От известно време се замислям за деца, и разбира се тези мисли са придружени от всякакви страхове - ако нещо се обърка, ако се появи проблем с бебето, ако се роди с даун или с пет крака, и все такива щуротии. Това, разбира се, са нормалните страхове на една бъдеща майка, която просто иска най-доброто за детето си. Затова, от параноя, съм решила да се изследвам за всичко възможно като забременея. Дилемата ми идва когато се замисля какво бих направила, ако по време на бременността ми кажат, че са открили нещо на детето 
Ужасно много ме е страх от това! Говоря за сериозни неща - някой хромозомен синдром, недоразвито нещо си и т.н. При такава прогноза, не бих издържала и бих направила аборт, и опитала отначало. Това прави ли ме лош човек? Когато едно дете е вече родено на бял свят, разбира се че трябва да се приема и обича като останалите, каквито и недъзи да има. Но когато нещо такова може да се предотврати, лошо ли е да се направи? Не искам да предизвикам спор за или против аборта. Аз съм "за" когато бебето е нежелано, и в този конкретен сценарий с изроден плод, то ще бъде нежелано от мен. Въпросът ми е дали нежеланието ми е нещо нормално, или трябва да се засрамя. Може би се втелясвам, де да знам. Просто тук има страшно много религиозни и подобни "морални експери" които биха ме изгорили на клада за такова изказване 
(те биха изгорили половината народ, ако имаха шанс де - абортиралите, обратните, негрите и т.н.) Аз обаче изпитвам панически ужас от мисълта да отглеждам изродено дете! Само от мъка за него самото сигурно ще се скъсам да рева. Ако не може да се хване отрано, и се роди такова, ще си го гледам естествено. Майчиният инстинкт ще ме удари по главата и за мен то ще е най-хубавото. Но докато не се появи то, не мога да гарантирам никаква любов и желание и наистина бих направила аборт (стига това да не застрашава живота ми или способността да имам други деца). Вие какво мислите? Ужасен човек ли съм?
Ужасно много ме е страх от това! Говоря за сериозни неща - някой хромозомен синдром, недоразвито нещо си и т.н. При такава прогноза, не бих издържала и бих направила аборт, и опитала отначало. Това прави ли ме лош човек? Когато едно дете е вече родено на бял свят, разбира се че трябва да се приема и обича като останалите, каквито и недъзи да има. Но когато нещо такова може да се предотврати, лошо ли е да се направи? Не искам да предизвикам спор за или против аборта. Аз съм "за" когато бебето е нежелано, и в този конкретен сценарий с изроден плод, то ще бъде нежелано от мен. Въпросът ми е дали нежеланието ми е нещо нормално, или трябва да се засрамя. Може би се втелясвам, де да знам. Просто тук има страшно много религиозни и подобни "морални експери" които биха ме изгорили на клада за такова изказване (те биха изгорили половината народ, ако имаха шанс де - абортиралите, обратните, негрите и т.н.) Аз обаче изпитвам панически ужас от мисълта да отглеждам изродено дете! Само от мъка за него самото сигурно ще се скъсам да рева. Ако не може да се хване отрано, и се роди такова, ще си го гледам естествено. Майчиният инстинкт ще ме удари по главата и за мен то ще е най-хубавото. Но докато не се появи то, не мога да гарантирам никаква любов и желание и наистина бих направила аборт (стига това да не застрашава живота ми или способността да имам други деца). Вие какво мислите? Ужасен човек ли съм? 
Да успея да го обикна такова, ми е съмнението и целта. И да не получа удар от новината. 
