Сега ще се включа като вече "минала през това".
В началото исках да присъства съпруга ми, после се разубедих, тъй като си дадох сметка, че сигурно ще страда, че ме боли и не може да ми помогне. Аз така страдах, когато кучето ми се мъчеше и не можех да й помогна. Сравнението е смешно, но принципно е така.
И така цяла бременност колебания...
Той не изпускаше консултации през бременността, винаги беше с мен всеки месец на всеки видеозон, накрая всяка седмица и включително 2 дни преди да предизвикат раждането, когато бяхме на запис и ме проверяваха за разкритие. Това беше нещо много болезнено за мен, тъй като шийката на матката била много назад и за да достигне до нея ме човъркаше много зверски докито. Съпругът ми беше отвън пред врата и ме чул как извиках 2 пъти, макар че се стараех да стискам зъби, после той влезе и още имах сълзи в очите от болка и тогава каза, че откачил отвън като ме чул да викам и твърдо искал да е до мен вдругиден. Той го поиска, аз се колебаех, но той знаеше, че ме е страх от предстоящото и не искаше да се страхувам сама.
Раждането мина леко за 3 часа и с екипа само се бъзикахме и се смяхме. Той изобщо не се притесни, аз не усетих контракциите до 6 см разкритие, после поставиха епидуралка и след 30 минути родих - нямаше време за отрицателни емоции. Не мисля, че имаше нещо стресово, той се държа съвсем спокойно, дори когато заяде винта на джаджата на епидуралката и не можаха да ми влеят дозата, сам предложи и се опита да я отвърти. Когато напъвах ме държеше отзад и ме повдигаше нагоре и повтаряше "Давай бебчо, браво, още малко
". След 3 напъна вече снимаше бебето, тъй че участва съвсем активно в раждането. Дори го викнаха да погледне харесва ли как са ме зашили. 
Е, това сконфузи мен, но той се ухили и каза "Екстра", въпреки че сподели по-късно, че не е виждал толкова кръв на куп през живота си. 
Изненадите бяха много - и аз изненадах всички колко мъжки се държах, и той че не припадна, те го плашеха как мъже излизали от залата или жените ги гонели, е при нас всичко си мина мирно и кротко и раждането ми беше прекрасно. Аз лично никога нямаше да съм толкова спокойна и уверена, ако не беше той до мен. Не изпитах капка страх дори за миг, това ме направи по-силна и честно не вярвам да е имало толкова смях при раждане някога. Не знам как е било при него, но не мисля, че съжалява. То е ясно, че не го е направил за себе си, а за мен и аз оценявам този жест. Мисля, че в това е смисъла, когато двама души избират да са заедно - да правим разни неща един за друг. Раждането не е по-различно от останалите неща, които правим един за друг. Можеше да каже - върви сама, не мога, но той реши, че за мен е по-добре да е там и това е вярно, аз исках да е с мен, но бях готова заради него да се откажа. Просто ние сме така - правим разни неща за да е добре другия. 
В началото исках да присъства съпруга ми, после се разубедих, тъй като си дадох сметка, че сигурно ще страда, че ме боли и не може да ми помогне. Аз така страдах, когато кучето ми се мъчеше и не можех да й помогна. Сравнението е смешно, но принципно е така.
И така цяла бременност колебания... Той не изпускаше консултации през бременността, винаги беше с мен всеки месец на всеки видеозон, накрая всяка седмица и включително 2 дни преди да предизвикат раждането, когато бяхме на запис и ме проверяваха за разкритие. Това беше нещо много болезнено за мен, тъй като шийката на матката била много назад и за да достигне до нея ме човъркаше много зверски докито. Съпругът ми беше отвън пред врата и ме чул как извиках 2 пъти, макар че се стараех да стискам зъби, после той влезе и още имах сълзи в очите от болка и тогава каза, че откачил отвън като ме чул да викам и твърдо искал да е до мен вдругиден. Той го поиска, аз се колебаех, но той знаеше, че ме е страх от предстоящото и не искаше да се страхувам сама.
Раждането мина леко за 3 часа и с екипа само се бъзикахме и се смяхме. Той изобщо не се притесни, аз не усетих контракциите до 6 см разкритие, после поставиха епидуралка и след 30 минути родих - нямаше време за отрицателни емоции. Не мисля, че имаше нещо стресово, той се държа съвсем спокойно, дори когато заяде винта на джаджата на епидуралката и не можаха да ми влеят дозата, сам предложи и се опита да я отвърти. Когато напъвах ме държеше отзад и ме повдигаше нагоре и повтаряше "Давай бебчо, браво, още малко
". След 3 напъна вече снимаше бебето, тъй че участва съвсем активно в раждането. Дори го викнаха да погледне харесва ли как са ме зашили. Е, това сконфузи мен, но той се ухили и каза "Екстра", въпреки че сподели по-късно, че не е виждал толкова кръв на куп през живота си. Изненадите бяха много - и аз изненадах всички колко мъжки се държах, и той че не припадна, те го плашеха как мъже излизали от залата или жените ги гонели, е при нас всичко си мина мирно и кротко и раждането ми беше прекрасно. Аз лично никога нямаше да съм толкова спокойна и уверена, ако не беше той до мен. Не изпитах капка страх дори за миг, това ме направи по-силна и честно не вярвам да е имало толкова смях при раждане някога. Не знам как е било при него, но не мисля, че съжалява. То е ясно, че не го е направил за себе си, а за мен и аз оценявам този жест. Мисля, че в това е смисъла, когато двама души избират да са заедно - да правим разни неща един за друг. Раждането не е по-различно от останалите неща, които правим един за друг. Можеше да каже - върви сама, не мога, но той реши, че за мен е по-добре да е там и това е вярно, аз исках да е с мен, но бях готова заради него да се откажа. Просто ние сме така - правим разни неща за да е добре другия. 
И определено ми идват в повече негативите и черногледството ,които лъхат от разни постинги. 
А ми беше весело, защото не изпитвах страх, а не изпитвах страх, защото той беше с мен. Всъщност в неговата компания никога не съм чувствала страх и несигурност. Изпитвах само огромно нетърпение да си видя бебето. Всичко е до настройка. Няма да лъжа, че имаше болка и момент, в който си мислех, че това няма край, но бях приела факта, че ще има болка, затова и не съм драматизирала излишно. Не виках, не пищях, намерих за излишно и да хленча. Знаех, че няма да е песен, но си повтарях, че и няма да трае вечно и все ще има край. Аз съм позитивно настроена по принцип. В случая се оказа, че съм се подготвяла за нещо доста по-лошо и по-страшно, а се оказа лесно. Може би съм късметлийка, че съм случила на печен екип и бързо раждане. Макар, че си платих за този екип, защото ме изражда близка позната. Психологическият фактор е от огромно значение. Аз се чувствах сигурна и спокойна, присъствието на целия екип ни най-малко не ме е притеснявало, дори се чувствах прекрасно, обградена от толкова внимание и грижи. Сигурна съм, че без мъжа ми и в друга болница със случаен екип и непознати лекари, нямаше да съм толкова смела и усмихната.