Шпионирате ли децата си?

Нямам опит в това отношение, но темата е интересна. Може би майките на тинейджъри ще споделят.

Аз определено не съм искала да ме шпионират. Имаше един период на силни емоционални бури (през пубертета), когато си водих дневници, явно за да мога да си формулирам мислите и да осъзная по-ясно какво става с мен.
През цялото това време играехме на котка и мишка с родителите ми. Аз търсех места да ги крия, те преравяха всичко, за да ги намират. Започнах да пиша на друг език, но те пак разбираха. Измислих си тайна азбука, но и нея ми разгадаха.
Накрая започнах да пиша толкова завоалирано, че и аз самата не си разбирах какво имам предвид и това окончателно обезсмисли заниманието. Имах ужасната нужда да остана насаме със себе си и с мислите си, но тази възможност не ми беше дадена, за всичко се искаше отчет.
Мисля, че най-добрият вариант е детето и родителите да са в близки отношения и да могат да си споделят, вместо да се налага нещата да опират до шпиониране. Но нямам идея доколко това е реалистично.

Досега не съм го шпионирала. Не знам как бих реагирала боаче, ако надуша нещо нередно - цигари, наркотици и т.н.  Май трябва да се включат майките на по-големите деца.

Хa,ще щпионирам и то как-нагледала съм се на случки как родителите "не знаели" че детето им друса или че не стига до у-ще,или че вместо на карате школа си прекарва времето в градинката.Все хора с много образование ,добри професии и съвсем не хванати от гората,с деца водени по уроци,ски и каквото се сетите.
Проверката е висша форма на доверие в моя мозък,нямам никакво намерение да се боря за надмощие с 14год девойка,знам че е и по-хитра,и по-креативна,и по-бърза от мен.Доверие се печели непрестанно,5год ни дъщеря в момента го е загубила тотално и отсега се учи колко зор е да си го върнеш и че е привилегия,а не даденост.
Дневници няма да чета,те са в съвсем друга графа за мен.

ДА от време на време.Не ми е хоби Шпионажа ми вкл.-проверка на телефона и компа.В интернет е мнооого рядко,та няма какво толкова да ровя.Проверката е висша форма на доверие беше казал някой.Не смятам да задобрявам като шпионка и да оставям децата си без лично пространство и малки тайни,но от време навреме мисля да проследавам как стоят нещата.Това със "имам ти доверие на 100%"мога да го кажа пред децата но не е така.Запазвам си няколко процента съмнение за мен.

"Мамо, вече съм голям и мога да седя сам на улицата при децата. А и те са сами." Това - от вчера. В подписа ми се вижда колко е голям. Макар че живея в малък град, на тиха улица, ме е страх да го оставя сам...и "шпионирам" - зад някое дърво или от кафе и т.н. Предполагам, че ще продължи и занапред.

В предаването беше разказана случка за дете на 12 год, как се зарадвало, когато майката научила нещо,за което на детето му е било неудобно да сподели.Оттам- съвет да се използва методът дори на шпиониране за да трупаме информация за децата.Вярно, по-голяма необходимост е при деца в училищна възраст заради опасност от наркотици и др.Но и при нас, майките на малките деца много неща остават неизяснени, напр. бие ли се детето в градината, как общува с другите деца и подобни.

На мен мисълта за шпиониране ми е безкрайно противна.Но се заслушах в предаването, защото бяха изключително разумно изложени аргументите, направо беше свален мрачния ореол на тази иначе недостойна дейност.

На мен като дете също ми бе неприятно майка ми да ми дебне и чете дневници и писма.Ама то при мен нямаше и кой знае какви велики тайни.От друга страна родителите често не знаят толкова съществени неща за децата си, не само за опасни, но наистина за съществени,свързани с детското самочувствие, изграждане на приятелства с връстнци, често- отхвърляне от връстници и  много други.

Мда  .
Споделям мнението на anette1104 .

Доколкото понятието "шпионирам" включва дебна, следя, проследявам, подслушвам, наблюдавам... - не, не го правя! По-скоро бих го заменила с "информирам се", т.е. познавам достатъчно добре приятелите на синчето и си общувам както с тях, така и с родителите им, така че успявам да бъда в течение на нещата. Пък и за сега детенце само си споделя, но... все още е само на 11! Надявам се обаче никога да не се налага да го шпионирам в истинския смисъл на думата!

Не мога да приема, че е съвсем в реда на нещата хората да се шпионират..а дали е дете или голям човек за мен няма такова значение.
Нормално би било връзките които се създават да са на такова ниво, че и двете страни да си имат доверие.
Трябва да се изгради атмосфера на спокойтвие и известна самостоятелност, така, че детето само да прецени какво трябва да сподели.
Прекаленото обгрижване  и намеса в личният живот по-скоро отблъсква децата от родителите.
Разбира се това не означава, че не трябва да се интересуваме от него, да разпитваме за ежедневието му, за приятелите, връзките.
Става дума за това, че е редно да уважаваме неговото лично пространство, така както изискваме да бъде уважавано нашето т.е. да не ни се бърка в джобовете, да не ни се преглежда телефона, компютъра, шкафа, да не ни се четат писмата, да не ни се бърка в портмонето, чантата, торбата и т.н.
Ако искаме да разберем нещо за него най-добрият подход е разговора - ако не можем, значи просто нещо в отношенията куца.
И все пак в предид незрялото мислене и поведение е редно внимателно да наблюдаваме децата си за тревожни прояви в поведението. При наличие на такива и дефицит в комуникацията, няма друг вариант да  преоткриеш детето си и неговият проблем освен шпионажа.
Когато са налице прояви застрашаващи нечий живот или здраве е дори задържителен.

Терминът е погрешно подбран. Не е "шпионаж", а "контрол"- нещо напълно естествено и задължително, една от основните родителски функции. Контролът изисква наблюдение с цел обективно опознаване и асимилиране на обстановката.
Имам достатъчен опит с големи, по- големи и още по- големи деца, за да си направя този извод.

Контрол ми допада повече. Но до каква степен?

Доверието не е даденост.Гради се,пази се,полива се,потвърждава се,тогава и се "дава".Това само по себе си е концепция която се учи дълго време и то баш с наблюдение, контрол и последователност според мен.Изобщо не искам да знам всичко за децата си,не съм им приятел и не ми е това работата.Това обаче което касае физическото им и психологично здраве ми е задължение и да,ще го контролирам до дупка.
Разговор не винаги работи,иска се много креативност да се обяснят сложни абтракции особено с по-малки деца,аз лично доста издишам напоследък с обясняването на подобни и съм нарамила асренал книги,игри,филми и пр,дано нещо зацепят.

Ще шпионирам разбира се. Също както и баща ми е правил с мен - тихо, незабелязано. Така и неразбрах как и какво е правил, но знаеше всяка моя стъпка. Време е да поговоря с него и да издаде тайните си, за да мога и аз да ги приложа.

Няма да се самоцитирам,но само с разговор не става.Минали сме през тийн. възраста и колко от нас не са спестявали това.онова на родителите си?Казвали ли сме им всичко,ама наистина всичко което са ни питали.Въщност нали типично за тйиновете е да са бунтари,да не се съгласяват с правилата,да знаят повече от нас,да могат всичко сами?!Защо говора за тийнеджърите ли?Защото имам 11г дъщеря и почти 3годишна,та от опит ви казвам ,че приказката "малки деца малки проблеми" е вярна.Та като поотраснат мъниците ще започнат и тревогите да растат.От там и желанието на родителите да не кривнат децата отправият път.
Не искам да приемате поста ми като поучителен или заядлив просто си расъждавам.

anette1104  Обясни ми, моля те,  в какво толкова трябва да шпионираш деца на възраст до 6-7 години.  
Обикновено реално необходимостта от такъв се появява малко преди периода на пубертета и завършва.....докато се оженят...
А приятелството с децата е необходимост в днешни дни.
Това не означава да знаеш всичко, а да си поставен в ситуация на равнопоставеност.
Да се държиш с детето си като с човешко същество, което има СОБСТВЕНИ мисли, чувства, мнение, отношение към света и т.н.
Дори всичко това да изглежда през нашата призма като детинско и глуповато - ние трябва да го приемаме, да умеем да говорим на "един" език по различни социални въпроси, били те и деликатни.
Приятелите не са наши "автобиографични записки", а "опора" в нужда. - каквато всъщност е ролята и на родителите, нали?

Класика, вероятно ще са много малко хората които ще кажат, че са имали нормални взаимоотношения с родителите си по време на "узряването"...И това е съвсем нормално в предвид методите на възпитание и разбиранията от преди 20 години.
Колко от майките тогава спокойно са говорили за менструацията, за секса, за емоционалните проблеми....
Да, тийнейджърите са бунтари, защото търсят себе си, защото искат независимост, защото искат да бъдат значими, да бъдат забелязани, харесвани.....
И когато родителите вървят срещу тези желания е нормално да има проблеми във взаимоотношенията.
Правилата?....ами просто те трябва да бъдат "поставяни от децата"...т.е. трябва те да остават с впечатлението, че контролират ситуацията, живота си (макар и мнимо).
Т.е правилното поведение на родителите е контрол не чрез натиск, а чрез манипулация.

Ти смяташ ли, че е редно да бъркаш из джобовете и личните вещи (най-личните) на детето си? Какво мислиш, че ще намериш там? Как би реагирала, ако ти самата си "жертва" на обиск?
.....защото аз лично бих се ядосала много на човека който го прави.

Да,шпионирам или по -точно търся и други начини за потвърждение на думите на дъщеря ми -4,7 год Не мога да й имам абсолютно доверие,става въпрос,че се крие и си хапва тайно шоколади и други глупости от сорта на чипс,които сме й забранили аз и баща й
Лошото,че послъгва за тези неща научена от прабаба й,дядо й и другата й баба Те гледат само да се обърна и да й угодят на вкусовете и после дружно ме лъжат,че нищо не била яла  и понеже аз съм против имаме постоянни разправии на тази тема

Вероятно говорим за различни неща.В 1вия си пост говорих за 14год дете,каквото нямам,но имам идея какво бих правила и защо.
Приятелите са мен имат роля различна от родителите,уважавам много правото на децата ни да имат приятели,аз също имам,но моята роля в живота на децата ни е друга.Въпрос на разбирания.
Говорено ми е за всичко от малка,така правя и с децата.
Не бъркам на никого в джобовете,карам ги сами да си вадят камъните от там че ремонтирах 1 пералня вече.
Всеки избира как да гледа децата си,но когато децата започнат да лъжат,да крият и да тестват подобни лимити бих искала да съм подготвена и нащрек (не бях и сега си сърбам попарата),правят го всички,но ако не забележим овреме рискуваме неприятни последници.

Моите са малки, но по-скоро мисля, че бих направила нещо подобно.

Напълно подкрепям! Аз съм потърпевша от любопитстването от страна на майка ми, която и досега продължава, а като отбягвам общуването с нея, защото ми е писнало - тя се чуди какво ми е. Обяснила съм и десетки пъти, че не ми е приятен самият начин, по който поставя въпросите, а не че искам да пазя някаква тайна. Човек е по-склонен да сподели, отколкото да отговаря като на разпит.

по темата препоръчвам книгата "Дръж се здраво" на Харлан Коубън- наистина те кара да настръхнеш. спомням си как родителите ми удея си нямаха къде сме и какво правим, след като излезехме сутрин за училище в тийнейджърска възраст- добре, че сами сме се пазели. отсега ми настръхва косата, като си помисля, че моята дъщеря скоро ще влезе в опасната възраст и ще шпионирам- какво да правя...

никога не съм искала да ме шпионират като тийн...ако исках нещо да кажа го казвах направо...с майка си имам достатъчно приятелски отношения, че да мога да й кажа всичко, което поискам...друг е въпроса, че не съм от най-споделящите по принцип....

Според мен е по-добре да се изградят отношения на доверие, отколкото да се шпионират децата и да се страхуват да си кажат каквото им е на душата....

И аз мисля така.
Не знам точно как се изгражда това доверие, отношенията с децата са динамични и в процес на непрекъснато учене, но в едно нещо засега си мисля, че съм сигурна: при мисълта, че евентуално майка ми би ме докладвала из интернета по разни форуми и без мое съгласие, даже и да е 'за мое добро', не бих й имала доверие и не бих й споделяла. Бих чувствала личната си територия достатъчно силно уязвена.

Все още не съм,но сигурно като дойде момента и това ще направя.

Не, не шпионирам. За мен шпионирането е гнусно, пък както щете го наричайте за благозвучие и за да изглежда по-приемливо!  Ако се стигне дотам, то ще е заради много сериозни подозрения за много сериозни неща, например наркотици. Не може да има доверие и ровене във вещите.
Това, което е казала психоложката не ми допада. Поне аз като дете не съм очаквала да ме шпионират. По-скоро, очаквала съм и затова съм гледала да се крия по-усърдно. Ако едно дете не иска да каже направо нещо на родителите си, но иска по косвен път те сами да се досетят, то ще остави достатъчно "следи" на достатъчно очевидни места.
А иначе, който е склонен да шпионира, винаги ще си намери оправдание. Такова имат и ревнивите съпруги като ровят в телефоните на половинките си.

Ама налага ли се? Родителите да знаят всичко?
Аз съм дълбоко благодарна, че не знаят, защото нещата, които наистина са ме вълнували, са си оставали в мен, не е имало следи. Всеки има право на лично пространство. Родителски контрол - да, но явен. Ровене и следене - не.

Ама че работа!
Аз споделях с майка ми.
Е не чак до дълбоки детайли, но важните неща (от сегашната ми позиция на родител) ги знаеше.
Никога не са ме шпионирали.
Имаха ми много голямо доверие.
Имаше защо де.
Дали ще успея да изградя такива доверени отношения с дъщеря ми - не знам.
Ако се налага, обаче, ако усетя, че изпускам нещата, да, ще шпионирам.

Почти всички сме били изкушени от това.
Ама не е честно и ако ви хванат, доверието отива на кино.
Пробвала съм, не отричам, но нищо не са получи. Не ми стигна безочието.
Доверие му е майката, нямали  го - нищо не става.

Малки са още и няма какво да им шпионирам. И аз се надявам да изградим помежду ни такива отношения, че да не се налага да навлизам в личното им пространство неканена, но то едва ли има родители, които да искат нещо различно. Лошото е, че понякога по пътя гледните точки се разминават и неусетно почваме да говорим на различни езици.
Надявам се да не ми се налага да шпионирам децата си, но не се заричам, че не бих го правила. Бих, ако нямам друг избор.

Права си!
шпионаж = липса на ВСЯКАКАВО  доверие.
Не ми се изпада в такава ситуация, Но контрол ми звучи добре.
А и го правя при всяка възможност!

аз го правя. изпитвам неприятно чуство от заниманието, но задължение ми е да знам какво става с децата ми. аз не съм споделяла всичко с родителите си, не очаквам и децата ми да го правят с мен, а особено малката ми дъщеря е много дива, влияе се много от мнението на околните и не искам да науча за нещо, което ще я нарани когато е вече късно. каквото откривам, пазя за себе си, не ги провокирам и се надям никога да не ми се налага да го правя.

За сега не е имало поводи да го правя.Тоест не ме е притеснило нищо не обичайно,но при най малкото съмнение,че има нещо нередно не бих се колебала.

Angel^wings не съм от бруталните шпиони,казала съм го в първият си пост.С червените букви обеснавам защо!!!
Момичета всеки интелигентен родител разбира ,че трябва да е приятел с огрочето си,да му създаде впечатление ,че нещата стават по неговата.А всъщност той е този който владее ситуацията.Е,питам аз, как става това?Само с разговор, и задаване на въпроси и получаване на отговори?Не!Трябва да сме далеч по-комбинативни ,изобретателни в действията си.Отговорноста за децата е изцяло на родителите,но докато около училищата се разхождат дилари,дискотеки и клубове са пълни с момиченца на по 13,14 ,продават се цигари и алкохол на малолетни ще шпионирам,че окото няма да ми мигне

Силно се надявам да не стигаме до там, но ако имам съмнения особено за наркотици ще го направя и изобщо няма да се замисля. Опитвам се да го възпитам така че каквото и да се случи, какъвто и проблем да има да дойде и да каже за да го разрешим заедно.

Не мога да се съглася с това. Защо да не можем наистина да сме приятели с децата си и да разговаряме? Каква комбинативност и изобретателност, че да мислят, че нещата стават по тяхната? Ами, не мога да го приема това като подход и това е! Гнусно ми е. Предпочитам да съм откровена с тях за нещата, отколкото да си играем на лъжи.

Заслушвам се в разговорите на сина ми с приятелите му. Доста неща научавам, те са толкова прозрачни още  
Но синът ми е все още малък и всичко си казва ако го питам, така че за сега не ми се налага да 'шпионирам'. Все пак мисля, че бих се изкушила след време, въпреки че ме дразни  тази мисъл  

А аз се заслушвам, като си говорят двамата с брат си. Баща им прави същото. В колата например често се случва, като ги вземем от занималнята и те започнат да си споделят деня. Не се намесваме в разговорите им, но научаваме интересни неща, които ни ориентират допълнително какво става.

Рядко и инцидентно, както е казала Класика - не ми е хоби.

Да правя го. Понякога се налага. Всеки интелигентен родител разбира ,че трябва да е приятел с детето си,да му създаде впечатление ,че нещата стават по неговата.А всъщност той е този който владее ситуацията.

Твое право е да не се съгласяваш .Мен пък не ми е "гнусно" това което казваш,приемам мнението ти и това че трябва да сме приятели с децата.Аз също съм открита и откровенна с тях.Говоря на всякъкви теми с голямата и неудобни въпроси за мен няма.Но...далеч не съм сигурна в каква среда е когато е извън къщи,когато е на у-ще.Питам постоянно, предразполагам я да споделя.Но дали това ще е така и за в бъдеще?Съмненията и тревогите ми се засилват колкото повече пораства и навлиза в опасната възраст.Само да не ти прозвучи написаното от мен като оправдание  Просто написах още няколко довода в защита на тезата,че от време на време е полезен един лек шпионаж.Може да даде отговори на доста въпроси.

 Ако изобщо тръгна да ровя в нещата на децата си, то ще е по някаква конкретна причина, например рязка промяна в поведението, което може да бъде свързано с наркотици или някакво друго много сериозно подозрение, а не така, по принцип, защото навлизат в опасна възраст или защото проверката е висша форма на доверие (повдига ми се само като го чуя). Тревогата ей така, защото детето порасва за мен не е причина да шпионирам. А ако нещо ме интересува ще попитам. Като цяло всичко зависи от това що за отношения има с детето от раждането му.  Ясно ми е, че няма дете,което да не е излъгало, няма дете, което да не е скрило нещо от родителите си. Със сигурност всяка от нас има неща, които за нищо на света не би споделила с родителите си, независимо от обстоятелствата. То, така се оправдават и жените, които ровят из телефоните и вещите на мъжете си лееекичко от време навреме. Да, да, оправдание винаги има. Обаче човек ако се окаже обект на шпиониране от близките запява съвсем друга песен.

За мен няма лек и тежък шпионаж или както там го наречете. Както няма малко бременна или малко изневерил. Шпионажът си е шпионаж. Но както и да е, всеки прави каквото намери за добре. В моята ценностна система доверието и уважението изключват шпионажа.

Не! Шпионажът е там, където няма доверие!
Родителите сме зрели хора, с житейски опит, познаваме най-добре децата си и трябва да умеем да ги предразположим към разговори. Така ще научим каквото ни интересува и това, което вълнува/притеснява децата ни, без да им ровим в нещата или слухтим зад вратата.

А и ако ни усетят, че го правим ще загубим всякакво доверие. Като родители знаем, че всеки има нужда от лично пространство - нека се опитаме да говорим повече 

За мен това е правилният въпрос, а не "дали". Също така е важно много да си отговорим и на въпроса "как" да става това, без да бъдем досадни, тиранични, да изглеждаме глупаво любопитни и да пречим. Защото всеки нормален родител го упражнява, а всеки откровен родител го споделя. Иначе разни общи приказки за доверие и разговори тук не ми се обсъждат, разбрах от въпроса, че темата е различна. Всички говорим с децата, но те са деца, не са възрастни с установен характер, навици и разбирания и с възможности да се грижат сами за себе си и за своето развитие. Ако бяха, то ние бихме били излишни. Поне аз не мисля, че функцията ми се изчерпва с готвачка, чистачка и проводник из улиците. Контролът върху децата е не само допустим, но е и задължителен и няма нищо общо с отношенията ни с други възрастни, към които нямаме тези функции и ангажименти.
Като работила за редица именно контролни органи съм разбрала, че това, което остава скрито, говори много повече за личността, за поведението, за целите, за пропуските, особено за проблемите, от онова, което индивидът открива за останалите. Този, който не е контролиран и още повече- знае това, има склонност към поемане по наклонена плоскост, особено ако се намира на етап развитие и оформяне на самия себе си.
Накратко, за мен е важно да знам с кого е детето, на какво играят, какво си приказват /моето дете от три- четири години е самостоятелно, играе само навън, не е залепено за мен или друг възрастен през деня и това намирам за необходимо- контролът и оставянето му да е самостоятелно/. За малкото си не говоря, то преди по- малко от два месеца навърши три години, при него контролът е изцяло съпътстващ и явен. И пак когато го оставя сам в стаята да си играе хвърлям тайно по някое око, за да се информирам и без то знае това.
Ако говоря за бебе, малко дете или просто дете, за което съм залепена или постоянно има надзор на голям човек, въпросът няма да стои по този начин, но едното ми дете ми е голямо и е нормално да има своето лично пространство и самостоятелност, съответно аз пък съм длъжна да се осведомя за това, как оползотворява тази си самостоятелност, за да мога да насоча, да помогна навреме. Така ще знам наистина до каква степен мога да му имам доверие за други неща и доверието определено не е даденост някаква, с което съм напълно съгласна с Анет. Най- голямеия си и обективен поглед върху света, хората и отношенията между тях съм придобила именно в игрите си навън, в които не взема участие и не присъства нито един възрастен. Обаче съм направо благодарна за наблюдението на тези игри, незабелязано, от страна на родителите ми. Оттървала съм редица неприятни и направо опасни ситуации. А за тях не може да се разкаже просто, когато детето си стои вкъщи и не живее свой собствен "външен" живот, то няма да разбере за какво става въпрос.
Не съм гледала предаването, но изчетох написаното за него, макар и да е кратко и подкрепям изцяло становището на родителите, споделили горното. Когато някой има свобода, следва да бъдат избрани и прилагани и контролни механизми. Това се отнася за всяка сфера на псоциален живот. Когато човек няма свобода не са му и необходими толкова такива механизми.
Въпросът не е нито шокиращ, нито абсурден, просто неправилно избраният термин изкривява отношението към него. Като питаш някого, дали "шрионира" веднага ще ти бъде отговорено по направения и в настоящата тема начин, без да се замисляме всъщност какво се има предвид и какви са нашите задължения, включващи и тази страна. Не е въпрос само на външна терминология, а основно на съдържание. Нито на оправдание- не се оправдавам за нещо, което правя, защото го намирам за необходимост.
Като се върна на правилния за мен въпрос- горния, от итата, то мога да кажа, че изборът на границите и начина пък са индивидуални за всеки и няма общо правило.

Темата е за шпионирането, не за контрола. Андариел, спести ми писане.

Никога не съм очаквала от родителите ми да ме шпионират, очаквала съм да ми имат доверие.

От време на време го правя,да си сверя часовника, дали не съм
се предоверила евентуално, ако се налага дръпвам юздите.

Judy, няма спор, че родителският контрол е задължителен, но тук стана дума за нещо различно.  
Никой не оспорва необходимостта децата да се наглеждат. На всички (надявам се) им е ясно колко незряла всъщност е детската възраст, и как децата не винаги успяват да вземат адекватни решения (поради бедият си познавателен опит)..За това сме ние родителите - да наглеждаме, контролираме, напътстваме.
И всеки сам си избира механизмите за постигане на тези цели.
Но, шпионажа е нещо съвсем различно...Това означва системно и съвсем целенасочено да търсиш информация за евентуално неправомерно (или просто забранено от родителя) поведение на детето ровейки из личните му вещи...без дори да имаш основание за съмнение.
В общият пример това означава, да му претърсваш портмонето, да се ровиш из телефона му (четейки съобщенията, преглеждайки позвъняванията), да се ровиш из дрехите му, да броиш всекидневно презервативите му (за тийн възрастта)...и т.н.
Никой не оспорва необходимостта да наглеждаш детето, да се интересуваш къде, с кого, и колко време ходи, какви са навиците в тяхната компания, на какви игри играят, но това е съвсем друго нещо.

П.С. Всяка крайност на контрола (от незаинтересованост, до краен "диктат"), дават лошо отражение в мисленето и поведението на подрастващите. И двата типа родителско поведение не са никак препоръчителни.

Класика, изобретателността при възпитанието на децата е нещо което родителите сами трябва да открият в предвид, че познават най-добре детето си.
Могат да се изкажат някой препоръки, но те в никакъв слуай не са общовалидни.
Децата са различни, и като мислене, и като темперамент, и като заучено поведение- затова е редно с всяко едно от тях да се действа по индивидуален начин и съобразно ситуацията.


 

Тогава какво разбирате под "шпиониране" и как го отличавате от "контрол"? Как се извършва контрол без да се наблюдава човек и тогава, когато той не забелязва това? 
Темата е за споделяне на мнения по въпроса. Това правя.
Ето една формулировка на понятието:
"Шпионаж или шпиониране е процес, чиято цел е сдобиване с ценна информация за организация, общество и пр. по таен начин, без знанието или разрешението на притежателя на информацията."
Контролът включва и това. Ако терминологията се възприема по различен начин, няма как да обсъждаме едно и също. Аз давам понятие и смисъл на същото, не измислено от мен, разбира се, и обсъждам точно това понятие. Съгасна съм с Анет, че говорим за различни неща. За да не изпадам в излишна полемика пиша за кое понятие говоря. Много ясно, че децата няма да се съгласят да ги наслушвам, като си дърдорят глупости, който има големи деца и ги оставя да играят сами е на ясно, че няма да се възрадват. Но е и наясно, че това не е нещо осъдително, напротив, за мен лично е и беше много полезно, нееднократно.

Ето сравнение с по- различно значение на обсъжданото понятие:
" контрол-
м., само ед. Проверка или наблюдение с цел проверка; надзор."

"шпионаж-
м., само ед. Престъпната дейност, която се изразява в разузнаване и събиране на стопански, военни и др. сведения, които са държавна тайна, за да бъдат предадени на друга държава. Военен шпионаж. "- друга формулировка.

Много ясно, че никой няма да каже, че извършва престъпна дейност. Не вярвам някой да го очаква и тук. В този смисъл така зададен и разбран, въпросът е излишен. Едва ли обаче това се има предвид.
Например как ще квалифицирате подслушване до вратата разговор на деца? А наблюдение как играят на площадката? Гледане през прозореца как играят до блока? Една позната ходеше след дъщеря си, която тръгваше сама за училище, ходеше 1-2 седмици.  А проверка какво са чели в нета? А проверка на бележник /за големи деца говоря, разбира се/ на ученик, който получава не особено добри бележки или забележки за лошо поведение? А съобщения на голямата дъщеря /в осми клас, примерът ми беше такъв, съвсем жив/, на която е забранено да се вижда с лицето Х /има защо/? И т.н. житейските ситуации са сложни и различни, не опират само до малки деца.


Затова въпросът за мен лично си остава не дали, а как и колко се осъществява контролната дейност.
Иначе за модадата на либералността и стремленията на хората да са модерни, широко скроени и харесвани знам.

От време на време чета хисторито на скайпа, гледам къде влиза в интернет и преглеждам телефонната разпечатка за разговорите.
За мен не е нередно, не искам да се окажа от родителите, на които децата им залитат и те изведнъж са изненадани какво се случва.
А и съм далеч от мисълта, че колкото и да сме близки децата ни казват и ни споделят всичко. И ние сме били деца .
Затова за мен малко параноя си е съвсем здравословна.

Какво включва контролът, сдобиването с информация по таен начин, без знанието и разрешението на притежателя на информацията? Така ли се контролира, чакаш подчинените или колегите ти да си тръгнат и започваш да ровиш в бюрата им или ги проследяваш донякъде без те да знаят?

Изначално погрешно е да се прави аналогия между отношения на възрастни индивиди и отношения дете- родител. В първия случай нямам никакви контролни функции, за разлика от втория. В първия случай  сме преглеждали шкафчета при сигнали за кражби, примерно, счетоводна документация, "скрити" документи, има си законови варианти и правила затова, спазваме ги. Необходимо е. Що контролни институции са създадени с разписани в закона функции. Когато съм контролиращ орган контролирам и възрастни, когато не съм- нямам право. За децата се явявам такъв до пълнолетие. Лично мнение.
А що се отнася до границите и вида- писах многократно, всеки ги определя по различен начин. Ако беше нужно да има закон и затова, щеше да е разписан. Няма такъв, няма и нужда.
Зари, това имам точно предвид. Дори не е параноя. Чиста профилактика. Като станат възрастни- да си берат грижата сами.

Защо да не се прави аналогия? И в двата случая става въпрос за хора, които имат своето лично пространство. Дори е по-лошо, защото, ако с колегите и подчинените си не си обвързан емоционално и морално, то децата са ти най-скъпото и ги обичаш повече от всичко на света нали? Да си родител не означава да притежаваш детето си и всичко, което е негово. Просто е по-лесно да се подходи откъм силата на властта с детето, защото то така или иначе ти е в кърпа вързано, а възрастният може да ти се опъне доста здраво и ако разбере няма да се остави да го унижаваш по такъв начин.

Колкото да шкафчетата - когато човек постъпва на работа той се подписва под документ, в който се информира и се съгласява с правилника за вътрешния ред, който може да включва и постоянно видеонаблюдение. Дори за ровенето по шкафчетата се издава съответната заповед, която е свързана с конкретния повод и служителят бива запознат с нея, т.е. той знае, а не просто някой колега или началник да тършува тайно с профилактична цел.
 А детето няма избор дали да се съгласи или не, то дори не знае, че му ровиш в нещата. На всичко отгоре то ти има безкрайно доверие, но има и чувство за собствено пространство, което е нормално да защитава. Още повече, че се намира в дома си, в стаята си и поне леглото и шкафчето му трябва да са негови.

За мен контролът включва задаване на ясни правила и осъзнаване от страна на детето, че се следи за тяхното спазване, като методите на проверка са "легални" (предварително ясни) и се основават на взаимно доверие... Нещо, което изключва "по таен начин, без знанието или разрешението на притежателя на информацията"...

   Подкрепям напълно. Представям си как бих се почувствала аз, ако някой "...по таен начин, без знанието или разрешението на притежателя на информацията(т.е. аз)" реши да ме дебне.

Вече обясних разликата в позициите възрастен- възрастен и възрастен- дете. Няма смисъл да повтарям, обяснила съм го, това нищо няма да промени. Съвсем различни неща са, излишно е да се спирам и по- подробно.
Контролът, М4, включва именно набавяне на информация за състоянието на контролирания от контролиращия. А начините, освен разговори и информиране само посредством очевидното и предоставеното от контролирания, включват и други методи, включително и обсъдените. Явната и подбрана единствено от контролирания информация е необективна и непълна /от опит и с деца и с възрастни/.
Една от разликите между контрол по отношение на възрастен, за който си има правила в закона и контролът по отношение на децата, за който такива регламентации липсват. Възрастният също може да бъде контролиран тайно /и се прави постоянно/, но по определените за целта правила, каквито няма в отношенията родител- дете и които се изграждат от самия родител. Предпочитам обективна и пълна информация, пред избирателно подбрана и предоставена ми такава само и само да изглеждам някому либерална, модерна и да бъда одобрена. Въпрос на осмислено предпочитание.
Контролът въобще не се изчерпва с "доверието", ако на голото доверие можеше да се разчита изцяло животът щеше да е песен, но не е. А "легални" са всички негови форми, които не са забранени и не увреждат контролирания /при нерегламентирани форми на контрол/ или изрично уредените форми /при регламентирания контрол/. "Легален" в случая използвам със значение "законен", "позволен", "допустим", а не "явен".
"Синоними
-законен, легитимен, юридически, признат от закона, узаконен, позволен, допустим, правилен, прав, справедлив, лоялен
-открит, явен"

Кое е допустимо в отношението с децата ми определям аз, освен ако не пристъпвам закона, а последния познавам и спазвам. Описаното в предходните ми постове приемам именно за легално- допустимо и необходимо.
Често се случва и да не знаем за някои наистина важни неща не защото детето не споделя, а защото то не ги е намерило за важни. Дала съм кратки примери вече. Мога да добавя- съобщения и общуване с възрастни хора, които биха навредили на детето ми и за които то може да няма представа относно вредоностния ефект. Забележка от особена важност за опасно поведение в училище, която детето е забравило да покаже /не от страх, наистина е забравило/. Писмена информация за упражняван тормоз от по- силен над детето със заплаха от последици при издаване /да не се случва, не винаги е на плоскот "доверие с родители, зависи от заплахите, от заплашващия/. "Тайници" с наркотици, цигари, порнография, алкохол. За хора с по- големи деца, на които е предоставена свободата да имат наистина свое време извън дома сами, е ясно и те могат да се сетят за такива примери- от своето детство, от собствените си деца или от по- големи деца на свои близки.
Бих предпочела да съм наясно, а за когото това е без значение- нека си остане така, не се меся и нямам претенции. Слава Богу как ще контролирам децата си зависи от мен и не се определя по общозадължителен начин, както това се прави с възрастни хора. Това е моето становище и отговорът ми на зададения по темата въпрос с мотиви за направения от мен избор в тази насока. Пиша по темата, тъй като ме интересува от мига, в който пуснах сина си да играе сам навън.
Извинявам се предварително, но спирам да чета, съответно да обсъждам, общите приказки за либерализма и правата на детето, нямам време, дано някой сподели наистина как упражнява контрол върху по- големи деца, до които няма винаги прикрепен голям човек,  извън приказките с тях и страничното явно наблюдение, защото наистина ме вълнува този въпрос.
Бих била благодарна за линк към предаването.

Ами, всеки да си прави сметката според закона и собствения морал. Аз съм на принципа да се отнасям към децата си така, както искам те да се отнасят към мен.

При мен това правило важи за отношенията ми с възрастните.
Децата си ги карам да правят неща, които намирам за нужни и което намирам, че следва да правя, защото са ми деца. Те обективно няма как да се държат с мен така, както аз с тях, докато са деца. Когато станат възрастни и самостоятелни- да.

Според мен някои дами от пишещите тук изпадат в крайности и правят от простите неща сложни.Но пък по този начин винаги се заформя спор и започват едни дълги обяснения на които аз много се радвам.
На въпроса:
Шпионирам,разбира се.
Мъъъъъничко.
Незабележимо и без да се натрапвам.
Така проверявам как и дали се справям с контрола.
За сега се справям,пък и няма залитания от страна на децата.
И мисля,че всеки родител шпионира-рядко или често,рано или по-късно...

П.П. Преди няколко години разбрах,че и мама ме е шпионирала.Благодаря и,че го е правила интелигентно и без да забележа.

Напротив, могат и когато се чувстват засегнати намират начин да си го върнат, пък ако ще да е след 20 години. Всеки родител, когото попиташ, дори и тези, които малтретират децата си ще кажат, че го правят, защото го смятат за нужно и защото става въпрос за децата им. Не мисля, че изобщо има нещо обективно във взаимоотношенията мужду хората.
Не карам децата си да правят неща, които аз самата не бих направила, защото в противен случай ще заложа двоен стандарт в семесйтвото. Това че съм родител на децата си и се грижа за тях не означава, че разполагам с абсолютна власт над тях, както и те не са длъжни да правят нещо, само защото аз съм казала или безпрекословно да се подчинят на волята ми.
Не понасям да ме шпионират, пък ако ще да е за мое добро. Това може само да ме подтикне да крия още по-ревностно всичко, което ме засяга (дори най-невинното да е) или просто да се махна от хората, защото аз просто вече им нямам доверие.

мен не са ме шпионирали...
И аз мисля да не го правя.

Въобще не виждам смисъл от спор по въпроса! А той е: „Шпионирате ли децата си?”
В крайна сметка, всеки избира своите начини за „контрол”, според своята ценностна система, според ситуацията, характера на децата и според отношенията, които бавно и постепенно е изградил с тях.

Judy , никъде не съм казала нещо различно от това. Само споделих, че за мен контрол и шпионаж са две различни неща и предпочитам детето ми да е напълно наясно, че върху него се осъществява контрол, да е наясно и с методите ми на осъществяване, както и че винаги има и други начини да се набави информация, което поне при нас и поне засега действа до голяма степен и превантивно. С което по никакъв начин не налагам мнение за „превилност и неправилност”, нито за границите, които другите трябва да си поставят.

А думата „легален” не напразно съм поставила в кавички, точно защото я използвам не само в смисъл „открит и явен”, а и „позволен, допустим, правилен, прав, справедлив, лоялен”, но не според закона, а според моите принципи!

Именно, шпионирането се прави тайно, т.е. целта е да не те видят, да не те забележат докато го правиш, да се криеш. Когато наблюдавам дето си на площадката, не се крия между храстите, нито като гледам през балкона, не надничам през процепи на парапета, за да не ме види случайно. За мен шпиониране би имало евентуално някакво оправдание когато имаш някакви конкретни притеснения, причини, а не просто профилактично ей така, за да "контролираш". Ангажираността, заинтересоваността на родителя , което се изразява и в информираност, никак не е задължително да включва шпионаж.

Напълно подкрепям това мнение. Трябва да са в течение родителите, да знаят какво правят децата им, какво ги вълнува или притеснява. Контролът е необходим и нужен особено при подрастващите.

Като прочетох този пост и се сетих за случка от миналото. В детската градина имаше детенце, което си прибираше в къщи дребни неща от детската градина - гребенче, диадема и т.н. - собственост на други дечица. Най-странно ми се стори това, че родителите не знаели. Ако бяха ровили из тайните места на детето, щяха да знаят.

За да не се спори излишно дадох дефиницията, която имам предвид при обсъждането на проблема в настоящата тема, M4, както и уточнението, че контролът не може да е само явен за контролирания, за да е ефективен.  Мисля и че нещо такова е било обсъждано в предаването, което би представлявало мой интерес. По същия начин и по същите причини и аз уточних, кое понятие на "легален" имам предвид. Добре стана, че се уточни, за да е ползотворно обсъждането и да не спорим излишно, губейки време затова.

ЧеКа, аз минавах редовно през площадката именно по начин и с цел да не бъда забелязана с количката с малкото дете. Големият се сърдеше, ако се появявам там, всички деца на неговата възраст играеха сами и той се чувстваше неудобно от минаването ми от там. Аз пък не мога да го оставя с часове в началото и само да го питам вечерта какво са правили. Преходът от пълен контрол към пълна самостоятелност се старая да е плавен, така считам, че е добре за всички нас. По същия начин гледам в нета къде е ровено. Вземам бележника, дори и да не ми е показан /не е имал дори четворки, няма основания да го крие, не го е крил, но понякога просто забравя да ми го даде, улисан в игра и така забрави да ме информира за нещо, което бе записано там, а трябваше да го знам, не беше нещо, за което се налагаше да се караме, а нещо наистина важно, чието значение той не бе осъзнал, докато не го обясних, но трябваше да се информирам за това./. Също така и слушам какво си говорят и на какво играят децата, когато големият има гости. Считам, че съм длъжна да го правя, аз отговарям за тях, когато са вкъщи, а не мога да седна в стаята при тях, ясно защо, не са малки вече.
Поведението е едно, когато някой възрастен е сред тях и различно, когато са сами. Тук някой спомена, че му е интересно какво прави детето му и в градината /сега видях, че темата е преместена в отдела за големите деца, но нищо/- на мен също ми беше интересно да видя големия си син как играе и общува, когато нас ни няма, откривала съм ва такива моменти наистина интересни и много полезни неща. Едно е какво ти разказва детето, като е малко- още повече, друго- какво ти казва учителят, трето- какво можеш да видиш сам.


И аз. Имаше ползи, на няколко пъти- изключително важни.

Дано никога не ми се наложи да шпионирам дъщеря си!
Ненавиждам самата мисъл за това.

Никога не съм шпонирала дъщеря си и нямам намерение !
Винаги е била много привързана към мен и в началото на пубертета вече започна много да се отдаличава от мен и аз не бях свикнала и посттояно я притеснявах по телефона но тя ми каза че приятелките и се смеели и аз просто престанах
Но почти всичко си споделя с мен , за което съм много щастлива

Също смятам, че отношенията деца -възрастни, деца-родители, възрастни -възрастни, не могат да се слагат под един знаменател.
Дали да чете скайпа и да следи тел. разпечатка всеки родител решава сам за себе си. За мен децата в тинейджърската възраст са много неустойчиви, уязвими и податливи на лошо влияние. Да имам доверие на дъщеря ми имам заради тези профилактични мерки, както удачно ги нарече някой по-горе.
Не мисля, че има тинейджър, който да не лъже родителите си или по -меко да го кажем да не си спестява някои неща, които да споделя с родителите си, които за него да са маловажни, но пък за родителите важни.
Прекалено усложнихте нещата.
Ако няма от какво да се притеснява- какъв е проблема.
А контролът къде ходи детето, с кой се вижда, какво прави, контрола върху училището и всички свързани с него неща учи ли и т.н  според мен се разбира от само себе си.
А според мен детето споделя с родителя това, което реши.
Интересен ми е спора, но не бих спряла да "шпионирам" дъщеря ми.
И сега ще дам примери няколко защо:
На приятелка сина много добре дете цял срок се предполагаше , че ходи на уроци, а той си взимал паричките и си се разхождал и всеки път разказвал на майка си как е минал урока.
 Други приятели хванаха дъщеря си на 13 на морето н градинката как се е награбила с някакъв младеж.
Сигурна се , че всеки като се обърне ще намери примери бол.
Затова тия апели, че нарушаваме правата на децата, не ми правят голямо впечатление.
Не намирам, за нужно и да се оправдавам, че го правя, за моите деца аз преценявам, пък живот и здраве като станат пълнолетни и си вземат живота в собствените си ръце те да преценяват.

Зари, как какъв е проблемът?
Именно, ако не прави нищо нередно, а разбере, че "шпионираш", ще се почувства най-зле и предадено детето.
Всички говорите за доверието в децата, а забравяте, че и децата трябва да ни имат доверие на нас. Като разберат, че им нарушаваме личното пространство, доверието ще иде на кино и после не е ясно дали някога ще се възстанови или ще започнат много ревностно да се крият и ще се затворят емоционално.

Аз имам много контролиращи родители/майка, която до ден днешен не осъзнава, че не съм нейна собственост и имам право на лично пространство, което тя системно пренебрегва. Не съм сигурна дали отношенията ми с нея са поправими. Тя според мен дори не "ровеше", а просто приемаше за нормално да чете случайно намерени листчета, писма и т.н.

Това, че не ходиш на уроци, а се разхождаш, не го намирам за катастрофа. И брат ми го правеше. Родителите винаги научават за това и могат да санкционират, както сметнат за добре, но такива малки "отклонения от правилника" според мен са дори полезни за децата.

В общи линии споделям позицията на Andariel.

Позволявам си да се включа и аз. Мисля че мненията са разделени на две - и веднага мога да позная по страната която защитават на колко години е детето. Приказките с доверието на детето са много правилни но на практика трудно приложими. Когато детето ти е на 5 високопарни приказки лесно се говорят.
Моето дете е на 14, добро дете е, но си е пубертет. Не и ровя в чантата и джобовете, не подслушвам до вратата, но ме интересува всичко свързано с нея. Наречете го както искате - контрол или шпионаж. Когато станат децата ви на тази възраст пак ще говорим. Говоря за всичко с детето си и съм абсолютно наясно, че не знам всичко за нея, ... защото знаете ли какво ми каза преди време моя приятелка учителка - вие просто не познавате децата си...децата ви се представят пред вас за това което вие искате да бъдат, но когато ви няма са съвсем различни
Това са сложни неща, но не може да имаш пълно доверие на едно дете, без опит и ценностна система. И неслучайно всяко действие на дете до 18 е отговорност на родителят му. Затова внимателно, без да пресичам личното му пространство се интересувам за детето си - има начини, това е грижа а не тормоз. Рзбира се и двете крайности (пълно доверие или липса на доверие) са опасни.
А и родителите, които ми казват имам му пълно доверие, винаги ме смущават, малко безотговорно ми се струва. Лично мнение!

Абсолютно.И колкото повече отрочето пораства идеализираният му образ леко отстъпва място на реалния.Добре дошли на идеалистките  в истинският живот!Там където добре възпитаното ви дете може би вече ловко ви лъже,пуши трева(ама нали към нея не се пристрастяваш )пийва бира,или  прави "безопасен" секс(щото в училище са им говорили за това),ама вие като го питате-Вярно ли е?то ви казва Не,бе мамо имай ми доверие!И вие вярвате,защото сте го учили да не лъже?Моля ви!Бъдете повече реалистки и си пазете децата.

Ще се съглася с последните две мнения само в едно, че контролът при по-големите деца е по-трудно приложим, НО не е невъзможен. Нещата опират до самия родител, дали ще използва най-лесния начин /да се порови тук-там/ или ще използва интелекта, житейския си опит и малко изобретателност за да научи някои неща за детето си извън разговорите с него.
Скоро имаше тема дали манипулираме децата си. Терминът не ми харесва особено, но  предпочитам да манипулирам, отколкото да шпионирам.

Децата ми не са на 14, но не са и на 5. Точно в началото на пубертета са и така да се каже, напълно влизат в категорията на подлежащи на шпиониране "за тяхно добро". Няма нужда някоя учителка да ми каже, че децата са съвсем радлични вкъщи и навън, защото това е в реда на нещата - възрастните също сме различни според ситуацията и ролята, която играем към определен момент. Ако не се държаха по различен начин щях много да се притесня. Така че, топлата вода вече е открита. Не, нямам и илюзии, че детето ще казва само истината, защото съм го учила да лъже. Наясно съм и че няма човек, който не лъже понякога по всякакви причини. И точно, защото го зная се старая да поведа нещата така, че да не провокирам лъжи към мен.

 А и вие сякаш забравяте, че сте били деца и тийнове. Не сте ли лъгали, не сте ли спестявали част от нещата? И как щяхте да реагирате, ако бяхте разбрали, че родителите ви ви шпионират? Аз поне от моя опит мога да ви кажа, че ако едно дете дори само заподозре, че е шпионирано, а оттам направи заключението, че не му вярват, то може да стане достатъчно изобретателно и да заблуди. И се започва една игра на стражари и апаши, в която вече родителят и детето стават противници. Аз не искам да съм във война с децата си.
Има достатъчно много други канали за информация. Учителите обикновено са напълно наясно с формалните и неформални групи, с клюките в училище, кой на кого е гадже, кой се друса и т.н. Обаче колко родители на тийнове отиват да говорят с някой от учителите ей така, профилактично? Обикновено всички са много заети и нямат време и се задоволяват с преглед на бележника и родителските срещи два пъти в годината.

Помня я тази тема за манипулирането. Не ми хареса, че повечето родители смята за нормално да манипулират децата си, дори да ги баламосват, но явно това е положението.

Никой не е казал (или поне аз не съм видяла), че има пълно доверие на детето си.
Това за което става дума е, че не е необходимо да задушаваме децата си със собственото недоверие към тях.
Ти казваш "не бъркам в джобовете, не подслушвам до вратата".А защо не го правиш?
Точно защото смяташ, че въпреки твоят интерес, детето ти се нуждае от лично пространство.
Разбира се, че всеки родител контролира детето си, нормално е всеки родител да е притеснен, но когато набраната информация за детето е основно чрез "тайни действия", това вече не е нормално.
Ти говориш с него, изслушваш го и от време на време си правиш справка дали всичко което се казва е истина. Това обаче е проверка!
Казваш, че децата навън не са такива каквито са у дома....А ти?
Сигурна ли си, че и ти не се представяш пред хората, каквато те очакват да те видят?
И да, аз също съм убедена, че ако има индикации че детето тръгва по-лош път всеки родител би претършувал нещата му, би разпитал прители, учители и т.н...

Никой не се "задушава" от полагане на грижи в разумни граници. Децата не знаят, когато контролът се провежда интелигентно. Аз нямах представа каква е тази случайност майка ми да се появи или намеси баш когато имам нужда.  Разбрах по- късно и през ума ми никога не е минавала мисъл да обвиня, напротив, оцених поведението й като доста положително. Четени са ми и дневници, и писма, и с родители, и с учители, и с деца е говорено, не съм разбрала обаче нищо в периода, в който нямаше да мога да разбера защо. Положението у нас никога не съм чувствала "военно", нито когато съм била дете, нито сега, след като знам за способите на майка ми /основно/. Получавала съм обаче навременни и доста полезни съвети.
Затова с интерес прочетох постовете на авторката и кратките й "репортажи" от предаването. Напълно споделям описаните, макар и накратко, позиции, защо знам, защото съм запозната лично вече с въпроса. Именно защото детето ми е свободно да е самостоятелно вече, а не с постоянен надзорник, свободата му следва да се дава на порции, по малко, докато се убедя, че може да му се гласува доверие на следваща стъпка. Дали ще го направите на 6, на 10, на 15- все някога ще дойде и този момент, а кога ще е той- родителят си преценява сам. Но ще дойде. Ще се получи така, детето да ходи и да се връща само от училище, да ходи по мероприятията си само, да излиза да играе само, да ходи на гости в приятелчета. Именно родители с деца не на определена възраст, а в такова положение, биха разбрали.
Задушаващо е когато едно дете на годините на сина ми, примерно, не е оставяно само, с приятели. Задушаващи биха били постоянните забрани, амбиции и манипулации. Задушаващо би било ако на тази възраст детето разбере как се информирам относно поведението му. /Макар че моето знае за "компа", приема го обаче, защото имам с него споделени обяснения във връзка с опасни запознанства и порнографски сайтове, наясно е, че мога да се информирам къде е влизано. Това направих напълно умишлено./
Дали аз се представям, примерно, пред хората не знам каква си, не е въобще тема на обсъждане нито в предаването, нито тук. Възрастният и детето са два различни свята и аршините, с които ги мерим, са коренно различни. Не сравнявам несравнимите неща.
Предпочитам да разтършувам не когато децата ми са поели стабилно по нанадолнището и връщането им от там е трудно или невъзможно. Нямам самочувствието на екстрасенс, не съм перфектен родител, не мога да знам винаги какво и как правят хлапетата, а каквито и други способи да ползвам, този е незаменим.

Е, това дете на 10 години да не остава само с приятелите си е рядко явление. Повечето деца имат достатъчно места за ходене и дейности, че да са извън дома достатъчно дълго време. Ако говориш за свободната игра в квартала, това зависи много от местоживеенето. Дори в София, дето уж е един град ще намериш места, където е напълно възможно децата да играят пред блока, но и места, където е немислимо и няма да видиш нито едно дете навън.

За теб аршините са различни, за мен не са. Поне що  се остася до децата ми. Не мога и не искам аршинът за мен да е един, а за тях да е друг. Но явно зависи от възприемането на всеки за родителството и е въпрос на характер. Вкъщи дистанцията между нас и децата е малка, но те все пак знаят, че ние сме родителите, а те са деца.  Така да се каже, ние всички вкъщи сме наравно на масата. Децата са напълно наясно, че по много въпроси ние с баща им вземаме окончателното решение, но винаги обсъждаме с децата неща, които ги касаят и едва след това вземаме решение.

 За "даването" на свободата не го възприемам по този начин. Децата не са ми роби, че да решавам въпроса със свободата им и дали и колко да им дам. А и накрая пак се оказва, че свободата е на върха на копието. 

Има го, зависи- имаме приятелче, което живее на оживена улица и не може да ходи дори в ІV клас само на училище, нито да играе там. Майка му го е водила у нас и го е вземала. Това е без значение за темата, обаче. Рано или късно и това дете ще се наложи да стане самостоятелно. Тогава и неговите родители ще разберат за какво иде реч.
Така или иначе свободата започва да се дава на децата на различна възраст, в зависимост от ред обстоятелства. Когато за детето стане норма да има своите 4-5 часа всеки ден само, то е вече на етап самостоятелност, но за мен не е нужно да му сервирам доверие 100%, като на възрастен веднага, даже е опасно /пак от личен опит/.
Робството няма никакво отношение към въпроса, няма нужда да се пресилваме с излишни изкази. Реално е обективно невъзможно до вчера с детето ми да вървя неотлъчно аз или друг възрастен, а от днес то да играе 5 часа навън само и контролът ми да се изразява единствено в разговори с него.
Свободен е пълнолетният човек. До тази възраст не случайно законът е определил родителите като задължени да упражняват контрол. Свобода има там, където има спазване на правила. Спазване на правила има от този, който може да носи отговорност за постъпките си, който ги съзнава и може да контролира поведението си, а такива определено не са децата. Аз не съм науката, хората са го открили столетия преди мен.
Основно право на детето е не правото му на личен дневник, а правото му на защита досежно живот и здраве, което право е корелативно на родителското задължение да я предостави.

Личният дневник затова се казва личен, защото в него чете и пише само собственикът му.

А колкото до играта 5 часа навън, за какъв контрол говорим, ако не стоиш на пейката до игрището? Детето пак е непълнолетно и пак не е способно да контролира в пълна степен поведението си. Та, откъм закон то изобщо не трябва да е навън самичко, а с придружител. И като стане опасно ти откъде ще видиш и ще имаш време да реагираш, освен ако не си до него или ако терасата ти не е на 200 метра от игрището и ти не висиш на нея  постоянно да наглеждаш детето? И тъй като не можеш да си все до него, пак му сервираш свободата на 100%. Или ако го оставяш самичко вкъщи за някакво време. Тогава нали пак детето си контролира поведението на 100% и ти не можеш нищо да направиш, освен ако не си инсталирала камери във всяка стая, включително и в тоалетната?!

 

Аз пък мисля,че Judy и Andariel никога няма да се разберат.

Аз съм в отбора на Andariel 
И ние сме били деца, и ние сме правили опити да пушим (и трева), и ние сме пили бири, и ние сме бягали от училище. Аз не особено (понеже бях смотана), но брат ми правеше всичко това редовно. Преди 2 седмици завърши бакалавър философия с 6,00 и не пие и не пуши от години. Така че това изобщо не го намирам за показателно. Така се формира и намира идентичност, до голяма степен на метода на пробата и грешката, като влезеш в различни роли, за да видиш кои са ти присъщи и кои - не. Ако този процес се следи и контролира непрекъснато от родител, детето ще стане продукт на родителя си, а не на собствените си съзнателни избори. Не го приемам това за моето дете. Вярвам, че ако се даде стабилна основа в детството, след това е неизбежно да има залитания в различни посоки, но детето ще има инстинкт да се пази само, ще знае къде е границата, която не бива да прекрачва, без да се налага аз непрекъснато да му дишам във врата и да му напомням за нея.
Не съм пъдар, родител съм. И докато овцете са собственост, децата не са.
Това го осъзнах още докато малката ми беше в корема и си ме риташе, както си иска - че ще има неща, върху които няма да мога да повлияя, защото е отделен от мен човек.

Мисля,че отбора на Андариел леко залита в крайности.
Просто не четете внимателно.

Koe? Че е нормално да чета нечий личен дневник и кореспонденция, да подслушвам разговорите му, да му бъркам в джобовете...? Да му следя телефона с GPS (о, да, и това съществува). Нали сте чели Оруел всички?

Освен това, мнението е лично, отнася се само за моето дете.

Да за конкретното нещо с Джуди няма как да се разберем, защото сме на изначално различни позиции. Дали е от възпитание, дали е от характер или различията в житейския опит не се знае.

За наркотиците, алкохола и чатовете от доста време много говорим с децата. Сега вече пораснаха според мен достатъчно, че да не им спестявам и нелицеприятната информация за тези неща, включително и педофилията и опасностите в мрежата. Целта ми не е да ги наплаша, а да знаят, че има и групова глупост, но после всеки сам си носи последствията. И че това "всички го правят" не означава, че трябва автоматично да изключат мозъците си и да предадат контрола на "другите".

Внимателно се чете, просто хората който не са се чувствали "жертви" на шпионажа на родителите си не могат да разберат "другата" позиция.

ana_ , съгласна съм с теб, че отбора на  Andariel, залитна в крайности. Никога не казвай казвай никога. Според мен още не са наясно какво ги очаква когато децата им изведнъж се променят в пубертета. Някак родителите мисля, че никога не може да сме достатъчно готови за тази промяна, колкото  ида четем и да мислим. Просто изведнъж те връхлита.
И преди като ми разказваха приятелки с по-големи деца-аз си казвах не е възможно, с моето дете не може да се случи, няма да прави така-но ето на случва се.
Да и аз много съм говорила с дъщеря ми по всякакви теми, но това не и спира любопитството да чуе и връстниците си какво ще кажат, а това че съм разяснила различните опасности не ме успокоява много, че например няма да опита цигари или нещо друго.
Доста случаи на излъгано родителско доверие съм наблюдавала, не искам да се присъединя към тях. Затова със чиста съвест отвреме навреме профилактично поглеждам хисторито и се стремя да знам всичко, което правя голямата щерка.
А се надявам че с времето няма да ми се налага да го правя.
Споделям мнението, че свободата трябва да се дава на порции, тя е свързана и с отговорности, което детето не може изведнъж да поеме.
А относно четенето на телефоната разпечатка, повярвай полезно е.
Андариел, ти как би реагирала като разбереш че детето ти по цяла нощ пише смс и сутрин не може да стане за училище.
Любопитно ми е какво ще ми отговориш.

Аз не съм Андариел, но не вярвам, че имам нужда от телефонната разпечатка, за да ми направи впечатление, че детето ми сутрин не може да стане за училище. Ще го питам на какво се дължи това и ще поговорим за училището, смисъла му и отношението на детето ми към него. Детето ми само ще може да си направи съответните изводи. Ако не си ги направи, това ще си проличи в резултатите и пак то ще трябва да се справя с последствията от избора си (като това ще е обяснено предварително).

Това ли е най-страшното, че ще опита цигари...?

Бих пристъпила към този род проверяване, ако имам много сериозно подозрение, че става дума за наркотици или нещо наистина опасно, а не за профилактика просто.

Може би тогава ще е прекалено късно...

Това имах и аз предвид, като писах одеве, че когато вече детето тръгне по наклона и го усетите, може да е късно или невъзможно да върнете лентата.
Профилактиката е по- доброто средство не само в медицината.
Писах многократно, не само аз- моите родители са ме "шпионирали", спорен същността на понятието, при което не съм се чувствала жертва никога, нито тогава, нито сега.
През позицията на майка с деца- малки или съпътствани винаги от възрастен човек съм минала, както съм видяла и другата позиция, на майка с дете, имащо своето наистина свободно време.
Не ме разбирайте погрешно- искрено ви желая да си решавате проблеми мирно и кротко, с разговори и добронамереност, но изказвам обективен скепцизъм, че това ще работи винаги и за всичко.

Разговорите ги минахме, не помогнаха нито предварителните обяснения.А телефоната разпечатка просто даде отговора защо това е така, а не разговорите.

Мисля, че и децата трябва да имат правото на грешки и проблеми, които да преодоляват сами. Така се гради самочувствие и самостоятелност.

Вярвам в себе си и баща й, че можем да я възпитаме така, че да не се стига до ексцеси. И мен са успели да ме "опазят", а наш'те далеч не са най-сполучливите родители.

Зари, моята позиция е, че ако детето е наясно какви ще са последствията от действията му и продължава с тях, просто трябва да си ги понесе. Лош успех, примерно. Бих се намесила само, ако това е решаващо за бъдещето му.
Също, ако генерира тел. сметка по-голяма, отколкото съм склонна да платя, ще му спрат телефона.

Ти как постъпи, след като разбра причината?

Мисля, че недооценявате интелигентността на пуберите и способностите им да манипулират родителите си, на 13.14 години не е задължително да лъжат, а просто си спестяват.
Решихме проблема без дъщеря ми да разбере, че и следя телефонната разпечатка.
Съгласна съм с Judy, че не искам да взимам мерки като стане вече късно.
Какво да си мълча и да я чакам да закъса тотално с училище и да си носи отговорността, за което. Не е в мой стил да седя и да гледам отстрани как ще си строши главата в тая възраст, защото си поема отговорността за действията и последствията.
Може много възпитателно да изглежда отстрани, но не е за мен.В тая сложна възраст детето има нужда от подкрепа и насока,да му се подаде ръка ако тръгне по някоя накривена пътечка-не е задължително да е цигари, алкохол, може и да е много други неща.