е, аз да не съм свИтИца! Имиджът е според задачата и ролята. В сегашния случай мога да си позволя да съм по-разкрепостена. (а какви неща правя, когато никой не ме гледа! 
) Работата е там, че някои нещо, които от гледна точка на възпитанието са недопустими, всъщност се правят от повечето хора, защото водят до разтоварване на напрежението. Без значение от образователния ценз, нито социалното стъпало. Дори има едно разстройство (не го помня как се казва, някакъв синдром беше), при което пациентите псуват наляво и надясно, просто не могат да се спрат от такива изблици, а след 30 секунди си стават пак съвсем възпитани хора.
) Работата е там, че някои нещо, които от гледна точка на възпитанието са недопустими, всъщност се правят от повечето хора, защото водят до разтоварване на напрежението. Без значение от образователния ценз, нито социалното стъпало. Дори има едно разстройство (не го помня как се казва, някакъв синдром беше), при което пациентите псуват наляво и надясно, просто не могат да се спрат от такива изблици, а след 30 секунди си стават пак съвсем възпитани хора. Турет синдром.
Ами аз не псувам. Втълпено ми е и вътрешно се боря с думите, ако случайно трябва да ги изговоря. Дори думичката "к*р", която си е съвсем валидна дума на латински и ми се наложи да я казвам, докато изпитвах дъщеря си, ме затрудни.
Кажа я и хоп, започвам да се хиля и да се червя. 
Наскоро коментирахме с дъщеря ми точно псуването - баща и не псува, дядо и баба и не псуват, аз не псувам. Факт.
Имах един колега, който постоянно мърмореше и се оплакваше.. играеше го едва ли е 'жертва'. Веднъж така си удари главата в един шкаф, а мен ме напуши един смях.. не защото се беше ударил, а понеже знаех каква ще е реакцията му. 
Хубавото беше, че като видя, че ме е разсмял, се поразведри малко, иначе гледаше на кръв.. 
Мисълта ми беше, че свикнеш ли да псуваш в определена ситуация, трудно се отвиква, дори и при добро желание.