Връзка от разстояние

Има една приказка„Очи които не се виждат се забравят“
При мен се получи нещо такова.Разстоянието не беше толкова голямо,но въпреки всичко се виждахме веднъж месечно.Аз бях тази която се отдръпнах първа,просто изстинах,така да се каже.Мои приятели поддържат такава връзка вече трета година.Мацката в чужбина,той тук и продължават така.
За мен лично това е несъществуващо понятие„Връзка от разстояние“.

Знам, че подобна връзка не е за мен. В такава връзка живееш с плановете и надеждите, но не и с другия. Думите са всичко, което ви свързва.
Чуваш гласа му, но не виждаш лицето му. Не е за мен това. И не защото няма да мога да чакам, а защото ще съм нещастна, докато го чакам.
Искам той да ми се случва тук и сега.

Охх, това  за очите всички го казват, но при мен е по-скоро "Невиждани очи уж се забравят, а твоите все по - силно ме изгарят "  Мисля, че периодът на разделяне също е от значение. Например при мен е една година, която почти мина 
Понякога има хора, които си заслужават чакането 

Имала съм. Много е трудно, много, но не е невъзможно. Моята връзка все още си я има, слава Богу, вече не е от разстояние Всеки си преценява възможностите в крайна сметка, това определено не е приятно и на никого не го пожелавам.

Имаше такъв период в нашата връзка. Моят приятел замина да учи в Германия, бяхме живяли четири години заедно. За мен беше много тежко, особено самото заминаване, много страдах. Разбрахме се обаче, че и аз ще отида при него, трябваше да науча немски, да напусна хубавата си работа и да замина. Така и стана, но тази една година, през която бяхме разделени за мен беше кошмарна. Вярно, чувахме се, ходих няколко пъти, но ми беше много тежко. А още повече, че имаше един момент, когато усетих колебание при него, беше се заплеснал леко по една девойка там.
Връзки от разстояние, това не е за мен. Особено за някакъв период от няколко месеца, година, много е тежко. Дано не ни се налага никога повече.

3000 km е множко... Не бива да продължава твърде дълго. Ако ли пък е по-продължително, да се знае точно колко. Просто дотежава, знам го от опит, хем с 15 пъти по-кратко разстояние... Никое чакане не си заслужава, ако не се знае кога ще му е краят. Преодолявахме 200 км на всеки 2-3 седмици, но след една година поставих въпроса "събираме се или се разделяме?". Не че стана на мига, но си фиксирахме краен срок и си го спазихме. Иначе нямаше начин да продължим да бъдем заедно.

Мнооого е тежка такава връзка, но не е и невъзможна.
Познавам 2 такива случая с добър край, но си беше голямо изпитание за тях.

Ама имам и познати, при които изходът беше с лош край. Зависи от хората и обстоятелствата.

и за мен такава връзка е обречена, казвам го от лични наблюдения с много близки хора

От много фактори зависи:
на какъв етап е била връзката, преди да стане "връзка от растояние"
колко често могат да се виждат реално влюбените през това време
на каква възраст (не само физически, но и като изграждане на личността) са
колко дълго ще продължи този момент на физическа раздяла
и куп други неща.
Аз съм имала такава връзка. Продължи няколко години. Пътувахме или аз, или той, в началото почти всяка седмица, по-късно на всеки две-три седмици, за да сме заедно през уикенда, разстоянието беше 500км. Аз бях студентка, той си гледаше бизнеса в родния ни град. Преди да замина да уча бяхме заедно от 2 години, но не сме живели заедно.
В началото растоянието не пречеше, просто ми беше тежко, защото той ми липсваше. После аз намерих нова среда, нови приятели, нови неща, които ми харесва да правя. Споделях с него, но някак не беше същото... отчуждавахме се толкова неусетно, че го осъзнах чак когато се влюбих в друг. Това беше логичния край на врзката ни.
Той се втурна да си ме връща, премести се, премести и бизнеса си, направи всичко, което мислеше за нужно. Всъщност, направи повече, отколкото съм очаквала. Но... счупеното си е счупено.

Ако наистина обичаш човека, с когото предстои да се разделиш физически, не позволявай раздялата да е много дълга. Когато двама души живеят далеч един от друг, животът и на двамата поема в различна посока. Ако не се развивате заедно, не обогатявате нещата, които ви свързват, краят ще дойде. Бавно и неусетно, но ще дойде, дори и все още да се обичате. При нас така се получи поне. Не че спрях да го обичам, да искам да бъде щастлив, да ме е грижа за него. Но той вече не беше моето щастие - исках други неща, имах други цели и стремежи, в които не можех да го включа - бяхме изпуснали момента за това.
Успех, каквото и да се случи!  

Били сме разделени с мъжа ми за около година, на океан разстояние. Не бяхме женени, аз си ходих два пъти до България за по няколко седмици, вторият път за да сключим брак, но беше много трудно. Преди да се разделим бяхме заедно от години и може би затова ни беше толкова тежко. Определено не е за всеки подобна връзка, но понякога се налага от обстоятелствата, и просто ние трябваше да стиснем зъби и да изтърпим. Сега поглеждайки назад във времето съм сигурна, че си е струвало, но само при мисълта как съм се чувствала настръхвам и днес. Говорехме всеки ден по телефона, пишехме писма, но въпреки това беше ужасно. Психически е много трудно, а на мен ми се отрази и физически дори, не можех да се храня нормално и бях станала 50 кг ( висока съм 1.76 ), приличах на привидение и ребрата ми се брояха, отвратително направо.
Та, одобрявам подобна връзка само ако се налага и не за много дълго време. За мен си струваше, но ако знаех колко тежко ще ни бъде и как всеки ден без него ще ми се струва като година, не бих се захванала изобщо.

Нашата връзка беше от разстояние 1200 км. И 3000 км да са, все тая, нали има самолети.
Виждахме се за по 2-3 седмици на всеки 4 месеца, тоест януари, май, август. Ужасно рядко. Но си пишехме имейли почти всеки ден, чувахме се по телефона поне веднъж седмично /тогава нямаше скайп/. Търсех да запиша някаква докторантура или специализация в неговия град, но не се получи. Издържахме така една година и се преместих при него. Шест месеца по-късно получих предложение за брак. Затова не вярвам на поговорката "Очи, които не се виждат, се забравят." Ако любовта е истинска, разстоянията не са проблем. Но наистина е много мъчително част от теб да е на хиляди километри.

зависи от връзката и обстоятелствата. При мен имаше връзка година и нещо, след това отидох да уча в друг град и си идвах от време на време, но говорихме по телефона често. След като завърших се прибрах и си останахме заедно. Имам обаче приятелка, която уж си мислеше, че може да има такава връзка, но нещата не вървят...така че просто зависи, при някой хора се получава, при други не...няма правило за това дали може или не. Също така дали някой го одобрява или не, всеки сам трябва да си реши и да пробва.

Връзката от разстояние е възможна, но само ако раздялата е някакъв етап от тази връзка.
Случвало ми се е, гадно е , да чакаш телефона да звънне, да броиш дните до следващата среща  .................
При тези връзки конфликтите са по-малко, защото в малкото време докато са заедно хората се стараят да покажат най- доброто от себе си и всичко е перфектно  

2 години бяхме разделени, и ние на 200 км.
Но като ви чета, явно не е било чак такава връзка от разтояние, аз стоях там по 4-5 дни на всеки две седмици и въобще не ми пукаше ни за лекции, ни за нищо.  Успяхме да я добутаме до това да заживеем заедно, в един град.