Психическия тормоз или Колко много те обичам

Почти същото, с тази разлика, че не бяха демони, а психотронното
оръжие и "локаторите". Е, без биене и пиене, но то и другото стигаше.

Но това са подробностите и външния израз на нещата, друго е важното.
Когато жена и мъж са заедно, жената дава много голям импулс за
развитие на мъжа. В оптималния вариант мъжът се е усетил и работи,
за да се придвижва напред във всички области на живота, обладан е от
цел.

В лошия вариант целта е ограничена и прозаична. В моя случай например
целта беше да се окопае традиционният начин на живот, всичката енергия да
отива не в развитие, а в затвърждаване. А аз съм човек, който обича
насочеността към развитие, към еволюция на всичко от рецептите за готвене
до начина на мислене на хората.

Та представете си какво се случва, когато усетя, че всичката ми енергия и
усилия отиват не в позитовна посока, а в някаква задънена улица, в безоточно
блато. Все едно някой изсмуква живота ви и прави с него нещо много обикновено,
прозаично, временно. Това е най-голямата подигравка, това усещане е най-големият тормоз.

Ако горното звучи философско или абстрактно, аз просто изписвам това, което
поне 99% от жените в темата усещат, без да могат да формулират. Ние искаме широта
и прекрасни неща, а някакъв муньо използва дарбите ни, за да се наплюска, напие,
да почеше егото и гениталиите си - и толкоз. Или да се покаже пред мама, че е направил внуче.
А животът ни е толкова голям, колкото са големи стремежите ни. Такъв мъж ни смалява, притиска. А жената е като вода- ако я притиснеш много, избухва и те помита.

Не мога да понасям хора, които строят стени, окопават се и дават на заден, когато
трябва да действат.

 

Ако позволите още един коментар, случката си има още едно име.
Нарича се hambre del alma, глад на душата, по Клариса Пинкола-Естес.
Всяка от нас си има мотивации и насоки, стремеж за разширяване и развитие.
Наглед може да е материално, но източникът му е много дълбок. За мен
контенето на кифлите и моето философстване извират от едно и
също място. Външното изражение е различно.

Проблемът идва, ако някой сложи пречка пред желанията на душата.
Тогава уж функционираме, но на практика имаме пет до 10 години преди
появата на много сериозни страдания. Физически и психически.

И аз така    


Абсолютно вярно!

И аз потърпях няколко години...много. От всичко. Алкохол, унижение, бой и така нататък. Мога само да кажа, че психическия тормоз е много по-страшен от физическия. Като ме пребие, след няколко дена раните зарастват, но психиката....4 години след раздялата си я лекувах. Мога да кажа, че сега съм почти добре, но съм адски променена, като човек. Да ми е живо и здраво детето , което е моя истински лъч светлина!

Mamacita Bandida  - светоусещането ми е много близко до твоето.
Много то родителите не само не знаят какво е това себеусещане и себепознание, а и нямат никаква идея какво означава работа над духовността и духовно израстване. Камо ли да предадат такива знания на младите си наследници. (тук включвам и мъже и жени, нищо че в темата говорим за психическич тормоз, който търпим или сме търпяли). Повечето хора са вкопчени в материалното и низкото и нямат никаква идея от семейна среда или взаимоотношения различна от ракийката и салатата вечер, манджата, домакинската работа, седенето пред телевизора облъчвани от негативни новини и безсмислени разговори с детето от рода на: какво яде днес, с кого си игра и т.н.
Когато, в моят случай, бащата в семейството е и насилник (психически - от класическите, като напоследък се включва и физическото, за разнообразие) и комуникацията му с детето е на ниво лигави игрички и то само когато е в настроение, и заплахи, че ще го прибие, когато не е - си представете какви деца израстват!!!

Последното го пиша за самонадъхване, защото след последните няколко случки на насилие се осъзнавам, че нито вече страдам, нито се скапвам психически като преди, а напротив - супер ми е безразлично и съм по-щастлива от всякога (не от насилието, не ме разбирайте поглешно. Него като че ли го изключвам от съзнанието си и не му позволявам вече да ме нарани). Само че се осъзнавам, че не ми се занимава да се боря, а съм длъжна да го направя, защото горкото ми детенце няма моята философия и възприятие на нещата.

успех мами   

Денят се познава от сутринта

''Бием жените си до припадък.
И до припадък ги любим.''
Камелия Кондова


Този мъж. Този облак навъсен.
Пак над сухите дрехи ще плисне.
Ще използва езика си (мръсен)
рано-рано деня ми да вкисне.

Ще повтаря до втръсване фрази,
във които самичък не вярва.
Ще ме гледа на кръв. Ще ме мрази.
Убеден до последно, че трябва

да го слушам. (Да, аз съм от тия!)
Да мълча докато ме обижда.
Не разбрал, че ядосан горкия,
по-далеч от носа си не вижда.

Ще стовари гнева си набързо,
ще забрави защо ли дърдори...
След минута, ината отърсил,
право в свойто легло ще ме води.

Там, умело за прошка ще моли.
''Извинявай'' без глас ще изрича.
Дните, в които беси и коли
още от рано...
Най ги обичам!


Съвсем случайно попаднах на това стихотворение,то напълно описва живота ми преди развода 

Много добро попадение, мисля че много от нас ще се познаят в това стихотворение   
А за всички „мъже” от този тип - 

broken dreams:Наистина добро попадение и аз се познах 
 LoveIsTheAnswer:И аз съм в тази фаза.Имам чувството,че го гледам някак отдалеч,нищо не ме докосва вече.Той не тормози детето,но не е и особено добър пример за добро и лошо,страхувам се,че ще стане като него нали това вижда.
Отклонявам се но гледам едно предаване не знам дали мога да го напиша,но там има двойка чиито отношения напълно описват моята история и ми става тъжно...Защо не осъзнаваме още от начало в какъв скапан филм се вкарваме сами!!!!

да не стане като клюкарска тема, но знам точно за кои двама говориш. това си е абсолютно насилие - класика. само, че момичето не го осъзнава още. а като чета коментарите на близки и приятели - и те оправдават такъв тип отношения. изводът: обществото ни е болно - никой не разпознава насилието и не намира за нужно да се бори с него!

Тормозът към себе си можеш да игнорираш, да не забелязваш, но към детето НИКОГА. Тогава тормозът върху детето се превръща във висша форма на тормоз над теб. 

 

Цоп и аз тук....преди минути за пореден път бях наречена "изрод мръсен,д'е*а и ненормалницата мръсна и т.н...."Обикновено съм "пача, мърша, парцал, боклук и т.н....Всяка вечер се прибирам със свито сърце, рева посред нощите и сутрин залепям усмивката и се правя на щастлива....Не знам колко още ще издържа. Естествено сама съм си виновна, репертоара го знаете: сама съм си виновна, ако му угаждам нямало да се държи така. Аз съм си виновна, че не го желая(ми да, я с какви мили думи ме предразполага...).Аз съм виновна, че заради мен си продадоха родното му жилище(ми така де, трябваше да търпя пиянските среднощни крясъци на брат му, да го пера, да му готвя и да се свирам по стаите за да не му преча, защото той си бил в къщи, аз съм била чуждата там). А колко съм пропаднала само: за 5 години съвместен живот (по време на събитието)си позволих лукса да отида на кръчма със съученици и да похарча последните ни 20 лева..... И вече цели 4 пъти ходя на банкет с колежки.....Мислех, че съм по-силна, мислех, че на мен такова нещо няма да ми се случи, или, ако ми се случи- оооо, хич няма и да търпя.....Защо търпя ли?.....Всеки ден се питам ......

Видях, че пак се е възобновила темата. Наскоро тук във форума прочетох изповедта на едно момиче,  което е страдало от физическо насилие от съпруг ли беше, партньор ли не помня. Тя описваше как е обмисля всяка своя стъпка или дума. Върнах се назад във времето и осъзнах как и аз съм го правила същото. Страхът при мен беше не от евентуален физически удар, а от това точно в кой момент може да ме унижи и злепостави пред околните. Спомням си, че до там бях наплашена, че гледах за повечето неща да му угодя, да не кажа нещо, което ще го издразни, само и само да не му давам поводи после да ме унижава пред другите. Когото в бившия ни общ дом се събирахме приятели и аз примерно знаех, че през деня сме се карали нещо, винаги си намирах оправдания да изляза докато приятелите ни не си тръгнат, защото треперех от страх какви ли ще ги натвори уж под формата на шега. Така, че психическия тормоз никак не е за подценяване.

Да де и все пак защо търпиш?