Шпионирате ли децата си?

Права си - проблемът е домашен - бащата, пълното му неодобрение за всичко. Просто го дадох за пример, защото както каза - малко са семействата с пълна хармония в отношенията, разбирателство и безусловна подкрепа.
Трябва да им внушим че ги обчаме и приемаме такива каквито са, и въпреки всичко. Любовта ни трябва да е безусловна!

може би не написах достатъчно ясно, но детето се е самоуби. това е бил поводът майката да намери и прочете дневника му. това се случи преди година-година и половина, с жената бяхме колежки. три-четири месеца след случилото се, тя напусна, семейството и се премести да живее в друг град.


така е. няма идеални семейства, няма идеални родители, всички допускаме грешки с децата си, колкото и да се стараем и да си въобразяваме, че ги възпитаваме прекрасно и ги подготвяме за всяка ситуация. точно за това за себе си съм решила, че от време на време имам нужда и от допълнителна информация, колкото и грозно да изглежда от страни. не се втурвам към стаите на децата в момента когато излязат, за да ги обърна наопаки и не им обръщам чантите всяка вечер когато заспят, просто си държа очите отворени и обръщам внимание на това, което попада пред тях. стигнала съм до извода, че не винаги е достатъчно да си говорим и да се `чувстваме`, та си търся и други методи на запълване на картината. това ми помага и да предоставям на децата си доста по-голяма свобода, от тази, на която се радват повечето от приятелите им. поне аз така си въобразявам.

Чета ви откакто се появи темата и през цялото време се чудя как да се включа - като 40-годишно дете със свръхпротективна майка или като майка на две коренно различни дъщери, едната от които в пубертета.
Да опитам и от двете гледни точки...
Моята майка беше на позицията, че трябва да знае и контролира всичко в живота ми. С манипулация и шпионаж едновременно. Лично пространство нямах, нито възможност да сгреша - всичко беше свръхконтролирано, до степен, в която не ми се разрешаваше дори да излизам без униформа в извънучебно време с презумпцията, че ученикът отговаря за действията си и извън училище и трябва да бъде идентифициран като такъв. Контролът беше толкова всеобхватен, че когато отидох да следвам в друг град, се обаждах на хазайката си, за да я предупредя, че ще се прибера в ужасно късния час - 9 вечерта.
Резултатът - никаква възможност за тийнейджърски бунт навреме. Пълно подчинение и пълен отказ от споделяне. Усвоих техники да крия и лъжа не за да правя непозволени неща, а за да имам лично пространство. Тези техники станаха част от личността ми и дълго време ги прилагах към всички около мен, за да се предпазя. Години наред не успявах  да се отпусна и да се науча да споделям с приятели, със съпруга си... Всички бяха заплаха, напълно несъзнавано за мен. Целият ми живот се ръководеше от насаденото поради тоталния контрол чувство за вина. Когато най-после това започна да ми вреди истински, осъществих най-после ЗАДЪЛЖИТЕЛНИЯ тийнейджърски бунт срещу родителите. На 40 години. Тогава е много по-тежко и страшно за всички, повярвайте ми. Само ако се бях осмелила да го направя на 14 или на 17...Всичко щеше да е много по-нормално.

Днес самата аз отглеждам тийнейджърка, а и втората наближава тия опасни години. Още когато беше мъничка, голямата ми щерка беше мой приятел. Говорехме за всичко, напълно откровено, без тя да се страхува, че ще си навлече неодобрението ми. Беше трудно, докато изтрия влиянието на майка ми, която я гледаше като дете, но мисля, че днес детето ми знае - каквото и да направи, където и да сбърка - има приятел и  подкрепа, не съдник и контрольор. От малки им внушавам едно - когато ми казват какво се е случило, дори то да е просто излята по пода вода, не се карам, не съдя, оправяме белята заедно и си взимаме поука заедно. Ако го скрият от мен нарочно и науча случайно, тогава губят доверието ми, а те вече са се научили да го ценят.
никога няма да ги шпионирам по начина, за който се говори в тая тема. Първо, защото, извадени от контекста, проследените неща изглеждат по-страшни, отколкото са понякога. Чела съм чужди хисторита в айсикю и знам как звучат нещата, когато просто надничаш през ключалката - коренно различни от действителността. Ако ги лиша от лично пространство, само за тях си, ще бъда натрапник, завоевател, насилник, а аз съм тяхната майка - не само в техните, а и в собствените си очи. Ще разруша собственото си самоуважение, ако го направя.
Превенцията е преди контрола. Нека наблягаме на нея, а тя може да бъде приложена само от приятел, не от "владетел".

Хубаво звучи, само дето според науките контролът е три вида: превантивен, съпътстващ и последващ, като и трите вида се практикуват за установяване на истински и качествен контрол. Превенцията е просто един от видовете контрол, нищо повече и нищо по- различно.
При теб изключително отрицателна роля е изиграл недобре проведеният, явен и тираничен контрол, който се отхвърля от всички, писали в настоящата тема. Той е едната крайност, не по- малко добра или лоша от другата- никакъв и пълно доверие по презумпция.
Приятелят и робовладелецът са две крайности също, нейде по между им стои родителят с родителските си функции.

Да, да, шпионираме, ама дискретно ,защото сме умни, а не като някоя тъпа майка-тиранка...

В същите тези дебели книги пише, че контролът се осъществява по определени канали, а не с ровичкане в бюрата. Шпионажът неслучайно е със звездичка в учебниците, където се засяга контролът. Контролът не трябва да уронва достойнството на човека, а шпионирането е точно уронване на достойнството, защото се нахлува в личното пространство на човека подмолно.

Никой от тук пишещите,които са ЗА шпионажа не залита в крайности за които ти споменаваш.Много от мамите против шпионирането не разбраха за какво точно говорим и направиха от мухата-слон.
Кой ти говори за следене,за постоянно ровене в нещата и нарушаване на личното пространство на децата ни?
Четете внимателно,моля ви.
Плюс това темата се върти около няколко човека.НЯма смисъл всеки да се обяснява на предишния какво е искал да каже.
Всеки средно интелигентен човек,четящ тук ще разбере мнението и на Andariel и на Judy и на всички останали.
Темата е интересна.
Нека дадем възможност и на други да се включат,преди да е станала прекалено досадна.

Напротив, много добре разбрах за какво става въпрос и затова съм против. Защото шпионажът Е нарушаване на личното пространство без знанието и разрешението на потърпевшия. Както и да се замаскира, с каквито и оправданя да се напудри, шпионажът си е шпионаж. И както написах неведнъж, ако се наложи бих прибягнала до него, но не бих го прилагала "профилактично".

Хм, изкарахте ни някакви супер агенти, как ровим по нещата на децата си и какви сме лоши. Наистина много от мамите против шпионирането не разбраха за какво говорим, точно както каза Ана.
Моята дъщеря до ден днешен незнае, но това ми е помагало, да виждам по-ясно нещата, които я вълнуват и интересуват и да и окажа нужната подкрепа и насока.
Вие сте много против засягането на личното пространство на децата Ви по този начин, а замисляли ли сте за обратната страна.
Дали като си дадете тел. на детето то не го преглежда, дали като ви няма вкъщи не разглежда какво имате по личните шкафчета или не рови хисторито на Вашия компютър?

Те знаят, че не ми харесва и не искам да се ровят в мои неща без разрешение. Не че има нещо кой знае какво за криене, но просто сме им показали, че всеки си има лични неща, които не са за чужди очи. Досега не съм забелязала да са ровили в личните ми вещи, но и аз не държа съкровени спомени на витрината.
Но общо-взето те знаят всяко кътче на къщата, най-малкото, защото ме виждат като подреждам. Също така знаят, че така или иначе в един момент ще направя основно разчистване на стаята им, защото текущото почистване не е достатъчно. Те самите виждат колко много боклуци излизат от чекмеджетата им, защото не са се сетили да ги хвърлят. Тях за момента това ги устройва, защото поне няколко пъти в годината стаята им е като изблизана. А и аз винаги преди да подреждам в тяхната стая ги уведомявам и те вършат част от работата.

Моята дъщеря дори чете какво пиша тук.  Ама аз знам, че го прави, защото тя ми казва, не защото проверявам след нея къде се е ровила по компютъра. Аз знам нейните никове из мрежата, тя знае моите. Без да се шпионираме.
И нямам нищо, което да искам да скрия от нея в телефона си или в компютъра. Ако има нещо тайно, просто я моля да не пипа там. И съм сигурна, че не го прави. Както и знам къде се намират нейните тайни неща. Но няма да пипна, освен ако тя не ми даде да прочета или видя.
Направо е ужасяваща мисълта, че мога да подозирам детето си, че ми рови из нещата. Никога дори не ми е минавало през ума. Не знам как се живее с такава липса на доверие.
Отказвам да приема подтекстовите внушения, че нешпиониращите майки са незаинтересовани майки. Шпионират се враждуващи страни. Контролират се подчинени. И това, че приятелството с децата било крайност, също не приемам. Те не са наша собственост, ние просто се грижим за тях, докато разперят криле сами. И нямаме право да ги третираме като крепостни. Да превентираме грешките им, не да ги стопираме. Дори да ги оставим да правят грешки и да научат, че е нормално да се греши, че не е фатално.
Не можем и не трябва да ги опазим от тях самите, можем да им бъдем само опора. Егати и опората, която бърка по джобовете и наднича зад гърба...

Първо, каква е тази логика? Ако детето се тръшка в локвата или краде от супермаркета шоколад, или бие друго дете - това легитимира ли ни и ние да го правим?
И второ, аз като малка ровех по нещата на наш'те, защото майка ми ровеше в моите. После пораснах и установих, че това е нещо, което не харесвам.
Децата правят това, което виждат. Ако ги научиш, че всеки има лично пространство и то е неприкосновено, това ще им помогне много повече в живота по-късно, отколкото обратното.

Тръгнеш ли в посока "профилактично шпиониране" за мен това вече е маркер за свръхконтрол или свръхтревожност. Контрол може да се осъществява и без шпиониране. Двете понятия не са еднозначни.

   В тази връзка аз мисля, че много от споровете в темата се породиха именно от факта, че всеки от тук пишещите влага различен смисъл в понятията " шпиониране", " контролиране" и " любопитство".
  Според мен, ако едно дете рови в нещата на родителите си, то прави това по-скоро от любопитство.
  От друга страна, едно е да проверяваш хисторито на компютъра, а съвсем друго - да докопаш личния дневник на детето си и да го изчетеш от първата до последната страница...

Нека тогава майките които са "ЗА" шпионирането да кажат в какви граници е допустим според тях превантивният шпионаж.

 
Да се върнем от начало, писахме вече по въпроса.