Домашното насилие

        ти да не си с моя бивш???

И на мен ми се чудеха как съм могла да направя такава грешка да зарежа такова добро момче, толкова мил и грижовен, на ръце ме носи... Каква съм такава претенциозна и какво повече съм искала от живота, друг като него нямало....
Прави са, че друг като него няма 
Тези които го познаваха от близо ме питаха какво по дяволите правя с него и че той не е за мен, но и аз както страничния наблюдател не разбирах какви ги бръщулевят и как така това мило момче не било за мен.....(за моя сметка си остана)

не ,ние сме си първа любов един на друг

имаме едно-две приятелчета дето ни гледат,вярват ми като им разказвам какво прави и цъкат с език "леле сбърка се този човек"-те ни познават от много време-отпреди да се развалят взаимоотношенията ни

преди 1-2 месеца ме обвини,че му изхвърлям дрехите

О, поласкана съм, благодаря ти, Нана!
Не съм съжалила нито за момент за това, което съм направила! Много, ама много пъти ме е водило само сърцето и дълбокото усещане, че имам право!!!! Когато всички, дори приятели, родители и държавни институции са били срещу мен. Приятелите, щото не им се слушаше за моите проблеми, щото си ги имали достатъчно .... родителите ми, щото искали спокойствие, а аз като съм при тях изрода правеше набези и тормозеше всички ... държавата, щото не й се занимаваше .... Абе на вълка вратът му е дебел, щото си върши работата сам.
Много пъти съм се чувствала като "бялата лястовица" да обяснявам на полицаи, прокурори, социални работници какво трябва да свършат. Да им говоря за съществуващи и влязли в сила закони, които те не познаваха ..... През 2000 година, за когато говоря, адски много неща не бяха ясни.
За мен беше голяма школа всичко това.
Все пак ми идва да кажа и друго нещо .... толкова прямо и толкова ясно ... видях го в един филм, може да сте го гледали, беше по действителен случай, как една майка живя в невероятна мизерия с две дечица, докато успя да си събере издръжката, която бившия не плащаше. Та жената казваше - писнало ми е Господ да ми дава ценни уроци в живота!
Разбирате ме, нали?
Тези дни ще гледам да пусна в нета моето интервю в списание "Ева" и едно италианско списание (какво си мислите, че не орезилих българската администрация и в чужбина ли) 
След статията във "Фамилия Кристиана" ме каниха ме от Раи Уно за интервю за домашното насилие, но, хм, от мен се очакваше да роня сълзи и да се правя на жертва .... да предизвиквам съжаление ....
Аз? Жертва? Нещо бяха сбъркали. Аз съм победител. Аз не плача и не се оплаквам за това, което ми се е случило. Аз само заключавам със съжаление, че това е истина, и за съжаление законовата уредба и начина на живот в България го позволяваха и все още го позволяват. А можеше да бъде другояче.
За съжаление никой не може да върне назад детството на моя син.

Е вече наистина се притесних!!!     
От толкова комплименти свят ми се зави!

Мили момичета, мойта житейска историйка послужи за тема за дипломна работа на едно италианско момиче 

Няма от какво да се притесняваш, Донна! Силен човек си!    За жалост повечето жени жертви на насилие доста трудно надигат глава и се борят .

точно така.
аз също съм на майчинство знаеш колко е живея аз + Кристиян, родителите ми помагат дотолкова, доколкото ми платят телефона и купят по кило домати седмично.
както виждаш живи сме, а и в съседна тема писах - че даже съм щастлива.
начини има

момичета благодаря ви ,че ме окуражавате
откакто чета тук се чувствам по-силна и вече не ме е страх,че ще остана сама...
зная,че има начини...аз се променям по-малко и връзката ми също се променя полекичко,не зная къде ще стигнем...за мен е важно ,че се "събудих"...
 

Браво, момичета!

На тези, които са се преборили им се възхищавам и им пожелавам спокойствие и щастие!
Аз не съм срещала насилие никъде и слава богу, но мисля, че ,както го правите вие ,трябва да се споделя преживяното.По този начин окуражавате обърканите души, на които е внушено, колко са лоши и непотребни!
Още веднъж    за куража и смелостта!

Реших се и аз най-после да споделя живота си с мъжа ми. Четейки вашите съдби, разбирам, че моята май никак не се различава от вашите.
Живяхме на семейни начала 7 години, а от 1 сме женени. Никога съвместният ни живот не е бил тих и спокоен. Мъжът ми е адски избухлив и вк ризисни състояния изпочупваше всичко, което попадне в полезрението му, изхвърляше дрехите ми през балкона, разкъсвал е дрехите ми, хващал ме е за гушата и ме стиска, но не с цел да ме удуши, а да ме уплаши. Тормозът за мен беше по-скоро психически. Той е болезнено ревнив и все си намираше поводи да ме ревнува - защо съм се била облякла така, когато не излизам с него, защо съм си слагала толкова внимателно червилото, когато не избизам с него, защо нося определено бельо, защо съм се обезкосмявала в неделя точно преди да отида на работа в понеделника и куп още въпрэси от този род. Стигнах дотам, че спрях да слагам грим, освен когато излизам с него, обличах се неглеже или съвсем семпло, умишлено се занемарявах, когато не съм с него, само и само да не ревнува. Спрях да се виждам с всичките си приятели от студентските си години, защото той не ги харесваше, спрях дори да излизам някъде, а ако излизах, задължително му се обаждах на мобилния д му кажа. А той излиза почти всяка вечер, дори не знам къде е, ходи и по дискотеки, а аз си стоя с детето в къщи. Прибира се посред нощите, но поне не вдига скандали тогава.
Започна да недоволства, че нещо не съм му изпрала, че не съм се сетила, или че съм изпрала нещо, което той точно сега искал да облече. Започна да предявява претенции за готвенето.
Мълчах, търпях, надявах се да се промени. Свекърви ми все ме учи да съм по-смирена, че това бил временен период, че щяло да отмине, аз да съм била по-търпелива. Но когато категорично й заявих, че повече няма да търпя, станах лоша майка, слаба, невсеотдайна и т.н.
И така караници - примирие, караница - примирие, до оня ден, когато той ме заплаши, да млъкна, че щял да вземе ножицата и да я забие в гърлото ми, защото съм го дразнела. Не съм можела да гледам детето, защо съм го родила.Щял да ме изкара луда в съда и щял да ми отнеме детето, ако трябвало и в затвора ще влезе, но детето няма да бъде с мен и последната дума щяла да бъде негова.
А сега към фактите. Живеем в апартамент на родителите му. Имаме 9-месечно момченце. Аз го гледам и никой не ми помага в гледането му.Когато стана на 5 месеца, го дадохме на една жена да го гледа, за да се върна аз на работа. Мъжът ми тогава беше безработен и само се шляеше безотговорно. Жената го гледа 3 месеца, но детенце си счупи крачето и аз съм в болнични заради това.

Продължавам сега, защото снощи се прибра мъжът ми и не исках да види, че разказвам всичко това във форума. Та както вече споменах, детето е със счупен крак и се наложи да прекъсна работа заради това. Как ли не ме нарече мъжът ми, изкара ме виновна, че детето е в това положение, защото ако съм си стояла в къщи да си гледам детето, нямало сега да бъде така. Държа да отбележа, че мъжът ми е абсолютен комплексар, който не може да понесе мисълта, че работата ми ме прави независима. Винаги е проявявал собственическо чувство спрямо мен. И онази вечер, когато се скарахме, той ми каза: "Аз имам работа, имам дете, а ти..." Той знае, че ако ме уволнят заради детето, така ще ме държи зависима от него. През целия ни съвместен живот си е намирал начини да ме държи зависима от него, възползвайки се от добротата ми, от съвестта ми, от доброто ми възпитание - добродетели, които ми правят мечешка услуга. Защото именно защото съм такава търпях, мълчах, за да не говорят хората, за да не притеснявам майка си, вече покойния ми баща, баба, дядо и т.н., за да не се срамува майка ми от роднини и приятели. Затова стигнах дотук. И докато майка ми разбра що за човек е мъжът ми още от първата й среща с него, то аз упорито замазвах недостатъците му, оправдавайки го вечно.
Стигала съм дотам, че трябваше една вечер да падна на колене пред него и да го моля да не си тръгва (бяхме на гости у родителите ми), за да не ги тревожа. Той ме накара да коленича и да го моля - само така щял да остане. Представяте ли си докъде съм се унижавала и съм позволявала да ме тъпче?!
Каквото си надробиш, това ще сърбаш.
Извинявайте за дългия постинг. Има още много за разказване. Просто се поувлякох. Целта ми беше по-скоро да дам кураж на онези като мен също да споделят.

zuki

ужасно е това,което разказваш...ама той и преди да се роди детето ли така се е държал с теб?щото моя си показа рогата чак след като се роди бебчо,преди беше добре,оня ден като се скарахме ми каза,че е трябвало да ме напердаши много отдавна та да съм се била научила как да се отнасям с него-и аз му казах :ми да трябвало е ,за да разбера що за говедо си и да си тръгна навреме и сега сме на никъде-той не ме иска,ама не ме и пуска,а аз не зная какво искам...олеква обаче като споделиш,а и докато пиша аз лично като,че ли си изяснявам нещата едно по едно

Да, винаги е бил такъв. С раждането на детето обаче нещата съвсем главломно тръгнаха в отрицателна посока. Той казваше, че не понасял бебета, изнервял се и затова предпочитал да излиза.
Според мен най-основателната причина да остана с него и да търпя отношението ме, е, че живеем с родителите му. Майка му обича да се меси в отношенията ни и често под въздействие на приказките й, си казвах, че нещата ще се променят и така до средващия път. Сега пак се опитва да ме "навива", но чашата преля. Вече не съм склонна да търпя. Затова и всичко това не споделям с нея. Живея с тях още, но никой не знае за намеренията ми и всички си мислят, че ми е минало и че животът продължава, но са сгрешили.
Свекърва ми се опитва да ме манипулира, че ще е безотговорно от моя страна да оставя детето с разведени родители, че това щяло да го разстрои, но според мен детето ще страда много повече, ако става свидетел на нашите скандали, когато ще вижда една подтисната и примирена от малодушие майка, ще вземе пример от властния си баща и след време, да не дава Господ, ще стане като него. НЕ! Не смятам да позволявам това. Аз мога да продължавам да търпя, но няма да позволя синът ми да расти в такава обстановка. Грозна работа!

това е адски подтискащо,аз едвам издържам един уикенд с тях-точно защото ми мелят на главата,че аз трябвало да се нагърбя с всичко-дете,пазаруване,домакинство...


ходя на психолог и тя ми каза ,че с раждането на детето съм се "родила" и аз и мисля,че е много права
другото интересно нещо,което ми каза,с мои думички ще го предам-майката копира поведението на детето-моето е във възрастта на противопоставянето,осъзнаването на своето "аз"...та и аз като него...

подтиснатата и примирена майка не е майката,която трябва да вижда детето ти-още повече ако е момче.аз имам момченце и на моменти се ужасявам от мисълта,че може да му предадем модела на поведение на мъжа ми-боря се с това
ще се поборя още известно време...пък ще си събера багажа

кураж