Истината за осиновените деца - характери, проблеми и още нещо.

Това беше грубо  

И аз като една майка на по-голямо дете, е не на 7, ама близо на 6 години, ще кажа, че с годините за сега ми става по-лесно и към момента нямам кой знае какви проблеми със сина ми, които да са свързани с осиновяването, по-скоро проблеми, свързани с възрастта. Но в главата ми свети една лампа, че може да пропускам нещо 

Нищо конкретно не пропускаш, но не забравяй, че проблемите с възрастта са оцветени от изоставянето и последвалите го събития. С всяка възраст 'обикновените' проблеми си изискват това специфично 'едно на ум' при решаването им   

Защо имам чувството, че говорим за децата като нещо меко и пластично, и формата която да предадем е наша всекидневна грижа и задължение. Трябва да проумеем, че ние, родителите сме също толкова мека и пластична форма и трябва да се променяме колкото и да не ни се иска.
Така мисля, разбира се защото това произтича от факта, че моите деца са сравнително пораснали.
Но няма да се уморя да повтарям, че проблемът с осиновените деца е в нас - осиновителите. Защото на подсъзнателно ниво винаги и всички търсят разликата.

Ще разкажа един виц от Соц.времената.

Руски диригент говори с виден американски диригент и му казва:
-В моя оркестър от 30 музиканти има 5 евреи и нищо не произтича от това.
Американецът му отговоря:
-И в моя оркестър има 30 музиканти, но колко са евреите не знам.

И накрая. Хайде по-оптимистично. Всеки преживян ден е дар от бога. Наслаждавайте му се.

Това е и моето виждане и мислене по въпроса!Подкрепям на 100% mariangeorgiev!

Това е много ценно, особено удебеленото - ако ние не се променим и нагласим спрямо децата си, ако очакваме само от тях промяна, съжителството ще бъде кошмарно.

ПП За протокола - не съм гушкано дете, най-вероятно съм обичано, но не по начин, който да ми го покаже, лишавана съм от внимание и от играчки, нямам спомен майка ми да си е играла с мен или да ме е целувала (до ден днешен с нея имаме спор - защо вместо да си гледам къщата, да чистя и мия, пера и готвя, аз стоя с децата до 10 ч. вечерта на вън), но за сметка на това имах изключително кротък пубертет (с изключение на някои дребни издънки) и бях силно привързана към майка си до 26-тата си година 

това за привързаността и при мен го има все още дори
като студентка си идвах по 3 пъти в седмицата, неможех да издържам без нашите.
И все още е така, живеем в една къща, не  си стоим в нас въбще нон стоп сме при тях. особено сега с малката

Четейки през последните дни във форума и във връзка с тази тема си спомних за един проблем с моето момче в началото на първата година от градинските му одисеи.

Беше започнал да си взима за домашно ползване играчки от детската - колички, части от пъзели, книжка. Доста често... Споделих с майка си и свекърва си и поисках съвет от тях.

Реакцията на майка ми беше в дух - ами то като си го теглят на някъде гените, не знам дали ще можете по някакъв начин да му въздействате. Даде ми пример че ние (аз и сестра ми) и "тези деца" (племенниците ми) никога не сме и помисляли за "взимане на чуждо".

Реакцията на свекърва ми - след кратък размисъл започна да разсъждава в посока: той е бил 2 години в институция, където всичко (играчки, дрехи, обувки, храна) е било общо и децата е трябвало по някакъв начин да се борят за достъп до най-желаното. И може би да си поскриват и запазват нещо и за по-късно... в борба за оцеляване. Посъветва ме да говорим много на тема "лични", "общи" и "чужди" вещи - към кои как да се отнасяме и т.н. Този съвет съвпадаше и с моите мисли и точно по този начин разрешихме проблема. През следващите три години никога не се случи подобно нещо.

Та този спомен не накара да се замисля: ако решаването на проблема зависеше само и единствено от майка ми, дали нещата щяха да се развият по същия начин със същото дете?

Въпросът е риторичен. Просто споделих....

ПП продължавам много активно да се безпокоя какво ще ни донесе бъдещето, съвсем не се имам за перфектно справяща се мама. Напротив....

Защо е нужно безпокойство? Защо трябва да се очаква нещо лошо, нещо трудно? Сещам се за "да ти се случи това, което си мисли жена ти когато закъсняваш, а не това, което ти мисли майка ти". Вместо "честито" при покупката на кола близък ни попита "ама що си купихте кола, ще ви я откраднат".

Здравейте, нека са включа и аз, с моя едногодишен опит.
Моите първоначални страхове, че гените са от решаващо значение, вече отпаднаха( в смисъл виждам огромното влияние на средата, в която живее за нейното оформяне като личност), но осъзнах едно - престоят в институцията( за моето момиченце е 2 години) е тежък печат в душите на нашите деца. Едва ли така лесно ще го преодолеят( ако въобще го преодолеят). Дъщеричката ми е много гальовна и свръх емоционална бих казала. Не съм я лишавала от ласки, даже напротив, макар че се опитвам да бъда и строга понякога, когато се налага( за разлига от нейната баба, например). Но колкото и да я гушкам, милвам и т.н, това не й е достатъчно. Винаги търси вниманието и на още някой, било то даже и непознат - на улицата, при среща с познати и т.н, при което напълно ме игнорира. Питам се дали това е характерно за нейната три годишна възраст, или това изцяло се дължи на престоя й в дома, където е подхвърляна от ръка на ръка и е трябвало да завоюва й за себе си малко внимание. Не знам за колко време се създава връзката между децата и родителите или всичко е на ниво задоволяване на потребности - иска да бъде гушката: отива при някой, иска да си играе: отива при друг и т.н. Ако сме сред много хора, мен ме търси само ако е уплашена от нещо. Като най- скорошен премер е престоят ни на една почивна станция в планината, където бяхме с приятели, но имаше  и  непознати. Там тя напълно забрави за мен и за баща си и буквално ходеше от ръце на ръце. Не знам, други майки биха се зарадвали, но на мен ми стана малко тъжно. Сега когато сме си в къщи само двете - всичко си е по старому - постоянно изисква вниманието ми, което пък е другата крайност - не се занимава самостоятелно с нищо.
Другото характерно за нея(което също е наследство от дома) е че изпитва панически старх от бебета или деца по-малки от нея. В момента правим първите крачки към себеподобните й. Наесен сме я записали на детска градина и не знам какво ще става тогава...
Наистина това някои могат да нарекат "бели кахъри", но ние сме още в началото и не знам какво да очаквам занапред. И какво да направим за да помогнем най-добре на децата си да преодолеят това , във всякакво отношение, изоставане, а може би и изкривяване в развитието си.

Чета ви и ви се радвам тайничко, но понеже съм далеч от синовяването никога не съм писала тук, но сега просто не се сдържах и ето на пиша. Та имам братовчед който не е осиновен, не е бит, радвал се е на любящи родители, но беше едно към едно отговарящо на описанието на авторката, кротна се чак към 20 година и сега до колкото знам е щастливо женен и има поне едно дете. Та къде са тук гените, питам аз? Авторката може само да се надява, че в един момент ще му дойде акъла.

Значи между вас всичко е наред.    

Преживяла съм това което описваш и с двете си деца, с малкото по-епизодично. Мисля че е нормално след по-дълъг престой в институция. Децата след около две-годишна възраст започват лека-полека да се отшиват от полата на мама в градинките и да общуват с други хора и деца.

А при нас с голямото този период съвпадна с адаптирането ни един към друг. Много беше объркан, горкият, какво става - хем само аз (в много редки случаи и таткото, да не се обиди задочно ) бърша дупето, обличам и събличам, храня, водя на разходки, гушкам до късно вечер, хем толкова хора в къщи и градинките си играят с него и му показват толкова нови номера и маймунджулъци...


За всеки от нас това е строго индивидуален процес. При мен те ме водят - и при двамата е различно. Не само заради разликата във възрастта им по времето когато се срещнахме.

Като барбарончета са децата ни - постоянно се променят и все заемат различна формичка - понякога съобразявайки се с това което ние говорим, понякога правейки всичко напук - ей така, да ни изпробват как ще реагираме. И така всеки ден растем и се учим взаимно...

Благодаря на Ганката за насърчителните думи.
Просто искам да бъда колкото се може по-добра майка: хем тя да се чувства обичана, хем да не я разглезвам много; хем да имаме силна емоционална  връзка помежду си, хем и да бъда за нея авторитет като родител. И не зная дали не наклонявам везната понякога по-вече на едната страна и да губя баланса.
А относно това дето търси внимание във всеки срещнат, било познат и непознат, се страхувам да не би да бъде предпоставка за една личност, с твърде повърхностни взаимоотношения в последствие. Чела съм, а и аз съм на това мнение, че преживяното в ранна детска възраст дава в последствие силно отражение върху личността. И когато детето е вече голямо и се явят проблемите в характера му, то те по-скоро(не винаги, разбира се) са продукт на неговото минало, а не са отличителна черта от характера му. И в този ред на мисли, ние трябва да работим върху дефицита в нашите деца, които са престояли в институция по-вече време. Но как точно - ето в това е въпросът. Да ги оставяме ли да бъдат такива каквито са или да корегираме тяхното поведение, когато започнат да прекаляват. Наистина това е индивидуална работа с всяко дете, но все пак има и някои общи правила.
Споделете и Вие вашият опит, моля  .

http://www.vbox7.com/play:42a2ffa9

"No comment" - документален филм на Ани Цолова.

Ако ми е позволено да имам отношение без да съм осиновител. 

настръхвам от тоя филм
не 6 а 1 месец след изоставянето да се вписват  децата.

аз си промених мнението, корнишонко.
всеки знае себе си. много отдавна съм престанала да съдя хората, а преди го правех с огромно удоволствие.

за себе си знам, че сега съм ужасно щастлива. не само заради това, че имам дете, по ред причини. така да се каже, намерих себе си. гърчих се 47 години, сега съм спокойна и живея във прекрасна вътрешна хармония. имах огромна загуба, други големи загуби, сега се радвам на живота си и на осиновеното си дете. то ме направи щастлива.

как ще е завбъдеще, не знам и не искам да знам. то ще дойде от самосебе си. но се радвам на момента, на днешния ден, на слънцето, на усмивката на детето си. на близките си.

не искам да виждам призраци по шкафовете. утре може да ми падне саксия на главата и язък за всичките ми планове
това, което ще ми се случи, ще дойде. попивам всеки миг щастие и хармония и всеки от тези мигове е милиарди пъти по-ценен от година мъка и нещастие.
всеки би трябвало да се пази от това, да съди околните. опасно, нездраво и нередно е.
аз го разбрах, макар и много късно.
така че, корнишонко, живей своя живот, не живей в миналото и не се чувсвай обидена от остри думи. този живот е твой....и решенията за него взимаш единствено и само ти. каквито и да са те