Здравейте!
Поредният неуспех в любовта ме подтиква да пиша тук. Едва ли можете да ми помогнете, може би очаквам някакво успокоение, съвети, а може би просто искам да ми олекне поне малко.
Проблемът е, че не мога да имам нормална, дълга връзка. Изобщо ми е трудно да поддържам дори приятелски отношения с някого. На 22 години съм, миналата година за първи път си имах сериозен приятел, връзката ни продължи около 6 месеца. Приемам, че вината за разпада в отношенията ни е до голяма степен моя. Все още имам чувства към въпросния човек, но той е категоричен , че няма как да се съберем.
Скоро след това се запознах по Интернет с друго момче, той беше страхотен, въплъщаваше у себе си почти всички качества на "идеалния", но просто не се получи. Ходихме около 3 месеца, но така и не можахме да се почувстваме, да се отпуснем един с друг и в крайна сметка той скъса с мен. Аз приемам разделите много тежко, винаги търся вината у себе си и дълго време страдам и се обвинявам. Наистина смятам, че причината е в мен и че съм тотално сбъркана, явно няма човек, с когото да си пасваме и който да може да ме изтърпи. Много съм особена, интровертна и притеснителна, същевременно с това изглеждам дистанцирана и сдържана, дори надменна. Това кара хората да странят от мен, на мен по принцип това не ми пречи толкова, тъй като съм доста самовглъбена. Но ето, че започвам да се страхувам, че ще остана сама, а най-съкровеното ми желание винаги е било да имам мъж, семейство, деца. Знам, че на 22 години съм все още много млада, но наистина се плаша, че съм неспособна да имам връзка.
Ето, последният случай, който ме провокира и разстрои, е от днес. Отново се запознах с момче онлайн, тъй като на живо съвсем не мога да срещна някого. Излязохме на три срещи, той твърдеше, че много му харесвам, дори на втората среща ме целуна, на третата ми подари роза, пак се натискахме и изобщо изглеждаше, че иска да е с мен. Аз го харесвах, но не бях съвсем сигурна докъде ще доведе всичко това, може би ми е проличало, не знам. Двамата сме доста различни, той е по-общителен и контактен. Във всеки случай исках да опитаме. Добре, но след последната ни среща аз заминах на море, всичко беше точно, никакви признаци на раздор между нас. До снощи - писа ми, че много го привличам физически, сексуално, но дотам, тъй че е по-добре да спрем дотук, тъй като и двамата търсим сериозна връзка. Тази сутрин му се обадих да ми разясни ситуацията, каза, че размислил през последните дни, че се чувствал напрегнат в мое присъствие, не можел да се отпусне, сякаш непрекъснато правел нещо грешно. Накратко, компанията ми не му е приятна и не ме харесва като човек, характер, да не сме си губели излишно времето. Ок, но в деня след последната ни среща той ми писа как би предпочел да е с мен вместо с приятелите си и колко добре си е изкарал. Увери ме, че няма друго момиче и съм склонна да му вярвам. Освен това съм почти убедена, че физически ме харесва, просто явно не му допадам като разсъждения и характер. Не можел да ми даде това, от което аз имам нужда, съответно и аз на него. Много съм объркана, чувствам се ужасно. Питах го не иска ли поне от време на време да си пишем, да останем приятели, той беше категоричен, че не. Сякаш съм казала или направила нещо лошо, а то не е така, напротив, стараех се да съм мила и да му влизам в тона.
Чувствам се като ужасен човек за общуване, явно хората не се чувстват комфортно в мое присъствие. Уж изглеждам добре, старая се да се държа добре, но пак не става. От много време е така. Мислех, че на момчетата им харесват срамежливи момичета, но май не е така. Честно казано съм отчаяна, мисля, че с всеки ситуацията би се повторила.
Искам да добавя, че така описано, момчето звучи като гадняр, вярно, че постъпи странно, но иначе е много свестен и добър. Наистина мисля, че проблемът си е у мен.
Мислех да потърся професионална помощ, съвет от психолог, но как мога да променя излъчването си? Винаги съм си изглеждала такава, отегчена, надута, дори малко тъжна, изглеждам и се държа по-зряло за възрастта си. Не обичам и големи и шумни компании, винаги си стоя в ъгъла и не смея нищо да кажа. Обаче наистина много, много ми се иска да имам партньор в живота, да се чувствам обичана, желана и да имам свое семейство. Явно обаче това не на всеки му е писано...
Поредният неуспех в любовта ме подтиква да пиша тук. Едва ли можете да ми помогнете, може би очаквам някакво успокоение, съвети, а може би просто искам да ми олекне поне малко.
Проблемът е, че не мога да имам нормална, дълга връзка. Изобщо ми е трудно да поддържам дори приятелски отношения с някого. На 22 години съм, миналата година за първи път си имах сериозен приятел, връзката ни продължи около 6 месеца. Приемам, че вината за разпада в отношенията ни е до голяма степен моя. Все още имам чувства към въпросния човек, но той е категоричен , че няма как да се съберем.
Скоро след това се запознах по Интернет с друго момче, той беше страхотен, въплъщаваше у себе си почти всички качества на "идеалния", но просто не се получи. Ходихме около 3 месеца, но така и не можахме да се почувстваме, да се отпуснем един с друг и в крайна сметка той скъса с мен. Аз приемам разделите много тежко, винаги търся вината у себе си и дълго време страдам и се обвинявам. Наистина смятам, че причината е в мен и че съм тотално сбъркана, явно няма човек, с когото да си пасваме и който да може да ме изтърпи. Много съм особена, интровертна и притеснителна, същевременно с това изглеждам дистанцирана и сдържана, дори надменна. Това кара хората да странят от мен, на мен по принцип това не ми пречи толкова, тъй като съм доста самовглъбена. Но ето, че започвам да се страхувам, че ще остана сама, а най-съкровеното ми желание винаги е било да имам мъж, семейство, деца. Знам, че на 22 години съм все още много млада, но наистина се плаша, че съм неспособна да имам връзка.
Ето, последният случай, който ме провокира и разстрои, е от днес. Отново се запознах с момче онлайн, тъй като на живо съвсем не мога да срещна някого. Излязохме на три срещи, той твърдеше, че много му харесвам, дори на втората среща ме целуна, на третата ми подари роза, пак се натискахме и изобщо изглеждаше, че иска да е с мен. Аз го харесвах, но не бях съвсем сигурна докъде ще доведе всичко това, може би ми е проличало, не знам. Двамата сме доста различни, той е по-общителен и контактен. Във всеки случай исках да опитаме. Добре, но след последната ни среща аз заминах на море, всичко беше точно, никакви признаци на раздор между нас. До снощи - писа ми, че много го привличам физически, сексуално, но дотам, тъй че е по-добре да спрем дотук, тъй като и двамата търсим сериозна връзка. Тази сутрин му се обадих да ми разясни ситуацията, каза, че размислил през последните дни, че се чувствал напрегнат в мое присъствие, не можел да се отпусне, сякаш непрекъснато правел нещо грешно. Накратко, компанията ми не му е приятна и не ме харесва като човек, характер, да не сме си губели излишно времето. Ок, но в деня след последната ни среща той ми писа как би предпочел да е с мен вместо с приятелите си и колко добре си е изкарал. Увери ме, че няма друго момиче и съм склонна да му вярвам. Освен това съм почти убедена, че физически ме харесва, просто явно не му допадам като разсъждения и характер. Не можел да ми даде това, от което аз имам нужда, съответно и аз на него. Много съм объркана, чувствам се ужасно. Питах го не иска ли поне от време на време да си пишем, да останем приятели, той беше категоричен, че не. Сякаш съм казала или направила нещо лошо, а то не е така, напротив, стараех се да съм мила и да му влизам в тона.
Чувствам се като ужасен човек за общуване, явно хората не се чувстват комфортно в мое присъствие. Уж изглеждам добре, старая се да се държа добре, но пак не става. От много време е така. Мислех, че на момчетата им харесват срамежливи момичета, но май не е така. Честно казано съм отчаяна, мисля, че с всеки ситуацията би се повторила.
Искам да добавя, че така описано, момчето звучи като гадняр, вярно, че постъпи странно, но иначе е много свестен и добър. Наистина мисля, че проблемът си е у мен.
Мислех да потърся професионална помощ, съвет от психолог, но как мога да променя излъчването си? Винаги съм си изглеждала такава, отегчена, надута, дори малко тъжна, изглеждам и се държа по-зряло за възрастта си. Не обичам и големи и шумни компании, винаги си стоя в ъгъла и не смея нищо да кажа. Обаче наистина много, много ми се иска да имам партньор в живота, да се чувствам обичана, желана и да имам свое семейство. Явно обаче това не на всеки му е писано...
И аз като бях на 21 един ми разби сърцето, макар да не можех да се оттърва от внимание.
