По настоящем вън двамата могат да си играят сами много дълго. По-често всеки си се занимава с нещо си. По-рядко правят нещо заедно. Малкият притичва чат-пат при мен или ме вика, я да му помогна с нещо, я да ми покаже друго. Вкъщи играят сами за по-кратко време. Все нещо се случва като са толкова близо един до друг, та се налагат притичвания до нас или пък ние до тях. Вкъщи като че ли по-често някой е около тях и си играем заедно или пък ни "помагат" в домакинството или с майсторлъците на баща им. С мъника като сме сами вкъщи докато баткото е на детска и аз щъкам насам-натам и шетам, може да си играе сам. Седнали ли обаче на компа или да чета нещо, бързичко дотърчава до мен. Общо взето по-малко се заиграва сам вкъщи отколкото навън. Най-бича да ми "помага".
Според мен за децата е важно и самостоятелната игра, и играта с родителите на техните игри и "помагането" в работите на големите. Аз съм инициирала като самостоятелни игри, така и общи за всички или само за тях двамата или пък "работа" за всикчи вкъщи. Мисля си, че всъщност колкото по-големи стават децата и повече се заиграват и занимават сами, толкова по-малко родителите имат склонност да си играят и занимават с тях. Нали вече могат сами. (Нямам предвид бебешката възраст.) Мога да се катеря с големия си син на катерушките, да се люлея с него на люлките и да редим заедно лего, въпреки че знам, че ще се справи и без мен.