Мълчанието като наказание

Ще остане вина, ако тя позволи на това чувство да я завладее.
Ако не допусне, ще си остане само едно безразличие и жал, ако починал примерно далечен роднина. Към него не се изпитва вина, нали?
Според мен, ако толкова я натоварва, една дистанция за определен или неопределен период ще и повлияе добре, а след това може да реши отново. Да си даде време например 1 година без контакт и да се опита всячески да не ги мисли, въпреки че е трудно. Първият месец ще е трудно, вторият вероятно и той, но после ще я отпусне. Тя е емоционално зависима от родителите си.

Ами тя е позволила, да. За това е темата.
Да простиш ... вменяване на вина? Бягство от отговорност /ти си виновен на практика означава 'Аз не съм виновен', 'Аз не съм отговорен'/? Някой да си измие ръцете с теб? Не, не ми е простимо това.

Простила съм, но и отписала.  Не наказвам с мълчание,  просто се сбогувах. Който иска да си вижда внуците, има им телефона.  За щастие и мен не ме търсят, а и  децата ми  са в час и не  ме тормозят с въпроси - що така.  Иначе, ако не си стигнала някакъв предел, от където няма на къде, наказанието с мълчание е  ...малко глупаво и после може да съжаляваш!

Перефразирам героя на Йовков: "Боже, колко мъка има по света! " с "Боже, колко деца са скарани с родителите си!"
Може би просто не умеем да комуникираме, готови сме веднага да се наежим, да се обидим, вместо да създадем обстановка на толерантност, стремеж за избягване на конфликтите, за повече такт и дипломация.

Няма градивност в действието,нито желание да се разрешат проблемите.
Да очакваш някой сам да се сети за еди си кво,и да се цупиш без да говориш в прав текст,ми се вижда инфантилно..
Ами ако тези хора никога не си направят "равносметката",т.е.да се "сетят" къде им е грешката,тогава какво?
Къде е ползата (и за двете страни)?
Едната страна така и няма да разбере защо е била наказвана,а другата ще си остане с натрупаните гняв и обида..
Диалог му е майката,диалог до откат.
Особено пък ако ще "наказвам" някого.
Защото доста често хората изобщо не разбират какво причиняват на другите и в такъв случай наказанието е просто отмъщение,а не градивен акт

И аз съм в аналогична позиция. Най-голямото мачкане в живота е точно от родителите ми,  в частност баща ми. Няма друг навредил ми толкова много психологически, на самочувствието ми. Рани, които няма как да се излекуват. Не искам да ги съдя. Не зная дали осъзнават грешката си, по-скоро - не. По празници ходим от време на време, но ми е някак апатично. И по телефона от време на време.

И как точно "наказвате" с мълчание възрастни хора?
Аз, понякога, го правя с детето- когато съм огорчена, но първо му казвам, предупреждавам и млъквам. Ама, ако само млъкна, то как ще се разбере каква е грешката и какво е продиктувало подобно отношение?
Наистина, ако някой ми млъкне насреща, без да е давал индикации, че по някакъв начин съм го обидила, без да е разговарял с мен, бих го изтълкувала като детинска постъпка. А да питам къде е проблема и мълчанието да продължава, то най- вероятно ще се фръцна и аз, и ще отпиша човека от живота си.
Ако съм разговаряла предварително, но промяна няма, тогава бих прекъснала контакти (благодарна съм, че подобни дилеми нямам)

Логически е така, разумно е, но не се получава. Казвам го от личен опит. Само се натрупва студенината и дистанцията. Има въпроси, по които не може да се стигне до консенсус с родителите.

Когато имаме проблем с някого се говори веднага, а не след 10 години да мълчим и да се инатим.
Лично аз не съм фен на религиозните книжки. Може да ги обичаш, да ги почиташ, но това не включва да говориш с тях 
Но аз обичам майка си. Виж баща ми не. И аз като теб спрях да му звъня преди години, пълен игнор. Но не от детски инат, а просто защото осъзнах, че този човек не ми е никакъв, че да общувам с него. И за баща не го считам. Игнорирах и майка му/баба ми/ Мълчанието ми към бащината рода не е наказание. Просто не ми пука за тях и не съм длъжна да общувам с хора, които не понасям. Това ми решение се оказа изключително облекчаващо и здравословно. Нали знаеш, роднините си не можеш да убиеш. Най-доброто е просто да не им вдигаш телефона  И така вече шест години. Вече няма нерви и скандали. Просто защото необщувайки с тях, няма как да спретнат някоя интрижка и простотия.
Продължават да звънят регулярно, а аз просто или не вдигам или затварям.
В началото други роднини се опитаха да говорят с мен, но аз само веднъж им обясних защо правя така и че оттук насетне не им позволявам да ми държат сметка с кой общувам или не.
Толкова съм изстинала към тях, че и да умрат няма да им отида на погребението. Няколко пъти са били болни, нито им се обадих, нито отидох. Опитах се да ме информират за състоянието си чрез други хора, но не ми дреме. Не съм им длъжна.

Като не става с диалог и ще ги наказвам,поне бих им обяснила къде точно е проблемът.
За да съм сигурна,че знаят за какво им е наказанието.
Инак ква полза?
Гневът и обидата така или иначе тормозят мен самата,така,че за какво ми е да ги трупам у себе си?
Изобщо,за мен подобни ситуации са нелепи,да не говорим,че за танго/конфликт, винаги са нужни двама...

Така е. Това е правилният начин, но няма как да се получи диалог с хора, които цял живота са си решавали проблемите с мълчание, игнориране и фасони. Аз лично няма как да обяснявам каквото и да било, защото получавам насреща си кисела физиономия и обръщане на гръб или каритика. Отдавна се отказах от всички опити.

След като си спряла контактите как точно те изнудват емоционално и ти вменяват вина? 
Не си споделила точните проблеми с родителите си. Твоя си работа де. Не си и длъжна.
Ако са хора, които не могат да изслушват - пиши им един имейл. И в зависимост от отговора вземи решение. Дали ще поддържаш с тях контакти или не искаш да ги виждаш и чуваш.

Права си, но отношенията не се прекъсват, нито някой се измъчва от чувство за вина и обида.
Слагат се някакви граници и темите, по които няма консенсус просто се прескачат.
По- нормално е, отколкото да не говориш с някого, а всъщност, да си зает с непрекъснат монолог или мисловен диалог.

Погледни в темата за Невъзможните хора. Аз пък, противно на някои съвети, подкрепят реакцията ти. Няма никакъв смисъл да се обясняваш и аргументираш пред хора, които целенасочено и нееднократно са показвали, че не ги е грижа и не те уважават. Аз десетки пъти докато порастват и десетки след като вече бях възрастна се опитвах с добро и коректност да изложа доводите си пред моите родители за това с какво не съм съгласна, кое ме е наранило и кое бих искала да се промени в отношенията ни, но не би. Отсрещната страна открито ми се хилеше в очите тип 'аз знам за какво ми говориш, но ми е по-удобно да отричам, че такива неща са се случвали' и да продължава с манипулациите, интригите и гадориите. Е, за какво да продължаваш да се опитваш да водиш диалог с такъв човек?

На въпроса ти - аз съм вярваща и също имах страхотни проблеми със съвестта си в това отношение. Изповядах се при един свещеник, който търпеливо изслуша историята ми от-до и ме утеши, че нямам грях спрямо родителите си. Че съм направила всичко по силите си и желанието си и вече не зависи от мен. Аз почитам родителите си - благодарна съм, че съм била облечена, нахранена и стоплена - като децата в сиропиталищата. Не се сърдя и не ги обвинявам за това, че не намериха време и желание за една добра дума и/или милувка през цялото ми детство и юношество. Това е техен избор и той е оправдан в техните очи. Аз съм която съм заради него и смея да твърдя, че именно това страдание ми позволи да очистя душата си от греховете, които сами реших да си сложа. Да ме смири и очовечи. От тук насетне и аз нямам какво повече да им кажа. И аз съм разнясяна като неблагодарница. Но вече нямя значение, защото аз не играя играта им на надцакване и доказване.

Пожелавам ти да намериш вътрешен мир и топлотата и спокойствието, които  са ти липсвали в семейството си сега.  

Смятам, че независимо от вида на врьзката, отношенията са двустранни. Не сьм човек, който прилага радикално прекьсване на контакта, но го свеждам до протоколни отношения. И пределно ясно очертавам личния периметьр като за незрящи. Едни формални и официални отношения спокойно заместват липсата на комуникация. За мен не е трудно да ги поддьржам, вьпрос на нрав.