За мъжете и полите на майките им...

Моят си го взех отделен, нищо не се е налагало да правя. Не са отчуждени. И аз съм същата, мами, абе роднини(ничии) нямат място в отношенията ни. Не съм сигурна възможно ли е безболезнено отделяне след Х години.

Много точно казано!  
Любовта към майката е завинаги, а от нас,  мъжките майки,  зависи тя да не пречи на любовта на синовете ни към жените , с които ще споделят живота си.
А колко безмислено е съревнованието майка- снаха се осъзнава на по-късен етап  и на по-зряла възраст.
Аз опитах и мисля, че успях да убедя свекърва си / бог да я прости/, че и двете обичаме един и същи човек и този факт е достатъчен да спрем да се надбягваме.

Защо на първо место? И кой да е на първо - детето или майката? А ако са 2 или повече децата , да се разделят ли на първо , второ.... Точно там според мен грешиш, не може ли най -важните хора за него да сте и вие и родителите? И защо това да означава, че се държи за полата на майката? И трябва ли човек като се ожени/омъжи да се отдалечи от роднините?  Ами - да , чудесно е че с майка му и сестра му са един отбор. Ти с майка ти не сте ли един отбор?
Има тук много теми за свекърви, зълви , етърви и все от някоя страна стои въпроса - съпруга, сина, брата, кого да избере. Не ги карайте да избират. Това е безсмислено. Що за избор е аз или майка ти? Особено ако няма някакъв сериозен конфликт. Ако родителите ми  се бяха опитали да ме настройват срещу съпруга - щях се обърна срещу тях, но съпругът беше направил опит да ме настройва или разделя с  майка или сестра - срещу него. Нормално ми се струва когато обичаш някого да зачиташ  неговите чувства и отношения с роднини и приятели. И това не означава , че не можеш да разчиташ на него. Когато създадеш семейство - много неща се променят, но не е необходимо да променяш отношенията си с близките хора. Поне на мен не ми се е налагало.
А по отношение на споровете - смятам, че е честно да се взима или страната , която смяташ, че е права или може би най-добре да не се взима страна
quote author=EVE_ link=topic=514162.msg15879266#msg15879266 date=1280516070]
Значи жената може да напусне своите родители, да се премести на стотици километри далеч от своите родители заради НЕГО, а той да твърди, че неговите родители и роднини са отбор.  
[/quote]
Защо задължително жената трябва да напусне родителите и да се премести на стотици километри? Семейството избира да живее там, където им се струва най-удачно по отношение на жилище, доходи и разни други неща, включително и образование на децата. Моят мъж  се премести на стотици километри, аз - не. Но това не означава, че смятам, че е длъжен да напусне "отбора" на родителите, просто аз и децата също сме в този отбор, а той пък приет в отбора на моите близки.
Този цитат много ми хареса. Докато се опитвах със сто изречения да напиша това, което мисля - някой е вкарал цялата мъдрост в едно.

Малко в страни, но някой написа, че се старае мъжа му да е чист и спретнат, какво става, нали се еманципираме жените, малък ли е мъжа, че не може да си избира дрехите, как иска да ходи, той отговаря за себе си, та нали, ако има син
ще копира това и ще смята за правилно жената да ги мисли тези неща, като че ли си няма грижи, а пък таткото - мъжа, да си хапва салатата, примерно ..... май ние си възпитаваме синовете така, а пък после ревем.

Защо трябва да съм му приоритет номер 1.
Имаме съвсем различни и несравними роли в живота му. Мисля, че ако излезеш от тази нагласа, че сте на една писта с майка му ще живееш по-добре.
Аз поне никакви проблеми с това не съм имала, а мъжът ми е типичният мамин син.

Аз пък не искам да съм с по-нисък приоритет от роднините му. Защо да не съм поне със същия?
В интерес на истината родителите му мислят по подобен начин - има си свое семейство, да се грижи за него. Той се бута да се доказва какъв примерен син е и да ми демонстрира, че винаги ще предпочете тях. Интересното е, че не беше такъв, докато не видя отношенията ми с моите родители. Изглежда му харесаха, само дето аз балансирам значително по-добре...Може пък да е въпрос на баланс цялата работа, знам ли...

Моят никога не е бил "вързан" за полата на майка си, някакси особено пазеше нашия живот от нейни намеси - въпреки че такива, ей Богу, е нямало. Но той си е чешит, Теле едно такова, рога вади всекиму. Не съм търсила приоритети. Тя е МАЙКА му, аз съм МАЙКА НА СИНА Му и ЖЕна му.
С неговата майка се разбираме повече от чудно.

Не думай, мъжа ми е Рак, а свекърва ми Овен 

И на мен ми е странно това съревнование....
Тя му е майка и ще си остане такава ,докато е жив.
Аз съм съпруга и не се опитвам нито да му ставам майка,нито да я измествам.
Моята баба /лека й пръст/ казваше така :"Гледай един мъж как се отнася към майка си.Така ще се отнася и с теб!"
И беше много права...дългия ми вече       семеен опит ,а и наблюдения над други наши познати семейства, го доказва.Ако един мъж уважава майка си ,ще уважава и съпругата си.
А новото му семейство да има минимална преднина зависи повече от съпругата според мен.
И в никакъв случай насила, с рогата напред...
Абе,дипломатичност си трябва !Спор няма!
Мъжете са малко като децата,с добро се водят!      

Грешката е че опитваме да се съревноваваме със свекърви , роднини и приятели,,,,,,,,,,,,,,,,,,,
Любовта към майката, съпругата и децата е нещо съвсем различно, сърцето е голямо има място за всички 

Има си я привързаността на мъжете към майките им и изобщо към женското население на семейството. А и ако трябва да бъда съвсем откровена, в живота си един мъж може да има много жени, една жена може да има много мъже, но родното семейство си остава първата и най-осезателна основа за всеки от нас.  разбира се, има си някакви здравословни граници на привързаност към майката и сестрата. Според мен един здрав, прав и с акъла си мъж, в един момент сам иска да се отдели със семейството, което той е създал и да взема решения с жена си, да гледа интересите на своите деца, отколкото да се държи за полата на мама или да търчи постоянно по родата.

Когато се запознахме моя мъж беше завършена личност и живееше далеч от родителите си.
Не съм правила теста със спора, защото досег (дано и така да продължи   ) не е имало разногласия между мен и майка му. Като си признавам,че заслугата за горното е повече нейна.

Обаче аз забелязвам, че съм татково момиче. Баща ми ме е отгледал и връзката между нас е много силна.
Откакто родих и малкия Бонбон все повече клоня към връщане в дома на татко (живее разделени с него). Толкова искам дъщеря ми да прекара детството с дядо си, а и аз се чувствам напълно завършена, когато сме четиримата заедно- мъжа ми, детето и тати.
Не знам дали съм права и дали постъпвам честно спряно съпруга си, само времето ще покаже.

Добре де, а жените не са ли привързани към семействата си /визирам родните, не тези които създават/ и в частност към своите майки?
Толкова ли е важен един мъж, за да правиш компромиси и често да се откажеш от най-близките, в името на някаква мнима хармония с партньора?
Партньорът като понятие, независимо дали мъж или жена, често се оказва временен субект, но семейството и близките са винаги около нас.

Чета ви тук, горди майки та Пешковци, Драганчовци, майки-кърмилници с години, които дават всичко за своето синче, но искат от съпруга си да се откаже от майка си едва ли? Не намирате ли противоречие?

Снощи бях малко по-емоционална, сега ще се опитам да обясня по-добре.
Естествено, че не става дума да не обича майка си, роднините и т.н. Ясно е, че майката е една, а жените могат да бъдат много... НО! При положение, че го обичам, държа се добре с него, уважавам го, не го ограничавам да излиза, да спортува, да се вижда с приятели... И не на последно място, избрала съм той да стане бащата на детето ми... това нищо ли не значи?
При мен нещата са други - откакто разбрах, че съм бременна, а още повече след като родих, мъжът и детето ми автоматично се наредиха на първо място. Пред всичко останало. Обичам майка си, но вече имам СВОЕ семейство. Самата тя ми го е казвала "Майката си е майка, но вече животът ти е друг. Сега ти си майка и мъжа и детето ти трябва да са най-важните."

Ще споделя и конкретния казус: преди около 2 месеца мъжът ми ми каза, че техните планират пътуване с кола из Европа. Но че им трябвал 2ри човек, който да шофира, защото мъжа на майка му не можел да кара през нощта. Сподели ми, че много не му се ходи, но трябвало. И накрая ме попита "Пускаш ли ме?"
Сега, аз съм човек, който не може да каже "забранявам ти" или "позволявам ти". Все пак смятам, че отношенията ни не са такива - не съм му шеф, че да му забранявам или разрешавам. Казах му той да си реши. След известно време споделих, че ще ми бъде доста трудно сама с детето, и че ми се иска да остане при нас. Да, сигурно грешката ми е, че не се възпротивих веднага на идеята, но мислех, че той е способен сам да премисли нещата.
Не че не мога да се справя сама с гледането на малката. Така или иначе, досега съм се справяла.. Но ми се искаше да прекараме време заедно, след като има възможност така или иначе да отдели такова. Освен това, в момента не съм в особено цветущо емоционално състояние, той се шегува, че е следродилна депресия, аз не знам какво точно е... Та след като споделих с него всички мои размисли, той ми отговори "Е, сега какво да кажа на майка ми?"
Два пъти опитах с добро, да му обясня, че имаме нужда от него, че ще ми е много по-спокойно за детето, ако и той е тук (имахме си някои премеждия с нея), но така или иначе заминава.

Не искам и темата да се превръща в свекървинска. Не искам да се съревновавам с роднини. Не искам да оплювам никого, защото в крайна сметка той си взима решенията. Никой не му опрял нож в гърлото. Просто аз осъзнавам, че вече имам собствено семейство... а си мисля, че той все още не го разбира. И не става дума толкова аз, като самостоятелна единица да съм му приоритет, а НИЕ като семейство.
Не искам и да избира между майка си и мен, а между важността на ситуации - по-важно ли е да замине, за да шофира или да оползотвори това време със своето семейство?! Да, ясно ми е, че не може винаги да бъде до нас, но тогава когато има възможност...
Другото, което е, че аз и той сме израстнали в много различни семейства. При мен, от 20+ години гледам един модел на семейство, който искам всячески да избегна. Не искам да се превръщам в майка ми, която е правила безумно много компромиси през годините ... за нищо. Която си е мълчала, само и само да има мир. Ясно ми е, че сме различни хора, но изпитвам страх, че може моделът да се повтори. И той го знае много добре...

Копнеж, а да си се замисляла, че на него просто си му се ходи, а мама е само предтекст?