Ситуацията при мен е доста тежка и имам нужда от малко подкрепа.
Бракът ни, както осъзнах през последния месец, си е отишъл отдавна. Заедно сме от 15г, имаме две деца, едното - бебе. Преживели сме много трудности. Едното ни дете е със СОП, другото, както ми се каза - не било желано, въпреки, че е планирано /защото аз съм го искала/. Любовницата се появява някъде в периода на началната ми бременност. Последвалата година и половина съм съжителствала с друг човек, когото не познавам. Излишно е да описвам неглижирането, подтискането, липсата на съпричастност, непукизма и всичко, на което човека ме подложи. Той беше призрак, все още е.
Накрая свали картите. Обичал я, тя била жената на живота му. Била на 26г, необвързана, амбициозна, усмихната, интелигентна, давала му всичко...Аз - била съм го предала и изоставила заради проблемите на детето ни. Другата - знаела ли съм, колко страда тя?! Как се задоволява с откраднати мигове, как страдат и двамата, заради неговите отговорности..Тя нямало да го чака вечно. Искал си живота, щастието и новото начало.
Не го обичам, та аз дори не го познавам. Не го и уважавам вече. Не го мразя, изпитвам само омерзение и тъга, като по починал близък. Знам, че никога вече няма да е същото, дори да поиска да остане, той не е същия, аз не съм...
Разбрахме се, да почака, докато пуснем детенце на ясла, аз да си потърся работа и да си стъпя на краката. Това ще рече около година и нещо. Време, през което ще живеем под един покрив. Не мога, хора!
Разума ми казва, че трябва, но емоциите...Не го искам в дома ни, не искам повече да гледам, как неглижира децата, как излива върху всички ни нервите си, защото му пречим. Не мога да гледам, как се изживява, като жертва, наша жертва. Не мога да се понасям, защото съм тъжна и не съвсем адекватна майка. Докато е в този дом, трудно ще продължа напред. Не, защото тая надежди, че ще остане, а защото просто искам да го няма. Напрежението е огромно, не знам, как да се справя. Как да го търпя?! Дебне ме, като котка - мишка. Хваща се за глупости, опитва се да ме принизи, ядосва се, когато не успява...
Нямам подкрепа в момента, физическа такава. Близките ми са далеч, приятелите ми имат семейства. Едното дете се води по специалисти, другото е много малко...На никъде съм. Не мога да си позволя, да му отворя вратата сега, а толкова много искам това да се случи възможно най-скоро. Въпросът е, как живея до тогава. Много, много ми е трудно.