Истината за осиновените деца - характери, проблеми и още нещо.

Нямам много време да пиша. А и все още нямам пубер в къщи. Имам син с "чепат" характер, с който сигурно ще имам емоции в пубертета, но времето ще покаже какви.

Корнишонко, от няколко дни те чета и не мога да разбера целта на споделянето ти. Усещам че си в период на голяма болка, разочарование, сриване на надежди... Но защо обобщаваш че всички осиновители  непременно ще стигнем дотам рано или късно и категорично отказваш да четеш хора (например Маймуна), които се опитват най-добронамерено да споделят собствения си опит, справянето с част от твоите проблеми по някакъв начин? Искаш ли да ти бъде помогнато или всички които нямаме деца в тийн възраст трябва просто да ти съчувстваме, а тези които имат но по някакъв начин са успели да изградят нормални отношения трябва просто да си замълчат и дори да преосмислят усещането си за реализация като родители?!

А по темата за проблемите с осиновените деца.
В друга тема споделих че от месец започнах работа. Оказа се, че колежката от съседното бюро (наближаваща 60-те много симпатична жена) е осиновено дете и в последните дни доста си говорим по темата. Тя е научила "тайната" случайно в късна тийнейджърска възраст. Реагирала е буйно, с бягство от къщи, отхвърляне за определен период на всякакви отношения с майка си и баща си. Впоследствие връзката им се е възстановила, но и досега като говори за това очите й се насълзяват и много ясно личи колко я боли от дългогодишната лъжа на хората, които за нея са единствените изпълнени със съдържание "мама" и "тате" (познавала е и биологичните си родители). Именно от лъжата, от неуважението й като личност имаща право да знае откъде идва за да бъде пълноценна.

Разбира се че характерите на децата ни почти винаги са различни от нашите, независимо дали са осиновени или не. А когато са коренно различни и не осъзнаем че ние, родителите, сме съзидателите в хармонизирането на отношенията ни - неминуемо идва разрива. Това го казвам от личен горчив опит с моята родна майка...

Корнишонко,

Аз съм татко на три осиновени деца, две от които вече са teen...Не съм усетил проблемите с тях да произтичат от това, че са осиновени. Те си идват от сблъсъка на поколенията. Аз слушам музиката на 80-те и 90-те и не се и опитвам да разбера тяхната. Аз гледам "Междузвездни войни", онези от времето когато търсихме билети за тях на "Търси се". За моите пубери това е много тъп филм или хайде да съм по-мек - скучен. Да не споменавам репликите им относно моя любим български филм "Оркестър без име" Не се опитвам да оспорвам. Те донякъде са с оформени характери и единствения начин да се разбереш с тях е да проумееш, че контролът върху тях е безвъзвратно изгубен. С това жена ми още не се примирява и от там и проблемите - какво да облечеш, какво да обуеш, с кого да дружиш, в кое училище да запишеш след 7 клас. ( Това със седми клас го преживяхме преди по-малко от месец и то за двамата).
Опитвам се да кажа, че проблемите идват от това, че децата растат, а на нас като че ли не ни се иска това да се случва.
А може би при три деца е по-лесно постижимо аристократичното спокойствие в семейството. Проблемите са толкова много, времето толкова малко и бързи тече , че всеки проблем изглежда дребен и нищожен.
Ама всъщност какво ли разбира един татко...

 
Страхотен пост!

А и аз да напиша като изявен бивш пубер ... абе не си ли спомняте вашия пубертет??? Само аз ли съм била калпазанка

Аз се вмъквам изключително нетактично, много извън темата - моят пубертет беше ужасен /особено за мен  /. ТОва е доста проблемен момент в живота на всеки и трябват доста здрави нерви от страна на всеки родител, за да помогне на детето да "влезе" в релси.
 

 Fussii не си само ти. Като се сетя каква бях и какво причинявах на родителите си косата ми се изправя / а тя е доста къдрава /. Дано не ми се връща.

Към таткото на трите деца - моите уважения към вашето семейство. Вътрешно и дълбоко в себе си, и с благородна завист мога да кажа, че все още мога да правя разлика между проблеми в отношенията с поколенията, и проблеми от доста по- сложно естество - а по-точно - бягства, събиране с деца с асоциално поведение (става въпрос за възрастта от 11 год. до 13 год.), тотален отказ от учене и каквато и да е нормална за децата на тези възраст дейност, прекалена агресия към всички и всичко. През това време сме посещавали психолози от каква ли не величина, и сме правили всичко, което ни е казвано - на него не му харесва да живее спокоен и нормален живот (да се прибере вечер да седне на масата с нас и т.н), не сме анархичен дом и семейството ни не е такова. При него няма никакъв ред в нищо, нито последователност (от съвсем малък е това). Казваш и даваш себе си като пример с подрастващото поколение и проблемите - добре само един съвсем малък въпрос ще ти задам - ти на възрастта 16 години имал ли си поне малко желание и мислил ли си какъв ще станеш, и какво искаш в този живот, или си живял ден за ден, и не ти е пукало какво ще стане утре. Твоите деца имат ли поне малко желание да учат, да научат нещо - знаеш ли какво е това от детската градина да си всеки ден на тръни, днес какво ще ти кажат и от какво ще ти се оплачат от децата ти. Бил си всеки ден в учипище, за да ти казват какво е направило детето ти - лоши неща, не добри. И това всеки ден в продължение на 6 години, плюс тодините в детската градина. И като сложим и агресията в къщи - псувните ,ударите които съм понасяла - шамарите. Ходил ли си през вечер в районните да го виждаш като парцал с циганите нареден и с тях ходил да краде - не сме го задоволявали, но не сме и го лишавали от това което всяко нормално дете има. Знаеш ли какво е всички районни в София да го познават детето ти и въпреки всичко той не склони глава и не реши, че трябва да се промени. Не иска защото този живот му харесва - не можеш да ме убедиш, че вината е в нас или в това че хормоните действат така - от проблеми до проблеми има разлика и то огромна. Когато човек не е преживял това, което на другите им е минало през главите лесно се дават мнения и се пише. Да аз имам едно дете, но то ми е не за три, а за десет деца.

Чакай сега, ти обобщаваш с лекота, че осиновените са калпава стока заради пустите гени, а сега виниш човека, че си е възпитал добре децата и че учели, значи са нещо нетипично за осиновени. Е, това доста ме дразни, защото поне от 25 години не бях чувала колко са важни гените за човека и как не средата, а генетиката е водеща. 

Fussii, не си само ти. Правила съм щуротии, но нашите оцеляха и не ме разсиновиха. Да им се чуди човек с тия мои гениии Е, надявам се дъщеря ни да е уцелила някой добър ген...пък каквото дойде. Човек не може да избяга от съдбата си

Никога не съм правила никакви щуротии.

Сега много коментирате Корни.
Само чета, но не мога да забравя описанието на момченцето, което една мама тук даде.
Не мога да го повторя по памет, беше отдавна, по времето на първата ви форумска среща май.
Не мога да го повторя, но тогава го погълнах и усещането остана у мен и нямам основание да не и вярвам.
Не пиша коя е за да не предизвикам нови спорове, но думите и значеха и значат много за мен.

На мен ми е много неприятно това свързване на осиновяване с лоши гени и провал. Съвсем първосигнално го приемам като клеймосване на децата ми. Каквито са - такива. Хубави, лоши - моите са. Едното ми е кротко , другото е меко казано доста палаво. Ама и двете са си моите. Това с детската градина - познато ми е . И още се ядосвам на себе си, че не застанах на страната на детето си. Това е МОЯТА грешка, а не на детето. Това е липсата на професионализъм у хората, които работеха с него. Това е неговата самота и "неразбраност" и липса на подкрепа от моя страна. И той се бори - сам-самичък. Така както си е свикнал от преди мен. И оцеля в тая тъпа детска градина. И го направи без мен - защото бях заета да го възпитавам да е удобен. А на него просто си му беше самотно.
Корнишонко, нищо лично. Ако с нещо те засягам - извинявай. Аз наистина мисля, че нашите родителски грешки са по-решаващи от гените.

Сигурно съм прозвучал идилично, т.е. че всичко в нашето семейство е идеално. Избрах този цитат, защото ми се е случвало. Големият ми син е дете със СОП -  хиперактивен с дефицит на внимание. Горното съм го преживял, всъщност майка му го е преживяла много по-тежко от мене. Сменяхме училища с думите "вземете си лудия син в къщи" и т.н. Тук спират обаче приликите. Синът ми се затвори в себе си и почти не излиза от вкъщи. Стои вторачен цял ден пред компютъра и играе някакви идиотски игри (според мен) и живее във виртуалната мрежа. Не казвам, че е добре, но какво разбирам аз - 48 годишен мъж.
Писах по-горе само за да уточня, че това заболяване може да се случи на всеки.
Аморалното поведение не е атрибут на поведение на осиновените. Аз поне така мисля.

Аз пък като един практичен човек сега разбрах, защо Корнишонко в никакъв, ама никакъв случай не би осиновила циганче... и не е свързано с генетичната обремененост.

Не го пиша за Корнишонко, защото човек с толкова много болка не чува нищо друго.
Пиша за другите, които четат и се плашат. Това, което описва Корнишонко, е патология, демек сериозно разстройство на характера. Има връзка с изоставянето, не с гените, и се случва изключително рядко. Може да докара когото и да е до отчаяние, така че всеки, който не го е изпитал, мове само да благославя съдбата.

Но забележете нещо много важно:
Проблемите с детето на Корнишонко не са се появили в пубертета.
Те са от съвсем различен характер и не бива да се слагат в един кюп с гореописаните геройства на съфорумките ни.
Мирааета, Бобкас, мариангеоргиев  

Фоксче, Аз пък не разбрах. 
Само си правя изводи, че жената се чувства крайно неудовлетворена. И то не само от детето си, нея всичко заобикалящо я дразни. Прочетох последните й постове. То не остана някой читав. Ни деца, ни родители. Ето това е бисера й "просто децата са ужасни от година на година".... Спирам да се занимавам с нея. Три дни се сдържам и дивя от спокойния тон, който успявате да поддържате.
Извинявам се за спама, но ми се четат смислени неща. Гледам детето си и виждам себе си в нея. Може би защото беше много малка, когато се събрахме. Но тя така ме копира и е толкова гальовна. Дори усмивките са ни еднакви, за реплики и жестове няма да говоря.
Ако имаме проблеми в бъдеще, значи сме сбъркали като родители. Всеки възпитава по различен начин и си мисли, че е най-правилния. Живота показва друго. Затова чета тук, за да си сверявам часовника.

Аз съм от пуберите изроди. Не ми се разказва на какво съм подлагала родителите си просто.

Не мога да давам акъл на никого – всеки си знае дереджето и ситуацията. Стискам палци да намирате сили да преминавате през всичко.
Аз на майка ми 1000 пъти съм и изплясквала, че не ме обича, че не ми е майка, защо не ми се е паднала друга майка, че няма да се женя, че ще се изнеса от къщи (на 14 години), че няма да мръдна от къщи (на 32 години) и т.н. Сега и треперя и я проверявам постоянно.

Сега се вглеждам в децата си и преекспонирам – за всичко търся вина за несправяне в себе си и … стискам палци за бъдещето. Пожелавам много сили, здраве, търпение, щастие на всички 

Много точно казани думи Д_Ива.
На чужд гръб и 100 тояги са малко.
Надявам се и се моля на бог нито аз нито вие да имаме и усетим нейните болки и проблеми.

merianna ,лесно е не чети и не се не се бъркай в теми където пишат майки на по големи  деца.Имаш дете на две години  тепърва ще се сблъскваш с много неща,но ще поживеем и ще видим .
Да е жива и здрава мама Мариана ,че се грижи за трите дечица заедно с тати Mariangeorgiev.