Лятото се случваше да викам,но наистина ме изкарваше извън релси,сега напоследък,или е станал по-кротък,или аз не обръщам толкова внимание,но определено не викам толкова...
- Публикувана: 12 дек. 2009, 12:04 ч.
- Последно мнение: 21 ян. 2010, 15:47 ч.
Викате ли на децата си
Иска ми се да не викам и то много, но не се получава всеки път ... Първо винаги започвам с МОЛЯ, т.е. внимателно, мило и спокойно, но започна ли една и съща подкана да я повтарям без резултат ... "обръщам" страницата. И в интерес на истината, резултата се получава винаги като викна, а по- рядко като говоря спокойно ... . Понякога преди да викна я питам: "Насила ме караш да ти се карам, защо го правиш ... ", а отговора е: "Незнам" 
Изключително рядко. Дори тогава не бих го нарекла викане.
Истреиите винаги водят до отрицателен ефект и допускам, че положението би станало още по-зле. Вярвам в теорията, че когато майката е въздържана и децата и са уравновесени и спокойни.
Когато съм им ядосана или обидена, просто млъквам и спирам да ги забелязвам.
Не мога да им викам и да им крещя. Отправям предупреждение, а ако не е оказало влияние - ги оставям. Съвсем скоро те го усещат и се кротват около мен, с чувство за вина при това.
Истреиите винаги водят до отрицателен ефект и допускам, че положението би станало още по-зле. Вярвам в теорията, че когато майката е въздържана и децата и са уравновесени и спокойни.
Когато съм им ядосана или обидена, просто млъквам и спирам да ги забелязвам.
Не мога да им викам и да им крещя. Отправям предупреждение, а ако не е оказало влияние - ги оставям. Съвсем скоро те го усещат и се кротват около мен, с чувство за вина при това.
, случва ми се да викам, когато не се разбират от дума. 
Много мразя да ми повишават тон. Но...аз викам по децата. Мъж ми ми прави забележки, докато не им кресне и той. Тва е положението, опитвам се да се контролирам, но невинаги се получава. Искам и аз да им говоря с онзи "леден тон", за който чета тук, но не мога и не мога да го докарам 
За съжаление напоследък взех да повишавам тон, за което не се гордея 
Някои постове в тази тема много ми харесаха, например, този:
Свалям ти шапка, дано и аз се науча 
Някои постове в тази тема много ми харесаха, например, този:
Изключително рядко. Дори тогава не бих го нарекла викане.
Истреиите винаги водят до отрицателен ефект и допускам, че положението би станало още по-зле. Вярвам в теорията, че когато майката е въздържана и децата и са уравновесени и спокойни.
Когато съм им ядосана или обидена, просто млъквам и спирам да ги забелязвам.
Не мога да им викам и да им крещя. Отправям предупреждение, а ако не е оказало влияние - ги оставям. Съвсем скоро те го усещат и се кротват около мен, с чувство за вина при това.
Истреиите винаги водят до отрицателен ефект и допускам, че положението би станало още по-зле. Вярвам в теорията, че когато майката е въздържана и децата и са уравновесени и спокойни.
Когато съм им ядосана или обидена, просто млъквам и спирам да ги забелязвам.
Не мога да им викам и да им крещя. Отправям предупреждение, а ако не е оказало влияние - ги оставям. Съвсем скоро те го усещат и се кротват около мен, с чувство за вина при това.
До скоро не си позволявах подобно нещо, винаги разговарях, обяснявах по сто часа, давах примери и т.н. За жалост малката Михаела влезе в ужасен пуберитет и стана неузнаваема, все едно я подмениха и не е моето дете. Не разбира от нищо, разговорите станаха безпредметни, дори смешни, не ме взима на сериозно и се подиграва на обясненията ми. Докарва ме до лудост и истерия. Никога не съм вярвала, че аз ще повиша тон и то на детето си, но за съжаление на моменти викам като пъдарка. Лошото е, че тази ми проява на безсилие и слабост също не помага и няма смисъл от това, но не ми издържат нервите, изпускам се от всички дивотии, които ежедневно ми сервира това детенце. Много съм притеснена от това, че нито лошото, нито доброто дават резултат, не мога да помогна на обърканото си и откачило дете, не зная как да му бъда полезна да не прави фатални грешки и да не обърква живота си. В ужасна безизходица съм, надявам се този отвратителен период да отмине, да намерят баланс разбърканите и хормони и обърканата и психика и отново да намерим пътя една към друга и да си бъдеме взаимно полезни.
До тогава за жалост ще имам моменти на слабост, в които ще изпускам нервите си и ще викам като откачена от безсилие, макар да съзнавам неразумността и ненужността на тези гневни изблици.
До тогава за жалост ще имам моменти на слабост, в които ще изпускам нервите си и ще викам като откачена от безсилие, макар да съзнавам неразумността и ненужността на тези гневни изблици.
