пита точно къде отиваме. В началото си мислех,че е много л'бопитен,но разбрах,че иска да знае винаги къде точно ще ходим да не би да го оставим  обратно в дома.Първите дни говореше за децата и госпожите от дома,докато скоро ме помоли да обещая,че няма да говорим за дома, а за в къщи и за "нашите хора"/така нарича всичките ни близки и приятели/Иска да забрави времето прекарано там и когато стане въпрос за нещо ,случило се там си измисля разни отговори. Например: той пее много добре и знае много песнички и когато скоро наши приятели го попитаха от къде знае толкова песнички,той се замисли и им каза,че той си ги е измислил. Има една мисъл ,която много ме подкрепя-"Не е леко,не е леко,но ако беше леко щеше да го може всеки"Така,че всеки сам избира,а това дали се е справил се разбира ,както казва мъжа ми ,след 15-20 год.Дано скоро се обадят и ви зарадват 02.

Надин, мога само да ти изпратя

Здравейте мами!!!

Дар за мен, мамето  - благодаря  за топлите думи и подкрепата. За мен тя значи много, още повече знаейки на каква възраст сте осиновили децата си. Благодаря ви!!!   

Поставих въпроса за възрастта, защото чакаме вече 7 месеца и при едно от поредните обаждания и опит да напомним за себе си ни отговориха, че има много малко деца, а най-малкото с уредени документи е навършило 5 години.  В друго рдсп директно ни казаха, че документите се разглеждат по ред на внисване и доста ще почакаме...В трето –пак за възрастта...

Това е причината, поради която мисля дали 2те години, които сме написали като граница не са прекалено малко, дали да разширим това изискване и което е по важното - какво можем да очакваме при осиновяването на едно по-голямо детенце и как се е отразил престоя в институцията върху развитието му, характера, способността да се привързва, както казвате вие - може би и способността да бъде самостоятелно...Знам че трябва много любов, работа, търпение и време, сигурно, когато дойде, самото детенце ще ни покаже ритъма си. Но ми се искаше да знам как се справят други родители в тази ситуация, за да знаем какво ни очаква “в най-общи линии”...

Има и още един детаил, който ме кара да се колебая. Ние живеем извън България и не съм сигурна дали новия език, с който макар и по-късно, но все пак ще се сблъска, новата обстановка и среда няма да е прекалено голям шок за дете, което вече има някакви установени представи за света. Разбира се, че ще отделя в началото време само за детенцето, но това време но може да е неограничено...След това ще трябва да се съчетава с работа, а то ще се сблъска с трудностите от интеграцията и прекалено много нови неща...Дали няма да навредя повече на едно детенце при тези условия, макар че го искам и че копнея да се грижа за него...

От друга страна, желанието ми да съм майка е толкова силно, че вече все повече се вглеждам в деца на тази възраст и виждам, че те са това - ДЕЦА!!! И имат нужда от любов, ласки, грижи, подкрепа, имат нужда от родител...Но пък страха от това дали на тази възраст ще можем да наваксаме пропуснатото също съществува....

Прегръдки и ви желая хубав ден!!!

02, Аз нямам опит в осиновяването на по-голямо дете, но бих искала да те подкрепя. Щом желанието ти да си майка е толкова голямо, сигурна съм, че ще се справиш. Може да е малко по-трудно заради възрастта на детето, но пък с любов и грижа всичко ще бъде наред.
А пък за справянето, аз след година и един месец все още се питам как се справям и дали изобщо се справям. Така, че това си е в реда на нещата. перфектни родители няма, както и перфектни деца. Е, освен моето, разбира се

НадинеМ,

Благодаря и на теб! Наистина не са много мамите, които пишат за осиновени по големи деца, затова всичко, което казвате е много ценно! Честно казано, покемоните и мен не ме тревожат   Това, което ме притеснява е идентификацията в една различна среда, език и пр. Затова исках да “срещна” други мами с опит  

Прегръдки!

По този въпрос и аз съм мислила, конкретно по повод на едно дете на 9 години. За 5 обаче - може да има и предимства. Децата научават езика бързо. Светът извън дома и без това не им е бил познат, може би ако са навън, още по-бързо ще им стане ясно, че връщане няма.
Не знам къде живеете, но в западните страни като цяло отношението към осиновените деца е по-приемливо. Може би ще е по-лесно (и финансово) да организирате помощ.
Зависи и от вашата позиция в чужбина - знаете ли езика примерно, за да се оправяте с училището?
Каквото и да решите, успех!

sislie,

 

 

Аз след 4 и половина си го задавам честичко този въпрос. И има моменти, в които се самообвинявам, че съм най-лошата майка на света. Ама хубавите са мнооооого повече.

Маймуна,


Да, точно това е проблема!!! Аз не се страхувам, че детето няма да се справи с езика, но НАИСТИНА СЕ СТРАХУВАМ от липсата на идентичност, ситуация, език и място коренно различно от това, с което едно дете на тази възраст е свикнало....Страхувам се, дали за детето няма да е прекалено силен шокът от непознатото, дали другите деца ще го приемат след като първоначално няма да говори езика им, как ще се почуства то, ако се почуства отблъснато от някое дете само защото не го разбира...Един куп въпроси, които може би няма и как да имат отговор.
Живеем в Испания и нямам проблем с езика, защото си приравних образованието тук, правих и магистърска степен. Не е като българския, но го владея добре, няма да е проблем за мен да говоря само на този език. Но за мен е по-важно да постигнем близост, а тя може да се постигне като говорим на език разбираем за детето...Не ми се иска да “напъвам” ситуацията, детето ще върви със своя собствен ритъм, макар и да го подпомагам активно...Затова за мен е трудно да реша дали да разширим изискването за възраст, ако ще е по-лесно да станем родители. Това, което ме тревожи е как би се отразила цялата ситуациа върху психиката на детето.


Прегръдки и хубава вечер 

Ганката,

При тези усмихнати деца няма как да не си добра майка 

02, сигурно поне 15 пъти писах по темата, после трих, затварях я, отварях я и все не намирах точните думи. Затова ще бъда много кратка, дано не се разсърдиш.

Няма да е лесно, но ако ти имаж желанието да го направиш, ако си сигурна, че ще издържиш на напрежението и ако си сигурна, че можеш да приемеш в сърцето си по-голямо дете, околната среда, езикът и др. неща около вас няма да бъдат от значение.
Видях, че си чела по темата, остави си малко време без да четеш, да ти улегнат нещата в главата, след това вземи окончателното решение.

Но аз не те съветвам да качиш възрастовата граница само, за да имаш дете по-скоро, ако не си готова да го приемеш в сърцето си на неговите години, с неговите дефицити.

И последно, не само възрастта е пречка за по-бързо осиновяване. Помисли и за етническата принадлежност, ако сте поставили условия там.
 
От мен успех.

02, относно притесненията ти за език, среда, идентичност...

Каза, че живееш в Испания и говориш добре езика.
Потърси в Гугъл, испански подобни форуми, влез там и чети. Това бих те посъветвала, за да не бъда голословна.
Знаеш, че "навън" основният процент осиновявания са:
1. на деца от различна националност, с различни етнос и раса (дори)
2. често са по-големички
3. много по-често от при нас, се осиновяват заедно братя и сестри и т.н.

Ти все пак, имаш преимуществото, че поне единият родител ще е българин, както и детето, нали? 

Разбира се, че всички имаме страхове какви родители ще бъдем! И това е добре. Няма нищо по-страшно от сляпата самоувереност.

Но щом толкова много хора се справят, значи не е нещо невъзможно. Тук няма супергерои, всички сме хора.

И за да ти вкарам още размисли... Ще ти кажа: имам едно съмненийце, ако може изобщо да се обобщава. С по-големите деца е по-трудно в началото, защото се акумулират много неща заедно. Но пък, веднъж след като преминат най-тежките моменти... разбираш, че е имало защо.
С по-малките деца е... като затишие пред буря.
С тях времето минава в нормални житейски грижи до един момент. Хубаво е и лежерно. И точно оттам и трудността. Да се изправиш пред това слънчево, щастливо дете... и да му кажеш истината...

Опитвам се да ти кажа, че и в двата случая ще видиш болката на децата. Ще я живеете заедно, ще се сближавате и ще се борите за връзката си. Какво точно ще се случи, никой не знае.
Кой е казал, че да си родител изобщо, е лека задача?! 

Здравей 02,

Нямам опит с осиновяването на по-голямо дете. Не мога да ти дам съвет, но Дар е много права с


Мисля /от скромните си наблюдения/, че каквото и което и да е дете да стане Вашето, точно в Испания живеят много толерантни и насочени към семейството и ценностите му хора. Уникално впечатление прави пиететът към деца и семейство ... а колко много испанци водят щастливи, подскачащи на един крак африканчета за ръка  .

Испания е мястото /след БГ каквато и да е тя/, в което моето "шарено" семейство се чувства най-щастливо макар и за малко.
Успех и много щастие от мен! Леко и бързо чакане   

Дар абсолютно е права :"С по-малките деца е... като затишие пред буря." По-големите деца поне знаят много добре по какъв начин да станали част от семейството си, докато малките си живуркат безгрижно докато в един момент не ги зашлевим с истината и не прекъснем безметежното ежедневие.  Може бе затова родителите, които са осиновили по-малки деца си казват "Абе колко е щастливо и безгрижно детето, защо сега да му причинявам всичко това. Хайде още малко, хайде догодина". Много е трудно съзнателно да нарушиш създалата се хармония.
Така, че всяка възраст си има добрите и по-малко добрите страни.

Мисля си.... Доколко в службите има подготвени психолози които са в състояние да преценят в каква степен дадено семейство или самотен осиновител би могъл да се синхронизира с вече изградената до голяма степен личност у по-голямото дете.

И как въобще се преценява кой точно е подходящ за дадено дете?

Колкото до бурята при по-малките осиновени деца....

Когато за първи път с Ваньо започнахме да говорим, той вече като че ли знаеше. Питаше и сам между моите думи вметваше някои подробности относно престоя си в родилния дом - очакването да чуе Нейния глас и ужаса който е изпитвал от всички непознати, които непрекъснато правели нещо с него. Именно да чуе гласа, никога не каза нищо за лицето й. Може би така и не го е видял и е помнел и помни на подсъзнателно ниво само гласа.

През цялото време имам чувството, че не беше "казване", а просто започнахме да говорим за неща, за които и двамата сме си мислели къде подсъзнателно, къде съзнателно.

А сега наближава истинската буря като за 6 години и половина. Моето момче вече има огромна нужда за себе си да намери отговор на въпроса "Защо не е искала да ми бъде майка след като съм се родил?" И невъзможността да си отговорим на този въпрос го измъчва ужасно.

Gankata, 
Ето в този случай намесвам Господ и неимоверно завиждам на хората, които искрено вярват в простичкото " Защото Той така е решил"... 

Eee, ти отиде в сферата на фантастиката!
Това отчасти би било възможно само, ако въпросният подготвен психолог познава лично от доста време детето и е опознал достатъчно бъдещите, евентуални осиновители.
Решава се на база "критерии" и входящ номер. Горе долу така. Знаем вече, че критериите са по-определящи от номера, нали?
Но никой не би могъл да "познае" със сигурност как ще се развие след време връзката родител - дете.

Изградена личност при 4,5,6 че и малко по-нагоре годишни деца, надали може да се говори. В среда, в която няма личности, а група и стаден принцип на отглеждане.
Но има проблеми с объркани понятия.
Светът е някак пречупен през една различна призма.
Има проблем с изразът на емоции, защото именно това е най-големият дефицит при тези деца. Другото зависи от разума и те го наваксват с него.
Затруднено е изграждането на привързаност, доверие, усещане за сигурност и семейна принадлежност.

Ей, такива неща, би било достатъчно да научаваме по време на проучването. Би било по-лесно за всички страни, да преценят, кой с какво би могъл, искал да се справи.

По принцип съм съгласна, но много индивидуални черти на характера вече си личат доста ясно.
В непосредствена близост до къщата на баща ми в родното му село има Дом за деца от 3 до 7 годишна възраст.
Години наред съм наблюдавала игрите им в двора на Дома и на мегдана или околните полянки, когато ги извеждат на разходка.
Едни деца кротко играят около госпожите или с госпожите, други въобще не играят, а само седят по пейките или на тревата, трети с любопитство постоянно обикалят наоколо, четвърти са лудетините на групата. Когато им нося лакомства едни се хвърлят да грабят от ръцете ми, други се приближават, но изчакват търпеливо, при трети самата аз трябва да отида и да им поднеса банана например. Всяко от тях има любими игри. Едни са по-смели и се катерят навсякъде, други не смеят и на люлката да се качат. На тази възраст вече може да се долови кой има талант в музикалното или изобразителното изкуство и т.н.
Искам да кажа, че според мен един подготвен психолог би могъл да наблюдава ежедневно игрите на децата, да говори с тях и да изготви подробна личностна характеристика на всяко едно от тях.
Една такава характеристика би била много полезна на евентуалните кандидат-осиновители, които трябва да преценяват и вземат решение дали и с какво могат да се справят. Разбира се в комплект с разясненията какви са въобще специфичните особености при осиновяването на по-голямо дете.

А как ще се развият отношенията никой не може да познае насигурно, разбира се.  

За психолога... Осиновяването не се изучава, то се преживява. Аз до този извод стигнах. Почти като "за психолозите или добро или нищо" звучи, но малко може да направи според мен. Аз не проумявам как изобщо можеш да кажеш - за тези хора - това дете. Направо си е божа работа.

Точно така е.Подкрепям!!!

Здравейте мами!!!

Благодаря на всички ви за споделеното    

В момент на търсене на отговори всяка дума и всеки опит може да бъде полезен. Може би е трудно да се правят обобщения, защото сме различни ние, децата ни, но ми се искаше да разбера как вие сте се справили в процеса на адаптация, с какво е трябвало да се преборите. Вече бях изчела почти всички актуални теми във форума, статии, книжки...но все ми се искаше да чета още и още, да се подготвя за повечето неща, които могат да се случат, представях си хипотетични ситуации, търсех разрешения на тези нереални ситуации...    и така до безкрай... 

Успех, 02, дано скоро се сбъдне най-съкровеното ти желание   

Благодаря Фоксче,  и на теб много късмет с буболечката и баткото и щастлив уикенд!   


П.С. Май първите ми цитати не излязоха много сполучливи