Обичате ли стихове?

 

ако така ти харесва защо не

Ако имах глина, щях да те извая:
влюбена в бога, гонена от рая.

Търсена от всички, бягаща от всеки.
Има ли към тебе, истински пътеки?

Видна за очите, всъщност - нереална.
Ти си дух веществен, воля идеална.

Ти си плът от въздух, странен и прокуден,
влязъл в сърцето като тихо чудо.

Господи, какво си - дух ли или тяло,
ангел ли вълшебен, или таен дявол?

Ти дойде внезапно, като сън при мене,
за да ми разбулиш тайната вселена.

Незнам на кой е, но ми харесва много.

Приемате ли нови хора?    Просто не мога да се сдържа на тази тема...

Доброта
Петя Дубарова

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

Относно стихчето на Beaztie "С гол в ръката...нож" на ВИГ Хиподил.

Нашият татко като стана такъв, т.е. като се роди първото детенце, веднага изхвърли от къщи всичките албуми на Хиподил. Доста крайно решение, но той твърдеше, че не бивало детето му да слуша такива работи от баща си. След това пък си отряза и косата         Стигаше му почти до кръста       Трябвало да дава добър пример.
Аз това не го одобрявам, но той си е такъв, малко радикален и много луд.
И още една промяна има в него откакто стана баща - преди пиеше много бира (адски много!), а сега - предимно кафе!!! Още повече, че му се налага и вечер да работи...
Но пък все още е верен на хеви метъла, пък макар и с къса коса. Като видя стихотворението на Хиподил в този форум реши да напише и той нещо подобно, но сега няма време.

Ето още няколко стиха и от мен.

      Откъде?

Откъде се просмука тази есенна жал?
Мълчалива и глуха като лепкава кал.
Зад вратата ме дебне, по стъклата стуи.
До главата ми седне, по стените пълзи.
Във очите ми пари, на душата слани.
Вика болките стари и простени вини.
С мека длан я изтривам, по дланта ми боли.
Със вода я измивам-пак в очите искри.
Неусетно загръща раменете ми с шал.
Радостта ми превръща в необятна печал.
Утешително здрачът се надвесва над мен,
но не плача. Не плача!
Откъде накъде?


     Закъснялата


Сега
аз бих възпяла
не първата любов,
априлската, прохладната.
Сега аз бих възпяла оная безпощадната,
отчаяната, закъснялата.
За нея няма място пазено-
тя трябва да руши и да прегазва,
да оскърбява и да бъде оскърбявана.
Не стъпва тя по папрат и тинтява.
Върви през кал, през остри кремъци върви,
защото страшно бърза времето,
защото идва най-голямата раздяла.
От тъмен огън разлюляна цялата
върви-
и дирята и свети кървава.....
Не първата възпявам аз,
а закъснялата!


Ето и една извадка от поемата "Феникс" на Иван Радоев. Това е един доста онеправдан за времето си поет и доста скандален, но аз го харесвам.

         Живот


Това е сигналът!
Ти ще умреш!
Тъй както си бил и зачатъчен.
И два живота да имаш не ще разбереш,
че един е напълно достатъчен.

Какво?
Няма го триумфалния свод?
Тук законът е ясен и твърд.
Мъртвият поет се осъжда на вечен живот,
живият-на временна смърт.

О, слава!
Извор наплют от пепелянка!
Време, време.....
Мой ореол и палач.
Защо живях?
За смях ли? Или за плач?
Промених ли към по-добро варианта?
Не станах ли смешен наместо по-смел?
Проклет да е Господи Боже таланта, с който
ти си ме проклел!

Има ли смисъл?- питат мъжете
и слагат на шията си въже.
Има ли смисъл?-пита жената и......
ражда мъже.

Кои сме? Кой ни изпраща със вик?
Поникваме или извираме?
Защо светкавицата живее миг,
а ние тъй дълго умираме?

Защо бе мухльо,
в тъмното не свърна?
Сграбчи го това хубаво време и яж1
Дордето вдъхновен го повърнеш
подвързано в троен тираж.

Защо ти са
  смисъл,
   борба,
    епоха?
С тях ли ще спиш?
Защо?
За какво?
Какво беше Ботев?
Хъш.....пройдоха!
А ти си необходимо същество!

Направи тоя свят свой дом!
Окъпи се във чужди сълзи.
Човекът лети към своя погром!
Към върха се пълзи!

Сега не ми скачайте ако не ви харесва поемата. На мен тя ми направи впечетление заради последните две изречения, които съм подчертала.
Незнам за другото, но в тях има много истина.
Дано ви харесват стиховете, които съм постнала.

Момичета чудесни стихове давате и аз най- прилежно си ги съхранявам, и как ме блазни само и аз да се разрвоя в мойте стихове и да ги пиша тук, ама пуста сесия и изпити, трябва да се учи и ей чак сега по това време влизам във форума и то пак ту - прочета нещо, ту погледна тук... ужас съм...ама май- страстта към стиховете е по- силна от учебниците ...

Раздялата е нещо тежко,
по-тежко може би и от смъртта,
защото мъртъв като си ти не усещаш
мъка, болка или пък тъга.

Сърцето ти не свива се в агония,
очаквайки душевната ти смърт,
а душата (за живота си се борейки)
не влиза с разума в жесток двубой.

Раздялата, раздялата е тази,
която след малката ти смърт,
не рядко те завежда пак при тази
Велика Черна Вещица с коса.

Примамва те ти да забравиш,
всичко свързано със любовта
и от тебе само да остане
в една кутия пепелта.

Раздяла, знам, със сигурност ще има,
но може ние да не сложим край,
а да оставим магьосницата скрито
един ден да ни раздели със своята коса.


***


Любов... какво ли означава пък това?
И има ли такава все още на света
щом някои така наричат
единствено насладата си от плътта?

Но аз вярвам, знам, че съществува,
макар че всичко е изпълнено с лъжа,
защото от една частица, запазила се чиста,
отново в нас се огън разгоря.

Да, огън - огън е това,
ту тлеещ и утихващ,
ту буен и развихрящ,
но по-опасен с близостта.

Опърлени отдръпваме се ние
докато усетим пак жестоката студенина,
за да видим новата му светлина
и пак получим топлина.


***


Срещнах те съвсем случайно.
Случайно с теб се запознах.
Случайно погледнах очите ти.
Случайно потънах във тях.

Незнайно как плени ме ти
със твоя чар и твоята душа.
Незнайно как започна да трепти
във мен искрицата на любовта.

Една любов почти безумна,
граничеща със лудостта.
Една мечта отдавна бленувана
в безкрайни мигове на самота.

Тъй чудно, приказно е всичко -
небето, вятърът, дъжда.
Тъй призрачно, спокойно, тихо
проронва се една сълза.



***

Обичам те с неповторима нежност.
Обичам те и винаги със мен бъди.
Обичам те с космическа безбрежност.
Обичам те! Обичай ме и ти!

Обичам те, обичам те, обичам те.
"Обичам те" в сърцето ми отеква и звъни.
"Обичам те" до сетен миг ще го изричам.
Обичам те! Обичай ме и ти!

Обичам те с дъха на ранна пролет.
Обичам те със свежестта на капчица роса.
Обичам те със трепета на първи полет
на птицата в лазурни небеса.

Обичам те, обичам те, обичам те.
"Обичам те" душата ми молитвено шепти.
"Обичам те" - за кой ли път се вричам?
Обичам те! Обичай ме и ти!


***

Боли, боли - сърцето ме боли!
В гърдите ми - жива жарава.
Уж времето лекува щом върви,
а болката по-силна става.

Очите ти са винаги пред мен,
оглеждам се във тях и чезна.
Отново те откривам всеки ден -
чаровно хубава и нежна...

Очите ти са винаги пред мен,
долавям укора им плах,
нали със скрупули обременен
сам щастието си проиграх.


***

Любов - о, ти жестока орисио,
отново разболя се моята душа
и пак аз станах мъченикът,
носещ кръста си - тъга.

Веднъж отскубнал се от здрача
навлязох в нова светлина,
за сетен път аз срещнах песента ти
и пак настъпи тишина.

А тя е толкова прекрасна,
от нея лъха топлина,
а аз съм толкова измръзнал,
че реших при нея да остана - съдница една.

Останах аз при нея твърде дълго,
привързах се навеки с песента,
а тя, прекрасната, отлитна надалече,
оставяйки ми спомен... и тъга.

Госта бях аз.
Това е откъс от стихотворение на П.Пенев, но го нямам цялото.

ПРИКАЗКА ЗА ТОВА КОЙ КАК ОБИЧА


Някой смята, че може да прави
 каквото си иска понеже обича;
Друг смята, че може да прави
каквото си  иска понеже той сам е обичан;
Трети мисли ,че трябва да внимава
защото обича;
Четвърти мисли ,че трябва да внимава
защото той е обичан.

Има хора - обичат , а то на омраза прилича;
има други - чиято любов е едно безразличие;
има трети - при тях любовта се превръща на обич накрая;
а четвърти - уж любят, а обич какво е незнаят.

Любовта у едни е подплашено зайче
- изгаря в светла клопка пред
двата насочени гибелно фара;
А у друг на ранена лъвица прилича,
и се вдига да стъпче тъкмо този
когото обича.

Има обич - пилот, който хвърля
барутни товари над любимия град.
И оставя след нея пожари.
Има обич - радар - сочи пътя
в мъгливата вечер.
Тя е верен другар и те води макар отдалече.

Има кротка любов -
и с пълно виме тя в дните ни свети.
Тя е бяла коза между своите гладни козлета.
Има сляпа любов-
тя поглъща каквото и падне,
като жалка амеба , тя е винаги гладна и жадна.

До безумна  любов - пеперуда
над пламъка вечен,
има мъдра любов - зимен сън
на проскубана мечка.

Някой себе си в другия търси -това го привлича
Друг пък в себе си ще го постигне - и тъй ще обича !

Гьорг Шомйо

Минавам на червена светлина

Аз пазя свято земните закони,
но в дни, когато леден дъжд се рони
и трябвада спася една старица,
едно дете, една ранена птица
или една разплакана жена -
минавам на червена светлина.

Когато гинат младите тополи,
когато нечий глас за помощ моли
или когато в топлата ни есен
внезапно слъхва млада чиста песен
по чужда необмислена вина -
минавам на червена светлина.

А някой път, когато трябва смело
да се спаси едно човешко дело,
една любов или една страна,
провиквам се на кръстопътя ясно:
минете, въпреки, че е опасно,
минете на червена светлина.
Димитър Панталеев


Въпроси

Какво е морето? Какво са вълните?
Ако нямаше поглед, впит в далнините,
ако нямаше някой с обич да чака
да се върне от плаване дълго моряка,
ако нямаше вяра и страх, и тъга...
Ако нямаше бряг и човек на брега -
какво е морето? Какво са вълните?
Орлин Орлинов


Пръстен

За твойто тихо идване, което
все още в мен оттеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
Веселин Ханчев

Имате ли огънче?

Имате ли огънче,
огънче, с което
да самозапалите
във себе си сърцето?

В героично време,
в прозаично време,
в неритмично време
то ритмично дреме.

Може би се плашите-
зачестиха фактите:
почват със аритмия
винаги инфарктите.

Ах, кардиологийо,
весела наука!
Имате ли огънче?
Още ли мъждука?

Помете въздух!
Дишайте дълбоко!
То ще пламне бързо,
сигурно, високо.

Може ли сърцето
да бие по програма?
Имате ли огънче-
нищо страшно няма.

/това е едно от любимите ми стихотворения на Недялко Йорданов. Когато ми е тъжно и се отчаям винаги си го прочитам и си казвам, че щом още имам огънче-нищо страшно няма!/
Ето и още едно негово стихотворение:

       Младостта си отива


Младостта си отива
и е ясно това
не от белите жички
по мойта глава,

не от ситната мрежа
край моите очи.
Младостта си отива-
туй по всичко личи.

Всеки осем цигари
съкращават със час
отредената възраст
на всеки от нас.

Ако пазя диета
и спортувам през ден
ще се чувствам, разбира се,
сто на сто подмладен.

Младостта си отива
ала не от това.
И каква съпротива
да окажа? Каква?

Младостта си отива.
Боже мой, не върви
да нагазя отново
посред морски треви,

да разтворя пак шепи
и да видя във тях
как искри сред водата
златен лунния прах.

Младостта си отива
преметнала сак,
в стари джинси обута
до крайпътния знак,

със ръка неизменно
в безпаричния джоб.
Младостта си отива
на един автостоп.

Младостта си отива.
Ето, хлопва врата
пред разумния довод
за всички неща.

Младостта си отива
/ах, как помня това!/,
уволнена си тръгва,
но със горда глава,

със уста си подсвирква,
не поглежда назад,
не и пука от нищо
пред смълчания свят.

Младостта си отива,
пие чаша коняк,
незаконно щастлива
край бургаския бряг,

изпотена от ласки,
цяла в пясък и сол.
Младостта си отива
с песничка в си бемол.

Младостта си отива-
и дори без тъга.
Няма даже емоции.
Накъде? Докога?

Може би дотогава,
докато умрем.
Младостта си отива.....
Не съвсем.
Не съвсем.

Много обичам "диалога" между стиховете... Тя и дипломната ми беше за това...
Ето и репликата на Пушкин:

Если жизнь тебя обманет,
не печалься, не сердись!
В день уныния смирись:
день веселья, верь, настанет.

Сердце в будущем живет,
настоящее уныло:
все мгновенно, все пройдет.
Что пройдет, то будет мило


И други разни...

Няма зло на този свят,
което да не носи благодат
или добро, което да не крие
вреда, щом зле прилагаме го ние.
Порок е дарът, впрегнат в зла посока.
Добре насочен, става дар, порокът
                                    Шекспир


FUTURUM EXACTUM

Последното време,
което учих
като дете,
бе бъдеще предварително.

Още помня,
че не разбрах
как то се наича
бъдеще.

Дори миналото
предварително
не изглеждаше
толкова минало.

Предбъдеще
звучеше винаги пасивно.
И дори формата на действие
бе форма на страдание.

Аз се боях,
защото не го разбирах
и го казвах на глас,
за да свикна с него.

Казвах високо,
без всякакво чувство за сигурност:
Аз ще съм живял,
       аз ще съм отишъл....
                              Ерих Форд

....
Какъв ти Ромео! Това е един Ро-Мяу,
който се е уморил да мачка своята мачка по
покривите!
Един херинг, който си е пуснал хайвера.
О, плът человеческа, как си се орибила.
Сега се носи на хрилете на поезията, дай му да се плакне
в сълзи като Петрарка. Лаура пред неговата дама е била перачка и нищо повече,
само дето любовникът и е бил по-силен по римите;
Дидона  пред нея е дърта дона;
Клеопатра - патрава циганка;
Елена и Херо - две уличници, хвани едната - удари другата;
а Тисба, вярно, синеока,
но не върши работа.
                                     Шекспир, превод моя любим В. Петров


Il a tout vu
Il a tout lu
Et puis un jour
Il a tout bu
Vous l'avez su?
               Prevert


Нещастие парите носят.
Събирай ги оттам-оттук.
Нещастие, ако пропаднат,
нещастие, ако са в друг.
                     Омар Хайям


МИЛОСТИНЯ
Остават ти последните спестявания.
Напразно ти висиш пред банката "Живот".
НЕИЗЖИВЯНОТО НЕ Е СПЕСТЕНО.
ОТНЕТОТО НЕ Е ДЪЛЖИМО
и касиерът ще ти каже "Не!"

Остава ти да си измислиш щастие,
на чуждите успехи да залагаш,
но без да чакаш удоволетворение.
Остава ти да вярваш свръхесествено.
Недей се притеснява... Случвай
все още да поддържаш своя поглед
и мъдростта си деликатно да поднасяш...
Че откъде да знаеш,
все може да си някому последната надежда.
                                              Р. Ралин

И още едно "диалогче"  
Фурнаджиев и Дебелянов

"Така дойдох на тоя свят - немирен,
в гореща нощ и с жажда във кръвта.
Светът пре мене грей и без да спирам,
към него с крачка весела вървя."

Сложете тук 30ина години време и:

"Ще си отида аз от тоя свят
тъй както съм дошел - бездомен,
спокоен като песента,
 навяваща ненужен спомен"