Когато си на дъното...

Никак. Не се преборих с мързела му. Явно е мързелувал и на гърба на следващата, защото и там нещата се разпаднаха. От осем години нямам представа какво прави, а и не ме интересува. Мързела е нелечима болест, от която страдат околните, мързелуващия си е ОК.

Здравейте, бъдещи и настоящи мами!
Реших да не пускам цялата тема, заради скромната ми особа, но все пак ще споделя това, което ме мъчи тук, понеже намирам темата за подходяща. Ще карам накратко, понеже едва ли на някой му се четат фермани.

Общо взето започнах връзка с момиче, което тогава живееше и учеше в друг град(различен от родния ѝ), както и аз живеех в друг град, но заради работата. Преминахме през много трудности още от самото начало, за да се съберем и заживеем заедно. Дори и тогава имахме проблеми, но успявахме да се справим с всичко заедно и се чувствах страхотно. Имах до себе си момичето, което обичам и нищо не можеше да свали усмивката от лицето ми. Ценях малките жестове, защото съм такъв характер, всичко ми прави впечатление. Чувството да се събудя сутрин и тя да ми поднесе кафето към лицето, за да усетя аромата му и да се разсъня - незаменимо! Чувството аз да направя същото за нея - отново неописуемо! Правех и давах всичко за нея и може би(най-вероятно) там ми беше грешката!
След време обаче се наложи да се върнем в града, от където сме и двамата по принцип и тогава всичко започна да се разпада. Втората грешка, която допуснах е, че склоних всеки да живее у тях си, докато сме тук. Отношенията ни започнаха да охладняват, опитвахме се да се преборим с трудния период на еднообразие, през който всяка връзка минава в някой етап, но не успяхме. Разделихме се. Избра адски неподходящ за мен момент да поиска раздялата, поради ред причини, които няма да споменавам. Спрях всякаква комуникация с нея, но след известно време я подновихме(поредната грешка?). Тя твърди, че още има чувства към мен, че се надява да се случи чудо и нещата м/у нас да се наредят. Аз също не съм напълно изстинал към нея, но вярвам, че чудесата ги правим самите ние, а не се случват просто така. И все пак  идва момент, в който човек просто претръпва. Тя се върна към стария си начин на живот, който се състой от излизане напред-назад, пиене и вършене на глупости. Точно това е нещото, което ме отблъсква от нея и мисля, че съвсем скоро всичко ще приключи, но този път наистина и завинаги!

Не държа да има коментар в/у редовете, които написах. Направих го, защото писането ми помага, олеква ми. А избрах точно този форум, защото искам да покажа, че още има мъже, които търсят стойностни момичета, с които да изградят стабилна връзка, в която цари разбиране, уважение и хармония, а не думите и действията да се разминават непрекъснато.

...

Amateurrr, по мое мнение е по-здравословно за теб да преболедуваш тази любов сега и да прецениш дали би могъл да живееш без жената или с нея и нейните очевидни недостатъци и навици, преди да сте създали семейство.
Дори и да искаме да се променим, не всичко е в наши ръце, още по-малко можем да променим партньора си!
Изживей си тъгата и любовта по момичето и вярвай,че ще откриеш човекът,който ще споделя твоите желания и мироглед!

@Hope14, благодаря за подкрепата. Точно това смятам да направя! Да преодолея чувствата си, да оставя времето да си свърши работата.
А и колкото повече чета, толкова по-драматични неща виждам. Ясно е, че живота не е никак лесен, но и знам как се чувствам човек в подобен момент. Когато не намираш смисъл в нищо и целия ти свят е сив. Но нека не забравяме, че колелото се върти.

Ето и една еврейска притча, доста подходяща за темата:

Hope14 намери си работа, момиче
Инвестирай сега в образование и опит (сигурно си учила в някакъв университет нещо, което не практикуваш, но то трябва да се задейства реално, на пазара на труд, в работна среда) - изработи си такава независимост, каквато би ти потрябвала ако живееше съвсем сама, без мъж и деца.

Между другото, когато кажа нещо такова на мои приятелки, зависими финансово от съпруга си, те кимат и казват "абе, знам че това трябва..." и после леееко се задействат в някаква ненатоварваща посока (дизайн или фотография, не, те не могат да се катерят по корпоративната стълбица нейде като всички нас), общо взето нещо, за което имат посредствен талант, но поне им е интересно. После се уморяват, зарязват го и пак започва оплакването че са зависими, че не са щастливи и тн.

Та, плаща се цена за тая независимост и дано си готова да го направиш...

Уточнявам,че не се оплаквам, а споделям и не желая някой да ме съжалява, защото няма за какво. Познавам няколко кандидатки да са "на моето дъно".
Към момента съм направила избора си и си плащам цената.Опитвам се да намеря правилния за мен вариант,като никой не знае кой е и дали е правилен и дали ще съм по-щастлива,предприемайки категорични и окончателни промени. Хората сме различни-някои по-смели,по-решителни,по-безразсъдни и безотговорни, по-търпеливи и всеки си плаща цената за едното или другото.
Работа си имам, образование и занимания-също. Но доходът от тази ми работа не ме прави финансово стабилна, независима и достатъчно смела.
А и без детето не отивам никъде 

Браво. Прекрасна реч. Не видях някой да те съжалява. Радвам се че всичките ти избори те правят щастлива. 

Нали Словоохотлива съм, затова. И аз се радвам!   

 

Бих подкрепила и предишния ти пост, но виждам, че вече няма смисъл...

Трябва да си слагат табела "Разбиране - може, практично отношение - не!"  

Hope14 (след като ти напълно си промени по-предния пост), само мога да добавя - успех, наистина, не ти е лесно, но то пък и на кой е лесно в тоя живот  

Благодаря! Съгласна съм,че лесно няма