След близо 10 години натрупана обида, неудовлетвореност и неизказани думи, в един момент реших, че повече не искам и нямам какво да кажа на родителите си. Просто ей така. Спрях да говоря с тях, да се интересувам, да си вдигам телефона, да ги виждам. Нямам дори желание да им обясня защо. Мисля, че те сами трябва да се досетят и да си направят равносметка. Само да уточня, че не ги наказвам с внуците им и мълчанието важи само за мен. Могат да виждат и говорят с внуците си колкото и когато си искат, но не в мое присъствие.
Това продължава вече няколко месеца, през които родителите ми се опитаха да стигнат до мен по всевъзможни начини – питаха, ядосваха се, плакаха, изнудваха, но аз оставам непоклатима. От дотук представеното изглеждам студена, зла и безкомпромисна или искам да изглеждам такава. След толкова години, в които поставях тях и техните нужди дори пред собственото си семейство, за което ми се отблагодариха само с критика, мисля, че и това им е малко.
Мъжът ми като рационален човек, ме попита какво искам да постигна и аз много дълбоко се замислих. Истината е, че искам да ги накажа с мълчание. Искам в мълчанието да открият собствените си грешки и поне пред себе си да признаят, че не са били прави. Може би това ще ми донесе поне мъничко удовлетворение, не знам.
А сега към въпросите: Въпреки че не съм особено вярващ човек, една от 10-те божи заповеди гласи да почиташ родителите си (не да ги обичаш, а да ги почиташ), дори и да не го заслужават! Значи съм директно в графа грешник по тази точка. Вие почитате ли родителите си и как успявате? Всичко ли прощавате и можете ли да простите всичко? Говоря само и единствено за родители.
Това продължава вече няколко месеца, през които родителите ми се опитаха да стигнат до мен по всевъзможни начини – питаха, ядосваха се, плакаха, изнудваха, но аз оставам непоклатима. От дотук представеното изглеждам студена, зла и безкомпромисна или искам да изглеждам такава. След толкова години, в които поставях тях и техните нужди дори пред собственото си семейство, за което ми се отблагодариха само с критика, мисля, че и това им е малко.
Мъжът ми като рационален човек, ме попита какво искам да постигна и аз много дълбоко се замислих. Истината е, че искам да ги накажа с мълчание. Искам в мълчанието да открият собствените си грешки и поне пред себе си да признаят, че не са били прави. Може би това ще ми донесе поне мъничко удовлетворение, не знам.
А сега към въпросите: Въпреки че не съм особено вярващ човек, една от 10-те божи заповеди гласи да почиташ родителите си (не да ги обичаш, а да ги почиташ), дори и да не го заслужават! Значи съм директно в графа грешник по тази точка. Вие почитате ли родителите си и как успявате? Всичко ли прощавате и можете ли да простите всичко? Говоря само и единствено за родители.
