Темата за смъртта

Всичко живо умира.
И неживите неща умират:)
Умирането е превръщане на едно нещо в друго, което много често е храна за други живи организми.
Това не е страшно...това е красиво.
Това е живота.

Имаме една книжка "Гнусология". В нея се разказва за основните функции на ораганизма,  що е то "сопол", "храчка"...."аки"и за всички живи организми, които съществуват в тялото ни. Те са милиарди. Всички се раждат, ядат, отделят, растат, размножават и умират в нас без да ги забележим.
Човешкото тяло е едно гробище реално погледнато:) Фабрика за преработка на отпадъци

Хората ...ами ние сме едни такива микроорганизми върху планетата.
Живота е красив тук и сега.

Не ме притеснява това, че когато умра от мен няма да остане следа.
Притеснява ме дали ще успея да се радвам достатъчно на магията около мен, дали ще науча децата си да се радват дори на тъжните моменти в живота ... дали ще успея да ги науча да искат да дават обич без да си правят сметка .... да не ги е страх от призраци...и такива неща:)

Именно. Дори от нашите разговори излиза, че за детето обяснението, че няма да ни има и сме кръговрат на живата материя, не е достатъчно обяснение. Макар че Лекси и Реза намират това за красиво (хм, изядени), децата ни не могат да повярват, че така ще свършим. За това е темата.
Реза, как може една фабрика за преработка на отпадъци да изпитва радост?
Радостта е нещо чудесно и доказателство, че не сме само това!
Децата ни имат усет за това. Да слушаме тях!    


Чудесно, ти ни закопа!

Моят син е на 6г. и много го е страх да не умрем. В началото казвах, че няма да умираме , но той задълбава и ми е много трудно... За чуждите хора , които са умрели му е жал , но не го е страх , но за нас... Не мога да премахна страха му. Но си спомням,че и мен ме беше страх до 3ти клас.

   Вече не помня кога синът ми ме попита защо умират хората! Той много обича да разглежда енциклопедиите за човешкото тяло и за динозаврите /и вече от четене ги знае наизуст/, което ми помогна донякъде! Тогава му обясних за кръговрата на живота - как едни умират, а други се раждат и как ако всички, които се раждат живеят безкрайно, тогава няма да има място вече за хората на планетата и всички ще са много стари! И понеже не съм религиозна, но съм вярваща и вярвам в това, че душата на човек живее след като тялото умре и после се преражда в някое друго тяло, му казах и това! Той беше силно вшечатлен и ме попита дали и аз ще умра! Стана ми смешно и му казах, че всички умират, без значение колко са стари, просто по необясними причини човек умира и никой незнае кога ще стане това! Повече не ме е питал, явно обяснението ми го задоволи! Не ми е изглеждал травмиран след разговора ни, но стана по-внимателен към гадинките около нас! 
    Миналата година гледаше с голям интерес сериала Шотладски боец и един ден сподели, че е много тъжно да си безсмъртен, защото приятелите ти умират!

От 3-годишна ме тормози с въпроси за смъртта. Обяснявам, че може би душата излита и отива при дядо Господ. Но няма как да знаем дали наистина е така.

Може.
Факт...

Не ми се спори.
Всеки си има обяснение на нещата.
За теб човеците са божествени съзадния, за мен са си мутирали примати и не съм убедена, че мутацията е от сполучливите

По отношение на казуса "директно или измислица", смятам, че отговорът е някъде по средата. Нито едното, нито другото е здравословно в своята крайност.
Измислените обяснения ни правят лъжци пред децата ни в един момент.
Директните обяснения пък могат да ги лишат от фантазиите и чувствата, които възникват в такива моменти (като страх и др. подобни) и които обаче са здравословни!

Някой направи паралел между темите за раждането и смъртта и аз ще го последвам.
Когато малките деца питат за раждането, те не очакват да чуят веднага за вагината или за контракциите.
С версията "измислица" в лицето на щъркела или друг фолклор рано или късно ще ни хванат на тясно.
Първоначално сякаш е достатъчно да им се каже например, че бебетата излизат през един отвор. Такъв отговор ги стимулира да започнат да си фантазират какъв и кой точно е този отвор. Въпросните фантазии развиват въображението им и са изключително здравословни наред с всички съпътстващи ги чувства като любопитство, срам от собствените им идеи за въпросния отвор и др. (някои си мислят, че става въпрос пъпа, други - за гърдите, трети - за ануса и т.н.). Апропо по същите причини, колкото и да сме с натуристки разбирания, винаги е добре да имаме поне по едни гащи на себе си именно като сме пред децата, за да не ги лишаваме от така необходимите за доброто им сексуално развитие фантазии.

Със смъртта е същото. Теорията за "душите като звездички" и други подобни очевидни ненаучности, рано или късно ще ни изкарат лъжци. "Червивите" обяснения пък далеч не означават, че децата няма да се страхуват или, че реалистичният подход, прилаган от самото начало гарантира безстрашно приемане на смъртта. Всъщност според мен именно страхът от непознатото, от загубата, от самите мъртъвците, от духовете и пр. е здравословният за човека. Така, че каквото и да обяснявме, стига да не е доказана измислица, която се учи в училище, все е хубаво, защото показваме на децата най-важното - че се вълнуваме от въпросите им, че сме им съпричастни и т.н.
Достатъчно е като че ли да им даваме онези обяснения, които отговарят на нашите разбирания без обаче да ги лишаваме от това да се страхуват и вълнуват от тези работи (е, не прекомерно, разбира се).



"Тялото на човека умира. Духът му отива в едно друго измерение - при Бог"
"Кога ще умрем?  - Човек сам прави този избор, когато сметне, че е научил урока си"

Това например са моите отговори, защото аз в това вярвам. Дали тези отговори ще бъдат и отговорите на моите деца един ден, не зависи от мен. Аз мога само да дам моето обяснение (при това само актуалното към момента  ), а те сами ще намерят своите.

Мисля, че стана много хубава дискусия. Момичета, благодаря ви.
Специални благодарности на Деметра, много е интересно това, което пишеш.

   Подкрепям подхода,даващ на децата отговор за собствената ни гледна точка,а не непременно налагащ чужд(било то и родителски)мироглед.
Има известна доза истина в твърдението,че децата често се раждат с определени познания или по-скоро усещания за "правилността",достоверността на нещата или ако щете предопределеността на съществуването на хората около тях и на самите себе си.Това важи с особена сила за поколението на 21.век.Ако трябва да съм искрена,до този момент не съм срещала затруднения в разяснявяне на въпроси и терзания като "защо ще умреш?" или "какво ще правя,ако умреш",или"къде ще отидеш"...Често,с удивление констатирам,че моето малко чудо е далеч по-зряло и подготвено от мен за смисъла на живота и ролята на всеки един от нас в неговия кръговрат.Тя не задава въпроси,изискващи отговори или просветляване-нейните въпроси търсят потвърждение.Случи се веднъж да възкликна:"Ще ме умориш някой ден!",на което невъзмутимият ответ бе:"Спокойно,няма!Имаш още работа за вършене-не си ме направила човек!".Аз вярвам в Бог и в плановете за всеки от нас,но това е така,защото тези възгледи са формирани в семейна среда,чрез насоки във възпитанието ми,т.е. усвоила съм определен урок и съм придобила  познание.Докато Александра демонстрира такъв вид познание,и нещо далеч по-важно-вяра и философско спокойствие(не примирение),от съвсем ранна възраст.Не казвам,че не разговаряме за смъртта,душата,тялото като неин временен дом,липсата от загубата и т.н.,но не ми се налага да се боря със страхове,провокирани от въображението й или незнание... Може би неслучайно тя се роди с отворени очи,кой знае.

Четох, четох и така и не успях да намеря отговора за себе си.
Вчера погребахме татко ми. Само на 45 години. Най-неочакваното нещо в живота ми. Отишъл си е за секунди. Дъщеря ми го обожаваше и той нея също. Не заведохме детето на гробищата. По-скоро, за да й спестим сълзите и тъжните лица на хората там, не толкова, за да я предпазвам от смъртта. Вечерта я занесохме у тях. Веднага започна да пита къде е дядо, защо не идва. Опитахме да й обясним, че вече го няма, че няма да го видим повече, че е някъде много далеч и някой ден ние ще отидем при него. Че всички хора някой ден си тръгват. Мисля  разбра, че вече го няма, но определено не прие това като простичък факт, както каза някой. Иска си дядото и това е. Наистина ли някои от вас мислят, че трябваше да й кажа, че сега ще го изядат червеите и това си е съвсем в реда на нещата? Опитах да й кажа, че е някъде наоколо или на небето, че ни вижда, но ние не можем да го видим. Незнам какво повече да кажа, като самата аз нямам обяснение за тези неща. Склонна съм да вярвам, че човек има душа, която остава след тялото му и отива някъде другаде. В други моменти си мисля, че няма нищо, абсолютно нищо след това. Следва момента, в който ще я заведа на гроба му (мисля да го поотложа още малко). Как да отговоря на въпроса, защо има гроб и е заровен там, след като уж е на небето? И що е то душа? Страх ме е от всяко въпросче, което ще й хрумне. ТОй й беше говорил за неговата майка, която е починала. Сега тя знае, че той е при майка си. Ходила е и на гробище с баба си, чувала е че хората умират, но това не й помага да спре да търси дядо си.
Говорете на децата за това, преди да се е случило. Ако са поне малко подготвени, може би ще го приемат по-безболезнено. Каквото и да решите да обяснявате, направете го преди да се случи.

Офф - Искам само да изразя моите съболезнования! Съвсем искрено!    

Майка ми е починала, когато съм била на една годинка. От самото начало знаех какво се е случило. Това ми помогна да приема смъртта като неизменна част от живота и да знам какво да чувствам и мисля. Ето защо никога не съм се чувствала изоставена от нея.
Брат ми почина, когато синът му беше на 7 месеца. Вече е почти на 4 г. и го баламосват с разни приказки как татко му слизал всяка вечер по стълбичка при него. Естесвено детето пита защо не му се обажда... Така че според мен не бива да спестяваме на децата си тази истина. Нека свикват, че животът не е справедлив и понякога смъртта ни отнема най-близките. Уча сина си, че на всеки е отредено колко да бъде при нас. Той вече знае, че починалият е жив, докато мислим за него. Само така можем да запазим любимите си хора винаги до нас.

Ако ще използваш това обяснение, може да кажеш че там си е оставил тялото, защото е много тежко и е може да лети с него. Получил е ново, в комплект с крила за да може да я следва навсякъде.

...или нещо такова.
Сега...ако те попита какво става с другото тяло и дали може да го види, пак опираме до натурализма но дори това може да бъде обяснено.
Например, дядото е подарил тялото си на цветята, които растат там и самото него вече го няма, но пък я какви красиви цветя са поникнали...

Съжалявам за баща ти...  


Именно!

Това е противоречиво! Ако бяхме просто и само "такива" (акита, и прочие) (не казвам, че го няма и това!), нямаше да се притесняваме дали можем да усещаме магията, да се радваме на тъжните моменти в живота, да искаме да даваме обич, без да си правим сметка!
Според Стария завет Господ е направил човека от топка пръст и й е ВДЪХНАЛ ЖИВОТ. Дори и това да е метафора, ние не сме само топка пръст. (Давам за пример стария завет, защото смятам, че в старите неща се крие много мъдрост. Един психолог беше казал, че нашият живот през последните десетилетия е само една малка прашинка от живота на цялото човечество и че едва ли е разумно да отричаме мъдрости, трупани с толкова години. Възвръщането към естественото хранене (кърмене и късно захранване), което вече е толкова популярно в този форум, например, е нещо, което човечеството е практикувало с хилядолетия и едва през последния век е било отречено (по едни или други причини). Вярвам в това, защото е логично.  И всички, които сме видели свой близък мъртъв, знаем, че той вече не прилича на себе си. Знаем, че красотата е в живостта, красотата е била в живите му очи и всичко това (а не в кръговрата на живата и мъртвата материя). Дори при едно птиченце е така! Детето също по някакъв начин чувства това, което е изумителното.
В "кръговрата" се губи "личността". Децата ни имат много фин усет за личността си и нейната уникалност.
Дори според източните религии кръговратът и прераждането са неща, от които душата иска да се освободи - затова се стремят към нирвана, което е излизане от кръговрата и постигане на вечността.
Аз пък, когато обяснявам за идването на бебето, не обяснявам за дупки, ами обяснявам първо за това, че децата идват от любовта между родителите. Поне така тръгна при мен. Естествено, бебетата живеят в корема, и не пропускаме анатомията - подробностите зависят от възрастта. Ама не го оставям само на ниво анатомия, давам му ЦЯЛАТА истина, а не само половината. Децата знаят какво е любов и аз не я пропускам, щото без нея, както и Реза е написала - закъде! Нямаше да ги има бухтите на пра-баба!
Аз смятам, че Реза, ти даваш много хубави обяснения (половината, щото са някак противоречиви) - това за тялото, което е тежко и прочие и комплекта крила!... И моят син иска да лети, много интересно! И аз му казвам, че няма как да стане в този живот, защото той не иска да лети със самолет, ами сам да се издигне.

Много ми беше интересен твоят постинг.
Изобщо Анда, интересна тема, права си! И... много важна!
Реза, нали не ми се сърдиш, че нещо половината неща, които казваш, не приемам? Опитвам се да обясня защо, а не просто да се намирам на спор!
Сега очакваме и Доротея с нейната статия!
Хубав ден на всички пак!