Психическия тормоз или Колко много те обичам

За съжаление има такива като теб 
При мен в "бонус" беше физическото насилие...
Относно психическия тормоз-в началото, дори не осъзнавах в какво се опитва да ме превърне, бавно и неусетно се превърнах в това, което той искаше и никога не бях достатъчно добра. Промени ме до такава степен, че станах човек без мнение, без воля, без увереност. Обиждал ме е и унижавал милиони пъти, заплашвал ме с ужасни гнусотии и т.н и т.н.

Психическият тормоз със съответните му форми също се счита за тормоз в пълния смисъл на думата. 

Бях подложена на психически тормоз от бащата на сина ми повече от 5 години. През цялото това време ми се повтаряше колко съм некадърна, защото не съм можела да сготвя и изчистя така хубаво като майка му и сестра му. Как можело да се мисля за хубава, ми то какви момичета имало с по голям бюст от моя и с по големи и хубави дупета. Какво съм си въобразявала аз ? Ако не бил той да ме вземе за сериозна връзка другите мъже само за секс щели да ме използват и някой ту ко виж някой ме направел и проститутка да му изкарвам пари. След това усети, че съм по ревнива и започна да го използва срещу мен. Публично флиртуваше с други пред мен с единствената цел аз да се издразня и да изпадна в истерия. Това му беше отмъщението, че примерно не съм станала сутринта и веднага да ходя да му купя кафе или че на майка му не и е харесало как аз съм изчистила или пък сготвила. Когато сме били в компания ей така му щукваше да се прави на мъж. Започваше да обяснява на всеослушание пред всички как ми е изневерил с тая или оная и аз колко съм жалка да го търпя. Целеше всички да ме съжаляват и аз да потъвам в земята от срам. Постоянно ми вменяваше вина за всичко. Аз съм виновна, че ми е изневерявал понеже съм го напуснала . Играел комар уж за да спечели по бързо пари, понеже аз все съм се жалвала , че не живеем добре. Още много и много има, но не ми се пише. Към днешна дата като се замисля съм много доволна, че се отървах от него.  И се радвам, че не е успял да ми насади някакви комплекси и чувство за вина.

Това е много важно. Браво за което! Защото последствията от този тормоз остават за цял живот. 

За мен вече всичко е от доста време минало.
Мога да ви напиша, че преди бях смачкана, не уверена, не ставах за нищо, защото това ми беше внушено. За щастие аз се махнах, отървах и децата си и сега вече всичко това е било много, много отдавна за мен ( 4 години си живея далеч от този човек). Сега живея в хармония със себе си, купувам си това което искам, обличам се както искам. Не ме е страх да се прибера. Всичко е различно. Няма друг човек защото не искам.Не искам да се повторят нещата и не мога да си представя отново да бъда зависима от един човек, да живея отново в страх .
Разбирам какво чувстват тези които са от скоро разделени или не са, а просто обмислят нещата. Мога да кажа само, че има ли някаква зависимост и непоносимост е по-добре да не се измъчва човек.

психическият тормоз - любимият ми! даже не се осъзнаваме как изведнъж от жизенрадостни, уверени, красиви и усмихнати ставаме парцали.
при мен психическият тормоз започна с постоянното мрънкане. все нещо не му харесваше, все не правех правилно нещата. нищо не съм взимала на сериозно (аз по природа съм оптимист и понеже съм преживяла много семейни катаклизми съм се научила да не се втелясвам за най-малките глупости). за него това беше несериозност, а аз не можех да проумея как човек може искрено да се ядосва когато го хване червен светофар и да псува като хамалин  . опитите ми с надсмешка да му обясня, че това са толкова дребни глупости от ежедневието бяха посрещани с нападки.
след това се започна страшното - когато се появи детето пощуря. започна се: не ставаш за майка, защо сега детето плаче, каква си такава майка да не ти стига кърмата, как така детето се е разболяло - ти си го разболяла, защото си немърлива, я се виж на какво приличаш, кой ще те погледне такава. от най-малкото нещо правеше грандиозен скандал - викове, обвинения, ярост...излее си целия гняв върху мен и после се успокои и е най-прекрасния на света.
а после започна по-страшното - когато започнах да се съпротивлявам и да му заявявам, че не мога да живея така и че искам да си тръгна с детето. тогава започнаха обвиненията, че съм щяла да си убия детето, искала съм да го принеса за жертва на починалия ми баща, той баща ми си бил отишъл горкия, защото и майка ми е същата - зла курва. и аз съм била курва, мърша, парцал....и още много "прекрасни" епитети.
когато не се примирих започна да посяга...
е, до тук!

Така е. Въобще не е за пренебрегване, понякога следите които оставя може да са и по-трайни и жестоки дори от физическия.

Затова:

    Моя имаше по-различни похвати. Чета ви, а и по книга, класическия психически тормоз :” Не ставаш за нищо, нищо не правиш както трябва, ако не съм аз да те търпя, няма кой. Така  че, свивай перките и под подметките ми да кротуваш”

    Сега се замислих защо моя иначе отличник-насилник ми го е спестил това?
Факт е обаче, че аз имам самочувствие, демонстрирам самочувствие и висока самооценка още на пръв прочит. Пробва се е един-два пъти , но явно усети, че не може да ми втълпи „ как не правя нещата както трябва” и се отказа.
Иначе да, имаше при раздялата фрази от типа: „ Само за секс ще те търсят, никой повече няма да те обича като мен”.

    Във връзката ни тормоза беше, че за всяко негово действие или бездействие, той се опитваше / !!!/да изкара мен виновна:
    " Ами да, ти си виновна, че след работа ходя където си искам, пия и не се прибирам. Предизвика ме, защото днес не си вдигна телефона като ти звънях” –  безумна наглост, която по никакъв начин не можах да възприема!
Изневерявал бил, защото аз избягах , а не се усмихнах като ме удари.
       Почти всяко важно за мен самата мое желание или нежелание е било смачквано много унижаващо . Например отказа от секс.....почти ме е изнасилвал. Щом не искам, значи има друг. Не бях човек, аз трябваше да бъда в негова постоянна услуга. Третираше ме като вещ….мъжът ми никога не е вярвал, че имам чувства и желания. Отплеснах се.

     И съвсем да е по темата - параноичната ревност, която продължава и до днес. ....Наистина параноична. Не искам да си спомням даже....
Аз мисля, че ревността с всичките произтичащи от нея последствия, е една от най – гадните форми на тормоз.

Всичко,което сте написали до момента,все едно е споделено от мен.След тринадесет години брак,преди две години реших и го напуснах.Не го направих по-рано,защото го обичах безумно.Сега не знам какво чувствам,може би все още го обичам,но не този ,който ме тормозеше,а този който ставаше след тормоза(ни лук ял,ни лук мирисал).Започнах по едно време да си мисля,че има раздвоение на личността,че има психични отклонения.Споделял ми е,че не иска да прави тези неща....чувствал се все едно някой го карал насила.Не е пиел,не е излизал без мен,за пред хората бяхме идеалната двойка...,но зад вратата на дома ни само аз си знам какво е било

Да, обаче не е важно какъв си пред хората, а за семейството е важно какъв си.

Изнасилването не е психически тормоз, съвсем физически си е. И то не е тормоз, а насилие, престъпление, за което може да лежи в затвора.

Знайте си правата. Ето ви закона:

http://lex.bg/laws/ldoc/2135501151

О, то и нашия БНД за пред хората беше китка, добър, мил, весел, спокоен, грижовен...убедена съм, че никой от семейството му не си задава въпроса защо сме стигнали до развод, или ако си го задават съм аз виновната 

То винаги ние сме си виновни,напоследък взех да се замислям дали не са прави.Да виновна съм за това,че 13 години не казах на никого,не се оплаках,не възроптах.Грешката ми беше в това,че не исках да тревожа нито неговите родители,нито моите.....накрая и двата клана ме изкараха виновна за развода и спряха всякаква комуникация с мен,точно когато имах най-голяма нужда от подкрепа.На неговите родители бих простила това,защото той си е тяхното дете,но на моите.....И все пак оцелях и пак съм на крака,но с цената на какво-разбити мечти

Аз само се чувствам виновна за това, че го търпях толкова дълго и че му родих прекрасно дете, което той не заслужава.