Темата за смъртта

Не ти се сърдя.

Това с крилатите обяснения е просто приказка.
Измислям нещо много красиво, което изглежда поне  донякъде убедително и обещаващо безсмъртие...и готово. Всички искат да повярват в него, защото ги е страх не толкова от смъртта, а по-скоро от мисълта, че животът им всъщност няма кой знае какво значение. Повечето хора искат да са нещо необикновенно...нещо значително, важно, красиво...не просто бозайници.

Много хора пропускат единственият си шанс да изпитат радост от това, че са част от живота мечтаейки за някакви имагинерни послесмъртни царства, които са пълни с всевъзможни лелеяни блага...
Само мисълта, че сега се стараят, за да бъдат наградени след смъртта си може да придаде смисъл на живота им.

За мен това е неприемлива идея.
Радвам се тук, сега, без да се надявам на облаги и без да ме е страх от наказания.
Не ме ужасява мисълта, че съм напреднал примат. Напротив дори. Много ми е интересно всичко, което се случва най-вече защото може никога, никъде да не се повтори.

Приматите са нещо много готино даже (а ние може и да сме мутирали!) и не отрича теорията за Сътворението.
А не става дума за награда след смъртта даже, или наказание. Това е много примитивно обяснение дори за мен. Твърде повърхностно приемаш християнската религия. Повечето хора, които не вярват, казват такива неща. Дори самият Христос казва, че трябва да живеем днес и да не се тревожим за утре! И в никакъв случай човек не трябва да пропуска шанса, че живее сега, защото той няма да се повтори! Не само заради радостта, която можем да изпитаме, но и заради радостта, която можем да доставим! Не смятам за единствено правилно да се "мъчиш" сега, за да бъдеш награден после. Това е твърде опростено. Ти си виждала явно само някакви намусени сърдити християни, това е нещо като знак за равенство и... някакви пуритани англичани от миналия век, или и аз не знам...
Само че само фактът, че дори децата ни си задават всички тези въпроси, е доказателство, че все пак сме нещо уникално и значително - с всичката отговорност, която произхожда от това! Както ти го казваш - да се радваш, да даваш, и прочие - нещо, което не бихме могли да правим, ако по някакъв начин душата ни нямаше някакъв усет за вечност, ако бяхме "просто бозайници".
Дори едно дете знае смътно, усеща, че не е просто бозайник. Пък дарвиновата теория, чувам, напоследък е съвсем отричана. Науката не може да докаже нищо. Повечето мислещи хора и философи достигат до идеята за съществуването на Бог. (Аз не знам защо не мога да си правя буквичките, които искам, малки!)
Аз не мисля, че трябва да обещаваш безсмъртие, ако за теб това е лъжа? Пък и ние не сме безсмъртни. Просто една част от нас, която явно съществува, докато сме живи (и неясно къде изчезва, в момента, в който умрем) може да попадне на място, за което трябва да знаем, че може да съществува - и тогава да не се изненадаме! Представи си, че попаднеш в един мрак! И си кажеш: "Олеле, ами аз защо така! Не можеше ли да отида там, където е светлина? Олеле, ами и детето си излъгах, пък то в началото вярваше в нещо друго, дето по-прилича на тук?" Нещо такова! (Не става дума за наказание или награда, ами път, който избираш сам.) Затова трябва да внимаваме какво говорим на децата си! Ако не заради теб самата, поне заради децата ти не трябва да изключваш и тази възможност, да не им изкореняваш чувството за уникалност и вечност... в каквато и форма да е то. И все пак, за мен парадоксално и интересно е, че ти не ги вярваш, но чувстваш, че трябва да разказваш на децата приказки...

Едва ли някой от участниците в този диспут разчита само и единствено на адекватни и директни реакции и последици от поведението си в настоящия си живот,нали Reza?А и не мисля,че сляпата и дори фанатична привързаност и стриктно следване на писани и неписани закони,било то човешки или божии,ни дава отговори,награди или дори смисъл.
Но от друга страна идеята за неслучайно и значимо съществуване на всеки един от нас,за повторението,ни дава особена перспектива,позволява ни да виждаме нещата по-различно.Една книга на мой любим автор,Милан Кундера,започва по следния начин:
"Идеята за вечното завръщане е загадка,с която Ницше хвърли останалите философи в смут.Представете си само,че всичко,преживяно от нас,някага ще се повтори и че самото повторение ще се повтаря до безкрай!Какво иска да изрази този налудничав мит?
Митът за вечното завръщане твърди посредством отрицание,че живот,който изчезва веднъж завинаги,който не се завръща,е живот-сянка,живот без тежест,мъртвороден живот,и дори да е бил ужасен,прекрасен,възвишен,неговият ужас,възвишеност или красота не значат нищо."
Да,аз умея да се радвам и детето ми е наследило тази дарба.Но не го правя от безсилие и страх,че това няма да се повтори или че пропускам нещо,а защото знам,че всяка следваща усмивка или смях носят силата на всички предишни.Това важи и за цялата палитра от чувства и емоции,присъщи на един живот-тежестта на всяка болка или загуба ще бъде поне отчасти поета от предходните.Не се "надявам на облаги",защото сама ги създавам.Но се надявам на силата да го правя.Не ме е страх от наказание,защото наказание е съмнението в предопределеността и значимостта,липсата на увереност.
Фактът,че хората могат да изпитват радост от това,че са част от живота,част от нещо изобщо,ги прави необикновени,специални,дори скъпоценни.Моята вяра в безсмъртието не се основава на липса на самоувереност тук и сега,не ми дава непременно готови модели на поведение,осигуряващи ми иначе недостижими радости,не ме принуждава да "се старая",а ме прави по-отговорна.

Искрените ми съболезнования. Предполагам, че на вас също ви е допълнително тежко от нейните въпроси. Успокой се, има време да й отговориш.

Сони, съжалявам за внезапната загуба.




Някои ги наричат индиго деца 
Много вълнуващо разказваш за Александра. И аз изпитвам сходни на твоите усещания спрямо децата си.
А това за съмнението в предопределеността и значимостта и липсата на увереност, много ми хареса. Определено чувствам, че "наказанието" е тук, където сме и е свързано с "урока", но не ми беше идвало наум да го определя така, както ти. Страхотно попадение   



Много интересна тема си повдигнала, Анда. Затова. 

Не обещавам безсмъртие:)
Много зависи като как възприемаш себе си.
Аз съм час от материята на тази планета. Може би това, което е породило живота на Земята в дошло с някоя комета...сега съм човек, после ще се превърна в нещо друго....да, в този смисъл съм безсмъртна:)

Колкото до религиите и различните вярвания...не гледам повърхностно на тях.
Просто не ги приемам насериозно.
За мен те са нищо повече от приказки и легенди.

Самият живот е едно необяснимо (засега) вълшебство, смъртта е естественият му край.
Трудно ли е да сме доволни просто от факта, че сме част от всичко това?

Знаех си, че не трябва да се обаждам по темата:)
Ще си сложа ключ:)))))))))))))))
  

Как така? Недей! Нима твоето мнение не е важно - дори като противоречиво? Освен това просто можем ти и аз да прекратим конкретно нашия спор, защото може би излизаме много от темата. Аз даже смятах да си изтрия последния постинг, щото много се разспорих, няма смисъл. Макар за мен животът също да е чудо - абсолютно - но и фактът, че ти и аз с теб сега разговаряме, е доказателство, че не сме само материя. Още нещо, разговорите очи в очи са още по-хубави, тези във форума са странни, нали? Друго е, когато виждаш човека... 

 Темата е много интересна наистина, хвърлям по едно око, но нямах никакво време да пиша в нея.
  Преди три седмици почина пралеля ми на 95 години, децата я познаваха много добре живеем в една къща, на различини етажи и те доста често се събират у тях да си играят с братовчедите. Реших, че това е най-добрия начин да ги сблъскам директно със смъртта, нормалната  и неболезнена смърт на старостта, всъщност на мен също ми беше по-лесно да им го съобщя, защото това събитие не ме изпълваше с гняв и въпросът защо се случват тези неща. Димана се разплака, Момчил каза, "Това значи ли, че с Калина и Бочо(братовчедите), вече може да си играем и в нейната стая", това е възприятието на смъртта на 5 и на 7 години, още повече, че Момчи го беше леко страх от нея, защото тя си беше доста възрастна. С Димана си поговорихме по въпроса, че тя беше много възрастна и е нормално да се умре от старост,  днес под давлението на тази тема аз зачекнах темата смърт. Реших да я питам какво за нея означава смъртта, тя каза, че не знае, като я питах какво означава някой да умре, тя каза, че означа че го няма, когато я допълних "И никога повече няма да го видиш", реакцията беше "Не това не е вярно, можеш да го видиш в спомените си" . Та на въпросите за смъртта аз съм отговоряла винаги така,човек умира и вече го няма, но хората, които са го познавали винаги ще го помнят и ще си имат едно кътче в сърцето за него (това е нещо, в което наистина вярвам. Директно обяснявам, че  смъртта е когато жизнените процеси в организма спрат, сърцето (моторчето) вече не бие  и човек умира, по край филми и случки съм споменавала, че умират деца, млади хора, за мен е важно да приемат и да знаят, че някой неща се случват, без да се налага да го осъзнават попаднали в драматична ситуация.
  Пак днес, бяхме на басейн и на Момчил (може би беше чул, какво си говорим с Димана сутринта) му се прииска да си говорим за леля му Цеца (моята пралеля), попитаме, нищо че е умряла, кога пак ще я види, аз му казах, че повече няма да я види (съжалявам ще мина на пряка реч, защото ми е доста тромав преразказа) и той веднага се заинтересува "Защо, тя къде е ?", "Тя умря и сега е погребана"-отговорям. "Как са я погребали, цялата ли" "Да цялата, в ковчег от дърво", Момчил е ужасно страхлив и въпреки, че му отговарям директно,  постоянно очаквам някой от отговорите ми да предизвика паническа реакция, малко ме смущаваше как ще реагира на заравяне на човек в земята, но реакцията беше велика "Нали и главата са й погребали, нали не са забравили да й я сложат в земята", "Когато е умряла главата й е била прикрепена къв тялото и са я погребали легнала, цялата" е моят отговор. Това определено го успокой и се премина към разговор, дали са сложили табелка на гроба й,  дали тази табелка е метална, от дърво или от камък и щом е от камък, как точно са и надписали името и кой е организирал погребението.
   Когато Димана беше на 3 години почина старото ми куче и тогова не посмях да и кажа, че е умряло(в моето семейство, смърт на домашно животно е равно на смърт на член от семейството), тя знае че Джери е отишъл другаде, може би е време да кажа истината.
   
П.п. Сони мойте съболезнования 

Сложи си ключ, но не го завъртай, Резичка, моля.    На мен ми е много интересно твоето вярване в тялото и с голямо любопитство те чета. Понеже аз не вярвам толкова в самото тяло, а повече в енергията, която го кара да бъде част от необяснимото вълшебство.
Всъщност какво според теб се случва с тази енергия, когато тялото умре? Казваш, превръща се в нещо друго...?

Кифле, Момчи пак се е проявил достойно по рачешки - с фантазията напрееед! 
Аз пък като казах на Сашко, че духът отива при Бог, той поиска да го види (Бог да види, не духа ).

Кифличке, това са и моите обяснения за смъртта. Интересно, че са достатъчни дори за порасналите ми деца. Разговорите за прераждане, безсмъртни души, енергия са им любопитни като теория, но не са отговор, който им върши работа.

Това бе най-мъдрото изказване от всички по темата. И ако мога да добява нещо в духа на Стефан Цанев - не ме  е яд, че ще умра, яд ме е, че няма да видя какво ще стане нататък.

Не си сигурна, че няма да видиш - много е вероятно да видиш!... И тогава какво?

Тук се споменаха "енергиите" - това е много интересна тема, преплитането на "материално" и "нематериално", дали тези неща могат да се делят... (Людмил или жена му бяха пуснали веднъж един линк към един откачен филм What the Bleep Do We Know? Не зная дали мога да намеря линка сега, филмът е по американски глупашки направен, но има много интересни неща в него, уж научно... Само да не ме обявите за сектантка, защото го споменавам (Людмил, имам предвид) - не съм му див почитател!)

Аз също като iliana.todoroff смятам, че вярата в това, че има нещо след смъртта, не ми пречи да се радвам на настоящето, а само ме прави по-отговорна. Като цяло много интересен постинг, поздравления! 


И моят син иска да види Бог! Т.е. искаше допреди година... Не си спомням какво му отговарях, явно го е задоволило, ама какво беше?
А, да...  нищо особено! Казах му, че на много от нас ни се иска в определен момент да видим Бог, ама няма как - Той не се показва, а и може би е по-добре, защото може да ни дойде твърде много гледката - но че може би един ден ще Го види. Той продължаваше да настоява да иска да го види, и аз му отговарях някакви подобни неща,... всеки период на определен въпрос отминава.

Аз все още чакам статията на Доротея - да видим за детската психология!

А от името "Кифличка" ме хваща "пощянка"! 

Често срещана тревога на материалистите.

Ееее., ама това аз го казах, беше моя реплика...

iliana.todoroff